Не град, а градче. Добре дошли в София…

Всяка година хиляди хора стягат сакове, куфари и чанти и се отправят на едно пътуване към по-високата заплата, осигуровките и апартаментите под наем. Взимат зимните и летните дрехи, малкото книги и многото надежди за един по-добър и по-осигурен живот. Пътуват към София. Градът на (не)ограничените възможности, забавленията, свободата и многото варианти за изход. Купуват билет от някоя малка гара в дълбоката провинция и се качват на един автобус на мечтите, който ги отвежда до най-противния град в България, обвит в мъгла, убийства и кражби. Това ли искаха те? На това ли се надяваха? Не мисля…

Принудени. Това е думата, която най-точно описва повечето хора, които идват да търсят работа в София. Малкият град не ти предлага нищо. По-скоро ти взима. Шансът да си намериш различна работа от сервитьорка, барман, продавачка или шивачка е минимален. Да не кажа нищожен. Именно това принуждава хората да потеглят към столицата, където очакват да открият едно ново и по-добро начало. Не го откриват. По-скоро попадат в града на мръсотията, кражбите и шаренията. Дори не град, а по-скоро градче – с цялото презрение, което може да съдържа тази дума.

Да си намериш евтина и прилична квартира в София се оказват две съвсем различни неща. В сайтовете за обяви има различни примамливи предложения за едностайни апартаменти на стойност 150-250 лв. Разбира се, никой не вдига на посочените телефони, а ако се обади, се оказва, че апартаментът е взет броени минути преди вие да позвъните. Няколко дни по-късно получавате обаждане от самите брокери, които ви увещават да отидете на оглед на един „страхотен” и „уютен” апартамент с „минимални консумативи”. Посоченият апартамент се оказва на място, което дори не се води като квартал на столицата. Транспортът до там е строго ограничен. „Пълно обзавеждане” означава стар диван, който служи за спалня и холна мебел, една крушка за осветление, стара печка и неработеща пералня… и баня, която би била избрана за декор на някои от най-касовите филми на ужасите. Цялото това удоволствие струва приличните 300 лв., като трябва да предплатите няколко наема, депозити, такси и други сходни и подобни. Думата „принудени” отново се прокрадва и вие трябва да наемете това „райско кътче на недвижимите имоти” и да се настаните.

Следващата стъпка е търсенето на работа. Оказва се, че в София също не се намира работа толкова лесно, точно както е и в по-малките градове. Пускаш CV след CV за най-различни длъжности, но така чаканата покана за интервю не идва. Няколко дни по-късно се обаждат от две-три места и вие трябва да отидете до различни краища на София, където ще прекарате най-кошмарните 6 (шест, нормалната продължителност на едно ненормално интервю) минути от живота си, докато тече т.нар. интервю за работа. Ще ви питат хиляди лични и нетактични въпроси: на колко сте години, защо сте безработен, къде живеете, защо живеете там, с кого живеете, колко време ще живеете там, имате ли деца, защо имате деца, откъде идвате, защо идвате… Много „защо” и малко логика.

Накрая, някъде на границата между отчаянието, заблудата, бедността…, между пресечките на глада и бедността, вие най-после сте назначени някъде. На едно от хилядите места, където сте пробвали. Длъжността за пореден път е сходна като тази от малкия град: сервитьорка, барман, продавачка или шивачка. Само заплатата е различна. И осигуровките (и не винаги в този ред).

На другия ден ставате рано и тръгвате към местоработата си. Трябва да се придвижвате с пословично известния градски транспорт. Досега сте „хващали” различни автобуси в редките случаи, когато сте идвали в София. Сега не е така. Сега отивате на работа и трябва всеки ден да ползвате едни и същи и то по няколко пъти. Тогава откривате поредната пародия на столицата – няма такова нещо като градски транспорт. Или поне го има само според сайта на градска мобилност. Това не може да се нарече транспорт, камо ли пък градски. Качвате се на раздрънкано 305, в което шофьорът дори не спира на спирките, а вие трябва в движение да се „метнете” вътре и да се молите случайно да не паднете. В посоченото 305 няма парно или подобни екстри. Понякога дори не се отварят и прозорците. За сметка на това има хиляди дупки в автобуса, от които капе вода, когато навън вали. Затова вие няма къде да седнете, защото всичко е мокро и трябва да отворите чадъра си, докато се возите на т.нар. автобус. Но няма как и да отворите чадър, защото вътре е такава блъсканица, че едва ли може да чуете телефона си, камо ли да се настаните спокойно. Ще имате голям късмет, ако пристигнете навреме или благополучно. Автобусите са толкова стари и едвам движещи се, че вие имате чувството, че всеки момент ще се раздробят на хиляди парченца и никой няма да има възможността да ги събера. Както и да събере вас. От друга страна може да хванете автобус 204. Там е доста по-луксозно. Няма дупки и дори има парно/климатик. За огромно ваше съжаление има и циганки джебчийки. Вие няма да ги познаете, защото в София те не са бедни и окаяни, като тези в провинцията. Тук те са прилично облечени, скандално гримирани и природно хрисими. Седят и чакат мирно на спирките за поредната си жертва. Често може да бъдат засечени в споменатото 204, където с един невидим финес вземат всичко, до което се доберат, и слизат на следващата спирка в очакване на още няколко портмонета и мобилни телефони.

Неизбежно в София ще се сблъскате и с мръсотията. С контейнерите, които се сменят винаги по обяд, когато всеки бърза за някъде. За пореден път ще направя сравнение с някои европейски столици. Там, например, контейнерите се сменят всяка сутрин, точно в 4.00 часа, след това се измиват и дори дезинфекцират. Тук никой не е чувал за това, а и да е чул, едва ли е повярвал.

Сумарно, мечтата за живот в големия град се сгромолясва за по-малко от седмица. Когато получите първата си заплата, платите наема и консумативите, самата мечта се превръща в обикновен кошмар. Осъзнавате, че половината заплата е отишла за сметки, а другата половина ще отиде за храна и транспорт. Защо дойдохте в столицата? За да плащате наеми на богати софийски баби? Или за да ви крадат гримирани софийски циганки? Защо си го причинихте? Сигурно защото бяхте принудени…

Така се оказва, че една европейска столица всъщност е едно голямо, мръсно и много гнусно село. Където не знаеш, дали ще стигнеш до работата си или ще бъдеш удушен в градски автобус. Дали ще излезеш на дискотека, за да се забавляваш или за да те пребият шайка наркомани в някой подлез, където смърди на урина. Един ужасен живот в най-мръсната европейска столица – в пряк и преносен смисъл.

Но ние търпим и не се възмущаваме. Дори се примиряваме. Идваме, пътуваме, плащаме и се предполага, че живеем.

Това не е живот. Това не е столица. Това е свърталище на гнусотията, пародията и психарите.

Добре дошли в София. Добре дошли в България.

Някъде наблизо била Европа… или поне така говорят хората.