Няма човек, има проблем!

Тази седмица разбрах нещо – че, докато политиците се бият до кръв за гласовете ни, а медиите продават тази битка, за да печелят безогледно, някъде там, лека-полека изчезва човекът....

Ама изчезва, като в онзи разказ на Павел Вежинов - ”Историята на едно привидение”... Така изчезва, че рано или късно никой няма да го вижда...

И друго разбрах – това е така, защото се объркахме. Объркахме се с отговора на въпроса – кое е важно?

Превръщаме се в генератори на енергия, щом трябва да се критикуват... незначителни неща.

Например - вълни от възмущение заливат Интернет пространството, защото предизборен клип на Атака използвал „език на омразата” и бил дискриминационен... (а какво ще кажете за това, че животът ни като цяло взе да преминава в омраза или поне в безразличие).

После – занимаваме се със семейните връзки на сестрите Бакалови и техния баща, като яростно защитаваме някоя от страните, без да ги познаваме....

После, лайк по лайк, даваме над 40 хиляди лайка на призива „емигрирайте млади”....

И после, толкова сме изтощени от всичко, че си казваме – „не мога да ги гледам тия новини, много ме натоварват.” И хоп – отказваме се от света наоколо, защото не ни се занимава с него. Енергията ни е изчерпана.

А пък там, в света, са останали истинските проблеми.

Там са страховете. Там са децата на циганите, които се хранят от контейнерите.

Там са българските пенсионери, които са си приготвили пищова, за всеки случай, защото не могат да си платят сметките и лекарствата. И ще изберат накрая – куршумите.

Там са всички закъсали, които банката преследва, за да си вземе парите. Там са българчетата, които не ходят на училище, за да изплащат заемите на родителите си.

Там са и онези абитуриенти, които няма да отидат на бал, защото нямат с какво.

Там са и тези, изоставени от децата си. Техните деца са заминали в чужбина и са сложили знак „хикс” върху миналото си в България. И не им пука, че родителите им са на ръба.

Там, в света навън, статистиката на нещастието е значителна. Но, уморени от медийната и политическа гняс, и изразходвали енергията си в глупости, на нас не ни е останало сърце за най-закъсалите.

Та ние дори нямаме сърце да догледаме новинарската емисия... В крайна сметка, не можем да помогнем на всички, нали?....

Имаме кураж да се възмущаваме от Азис и Евровизия, но нямаме сили за човека, който не се е къпал от месец, защото няма къде...

Ето това са сгрешените приоритети...

Не, че естетиката на един първобитен предизборен клип и неговите съмнителни послания не е от значение.

Не, че „жената с брада” не е показателно явление.

Не, че изказванията на политиците трябва да се подминават....

Но всички това е като да бършеш прах в хола, докато къщата гори.

Разбирате ли?.... Докато лайкваме и разлайкваме разни статуси, някой навън ще умре от глад.

Или от нещо друго...

Но няма кой да разбере, защото нацията-привидение няма настроение за лоши новини.