Когато убиха детето ми…

Когато един мъж уби детето ми на пешеходна пътека. Когато един шофьор прегази дъщеря ми на спирка. Когато един човек отне моя живот. Когато убиха тези, които обичах. Когато заловиха виновниците и след това ги пуснаха на свобода. Когато няма справедливост. Когато те отново карат същите коли, с които съсипаха света ми. Когато няма кой да ме защити. Когато съм сам, а срещу мен се е устремил поредният убиец на пътя. Когато фаровете ме заслепяват. Когато няма как да изкрещя. Когато няма кой да ме защити. Когато. Когато. Когато…

Мъж прегази дете, докато то карала колело. Малкият Паоло вече е далече от майка си. Никога няма да се усмихне повече. Да отиде на училище, да се влюби, да живее. Една майка никога повече няма да чуе гласа на своето дете и да види усмивката му. Да мечтае за бъдещето му или да се кара на белите му. За една майка вече няма живот, има само съществуване. Убиецът на детето й е на свобода, а душата й е в окови. Какъв парадокс на българската съдебна система…

Може би всичко се свежда до поведението на българския шофьор и по-скоро на липсата на всякаква логика в неговото шофиране. За българина няма такова явление като пешеходна пътека. Нито за шофьора, нито на пешеходеца. От една страна шофьорите винаги прекалено бързат, за да спрат. Говорят по телефона, пият кафе, чатят в социалната мрежа, жените се гримират, а мъжете гледат във всички посоки, освен напред. Именно затова избират по-лесния начин – да минат с най-бързата възможна скорост, вместо да спрат и да пропуснат пешеходците.

Самите пешеходци също не са особено ориентирани. Може би защото все още няма глобени за неправилно пресичане, както е в други европейски държави. Затова пресичат по свой неустановен и особено нелогичен начин. На метри от пешеходната пътека, на зиг-заг, със скоростта на мравка или профучават като бърз влак. А те дори са в своето право да се движат съвсем нормално по същата тази пътека, без да бързат, но и без да са особено бавни. Пешеходците, обаче, се страхуват, че ще бъдат премазани като хлебарки на пътя и дори няма кой да защити правото им, затова прелитат през пътното платно и се молят на всички възможни богове да оцелеят.

Българите в чужбина също за пореден път доказаха своята подкрепа към родната си страна, като се обединиха за каузата „Искаме ефективна присъда за убиеца на Паоло”. Те много добре знаят, че навсякъде другаде, когато стъпиш на пешеходна пътека, шофьорът спира и те изчаква да минеш. Както в много други случаи, и в този българите, които живеят в чужбина, показаха адекватна реакция към нещата, които се случват в България, защото знаят какво значи нормален живот в страни с ясни правила и закони.

Естествено, ние не сме защитени и когато се намираме на самите спирки на градския транспорт. Всеки помни ужаса от инцидента пред The mall в София, когато шофьор на такси се вряза в същата тази (необезопасена тогава) спирка. Като човек, който всеки ден чака своя автобус на същата тази спирка, мога да кажа, че и в момента тя не е никак обезопасена. Отдавна спрях да се питам защо няма къде да седнеш, къде да се подслониш, ако вали дъжд, но и спрях да се чудя къде точно да застана, за да не ме отнесе някоя кола, която след това необезпокоявано ще продължи по пътя си.

И защо плащам 1.00 лв. за билет всеки ден, когато не се знае, дали въобще ще стигна до работа, а няма да бъда премазан от неуредиците на държавата. Разбира се, след това няма да има кой да ме защити: шофьорът ще се окаже болен, пиян или луд и много скоро ще се скрие в някоя заешка дупка и никой никога няма да успее да го открие. Мен няма да ме има, за да се защитя, а семейството ми ще бъде толкова съкрушено, че няма да може да се опълчи срещу поредния абсурд на държавата.

Какво се оказва: работиш, плащаш данъци и осигуровки, гласуваш, избираш, вярваш… накрая някой те премазва като мръсно куче и си тръгва. Теб или твоето дете. Едно дете, което си чакал с години, обичал си и си се борил за него, след това някой побъркан маниак ти го отнема за части от секундата. С кого да се бориш? На кого да кажеш? В какво да вярваш?

До момента повече от 16 хиляди души се обединяват против убиеца на малкия Паоло чрез социалната мрежа и искат справедливост. Дали ще я получат? Едва ли… По-скоро няма да отделят децата от себе си, няма да ги учат да карат колела, защото е много опасно. Няма да ги извеждат навън, за да не ги убие някой (случайно и по невнимание). Сигурно ще им забранят да стоят и по спирките и ще ги задължат да не доближават до нея и нейния периметър. Ще се молят детето им да не отиде до магазина за хляб и никога повече да не върне. Така е в страната на беззаконието.

Всеки иска да гласуваш, но никой не ти обещава сигурност. Всеки иска да се бориш, но не те съветва откъде да намериш сили за това. В страната на ужасите убийците се разхождат на свобода или се връщат в родната си Гърция. Карат същите коли, с които са убили близките ни, и слушат силна музика в тях. Шофират дрогирани и пияни и няма кой да ги спре. А майките ходят по гробищата, където са оставили децата си. Палят свещи за тях и плачат с кървавите сълзи на родител, който никога повече няма да види детето си.

В страната на мизерията народът знае това и го търпи. Децата ни умират по улиците, а ние продължавам да живеем тук. Приятелите ни са размазани по спирките, а ние гласуваме. Майките ни са премазани по тротоарите, а ние плащаме данъци и такси. И не спираме да се молим тази съдба да не ни достигне. Надяваме се да избягаме от този парад на ужаса, в който сами се поставяме. Докога?

От началото на годината са убити седем души като Паоло, на пешеходна зона, където е трябвало да бъдат защитени. Никой не поема отговорност за това. Естествено, ако не платиш паркинг, веднага колата ти ще бъде вдигната. Ако не си платиш тока, той моментално ще бъде спрян. Ако не внесеш вноската по кредита си, банката ще вземе всичко твое, до последната парцалива дрехи. Но ако минеш с колата си, съвсем спокойно, в пешеходна зона, никой не може да те спре. Ти си цар. Ти си Бог. Ти си убиец.

Когато убиха детето ми, убиецът се прибра у дома. Когато отнеха живота на абитуриентите от съседния град, родителите им не откриха възмездие. Когато едно бебе остана сираче, никой не можеше да върне майка му. Когато една спирка се оказа сцена от психотрилър, никой не направи нещо. Когато хиляди българи излязоха на протест, една държава си затвори очите. Когато един убиец за малко да отнеме живота на младо момиче, прокуратурата го пусна на свобода и дори го прати в родната му страна. Когато не си защитен, ти умираш. Когато. Когато. Когато…