Общественозначима статия

Леля Станка от село Долно Уйно, кюстендилско, има череши.
Има няколко декара с черешови насаждения и всяка късна пролет бере череши и така успява да позакърпи пенсионерския си бюджет.
Брането на череши е тежък, къртовски труд – в жегата, със стълби, които могат да паднат и да те убият.
Леля Станка продава набраното количество череши на фирмите, които ги изкупуват.
Фирмите, които изкупуват череши са като „Уолстрийт“ за собствениците на череши – индексът постоянно ту расте, ту пада.
Като цяло – предимно пада и когато сутринта леля Станка е излязла да бере череши, знаейки, че ще й ги изкупят на 90 стотинки, тя трябва да е готова, че всъщност могат да й ги изкупят и на 60...
Леля Станка не знае, че в София същите череши се продават по 3 лева килото.
Тоест – може и да знае, но какво от това...
Фирмите за изкупуване на череши не знаят, че леля Станка разчита на тези пари, за да си купи лекарства, които не би могла да си купи от Здравната каса.
А и да знаят – какво от това.
Затова те негласно са се разбрали – леля Станка уж без да иска, бере и череши от чужди масиви...
А фирмите постоянно свалят цените, защото знаят, че леля Станка ще компенсира с количества.

Чичо Веско има кученце.
Фокстериерче. Весело и игриво.
Чичо Веско разхожда кучето си в един столичен квартал всеки ден - сутрин и вечер.
Когато излиза, кучето гузно се врътва и започва да ака на детската площадка.
Веско винаги носи пликче и събира, като европеец кучешкото ако, с идеята, че трябва да го изхвърли в кофа за боклук.
Кофа за боклук в квартала на чичо Веско обаче няма - в радиус от половин километър във всяка посока.
Затова чичо Веско носи в себе си торбичка с кучешко ако, а всички наоколо го мислят за луд.
Напоследък чичо Веско започва да усеща, че хората в квартала го отбягват.
Усеща и че когато излезе, майките с колчките го сочат с пръст.
Чичо Веско се е обаждал няколко пъти в общината, за да помоли за кофи за боклук, но никой не е обърнал внимание, защото общината е заета да прави кръгово на Семинарията и нови станции на метрото.
Чичо Веско разбира и оценява това, и всеки ден разнася торбичка с кучешки лайна за радост на децата, които му се подиграват.

Петър Ставрев изпрати колата си на ремонт.
Същия ден му се наложи да се прибере с автобус от Плиска до Младост 4.
Натоварен с пазарски торби, в 19:35 той атакува будките за билети, за да си закупи билет за градския транспорт.
„Работно време – до 19 часа“ – прочете Петър. И така на четирите будки от двете страни на подлеза.
„Хм, това е тъпо, ще си купя билет от някоя друга будка“ – рече си Петър.
А и вече беше изпуснал 76 и не бързаше заникъде.
„Имате ли билети за градския транспорт“ – попита той девойка, работеща на будка за вестници.
„Не, забраниха ни да продваме билети, само на будките за билети има“ – рече девойката.
„Ама...те будките работят до 19“ – рече Петър.
„Да, знам...Съжалявам!“ – отвърна момичето и се усмихна с разбиране.
И така Петър се качи в следващия 76 с надеждата, че след 19 часа и контролата по автобусите не работи.

Разказах ви три бързи истории.
Виждате ли нещо общо в тях?
И трите истории са за хора, които биха живели по правилата, ако имаше правила.
Но правила у нас няма.
У нас вместо по правила живеем в опус на Чарли Паркър – всички разчитаме на импровизация.
Един ще носи кучешко лайно в торбичка.
Друг ще бере и краде череши, защото и него го крадат.
Трети ще пътува гратис в автобуса, защото, дори да иска, не може да си купи билет.
А четвърти – о, четвъртият ще открадне 70 милиона евро и никой няма да го пипне с пръст.
Или когато го заловят, ще каже – „А бе, те хората носят лайна в торбички и се возят гратис в автобуса, мен за някакви 70 милиона ли ме държите отговорен? Не ви ли е срам?!“
Това е статията.
Отивам да разхождам кучето!
Лека седмица!