Празниците са за богатите

„Не искаме почивни дни - искаме спокойствие”, прочетох го някъде из Фейсбук. Предполагам хората искат спокойствието, което ще им осигури добрия живот, лишен от мисли за материалното оцеляване. Почивните дни наистина ли са толкова почивни и празнични?

България е страната с най-много почивни дни. Отбелязваме по всякакъв възможен начин всички възможни празници - чужди и наши. Кажи на българина, че е ден на алуминиевата дограма и ще видиш поне в 20 статуса по темата в социалната мрежа. А политиците решават да превръщат всеки втори ден в техен почивен – и после го обнародват като официален празник (да не бие на очи).

Аз пък не искам почивни дни. Не ми трябват. Как се предполага да боядисвам яйца, като нямам пари да си купя такива?! Как се очаква да имам празнично настроение, след като живея в подобни времена?! Как да празнувам, когато ми се плаче?!

Супермаркетите изобилстват от оферти за намаления. Великден наближава. Жалкото, разбира се, е че тук ,преди някакъв празник, се получава вариантът - ден година храни. Стоки, които преди това са били непродаваеми - в Страстната седмица биват изкарани на преден план с апетитните надписи - Промоция/ Намаления/ Изгодно.

Предвидливо преди това, веригите са вдигнали цените, след това отново са ги намалили малко, докато се получи странна симбиоза от една цена, която не е нито намалена, нито изгодна - а по-скоро заблуждаващо промотирана. Защото в България няма реални промоции - има ПР кампании и шумни реклами.

Отиваш в произволен супермаркет и виждаш два типа клиенти. Едните, т.нар. богати, имат претрупани колички. Едвам ги бутат. Купили са стоки, които определено не са намаление. Чакат с нетърпение почивните дни. Живеят за тях. Могат да си ги позволяват.
От друга страна е вторият тип купувачи - т.нар. бедни. Те са купили малко неща. С почти изтичащи срокове. Заблудени от промоциите, опитващи да заблудят себе си и семействата си, че чакат с нетърпение празниците. Но не ги чакат. По-скоро играят един театър, в който всеки видимо се радва, но вътрешно се разкъсва, за парите, които е изхарчил - преди да ги е получил. Тези хора всъщност не искат празници. И аз не искам празници.

И това не е защото не съм вярващ. Не е защото не признавам всичко свято. Напротив. В страна, в която няма средна класа, няма как да има празнично настроение. В страна, в която няма бонуси за празник или 13-а заплата, няма как да гориш от нетърпение за 4 почивни дни. Няма как да заминеш на почивка, няма как да се веселиш. Иска ти се само да работиш и да има работа, а животът да има шанс да се промени.

Но българинът не прави така. Той харчи повече, отколкото има - за да заблуди себе си и да оправдае себе си - че е празник. След това гладува два месеца, докато възвърне някакъв баланс в портфейла, опустошен от пожара на веселието и агнешкото месо.

И да не забравяме пенсионерите - за тях няма агнешко. Шуми се около някакви милиони, които били предвидени за тях - било за празниците. Същите тези милиони, реално се оказват допълнителни 20 лева към скромните им пенсии. За сведение – килограм агнешко се продава между 13 и 15 лева. Сами калкулирайте колко отрупана ще бъде трапезата на баба и дядо.
Иначе казано - неуважаваните пенсионери също няма да празнуват. Няма козунаци за тях.

Освен че седмицата е Страстна…и целият български живот е такъв. Живот, който те принуждава да празнуваш. Да слагаш маската на веселието, докато криеш ужаса на мизерията под нея.

Няма да празнувам. Няма за какво да се забавлявам. Искам само здраве, не яйца и месо. Здравето ще ми потрябва, за да оцелея. Празниците са за богатите. Аз искам спокойствие…