Страх

„Аз не обещавам луната, не обещавам дъгата....и винаги съм бил реалист, когато няма нищо друго, освен простичка уговорка....”

Това чух по радиото. Стинг разказваше как песента му „Practical arrangement” се е появила заради историята на почтен, доста възрастен мъж. Мъжът се влюбил в много, много по-млада от него жена. И Стинг се впечатлил от тъгата на стария почтен мъж. От обречената му любов. Той можел да й предложи практично решение за самотния й живот, покрив пoд небето, да бъде баща на момчето й. И нищо повече.

Уплаших се. Защото Стинг не е роден наоколо. И той открива красота в любовта на възрастния мъж към младото момиче...

А аз живея на място, което толкова е замърсило живота, че...за секунди помислих Стинг за наивник. Той не знае ли как стоят нещата?! Не знае ли, че това е пазарна схема, дефинирана от чалгата ни – като чичко паричко и неговата мутреса. Простичка сделка, която не дава покрив и решение за самотата, а е опаричена.

Уплаших се, че пошлото е дефинирало дори моя живот. Знам, че го има и заплашва да изскочи от всеки ъгъл и телевизор, от всяка кръчма и бар-на-уж-удоволствието. Това пошло превръща всяка романтика в цинизъм. И всяка красота в пародия. Така Син Сити вече е буквалност, а не филм. Жълтата преса не е изключение, а норма. Митьо Пищова не е местен зевзек, а поведенчески модел. И така нататък... Докато един ден не получиш представата, че....животът е това. Животът като ракия. Българска. Люта, нелегална, изпита по много и в оплаквания, така че да не усетиш радостта от опиянението....

А Стинг пее как мъжът се надява ТЯ да се научи да го обича, за определено време. Скромно очакване, нали? И най-великото на света. Да те обичат поне за малко.

Уплаших се и понеже, не чувам по радиото това от българи. Чувам – „бременно момиче как ухаеш на аборт!” от Криско, или „нека бъде лято....дупето ми, събира шопи, гларуси на ято” от Лора Караджова....., или – „клати го, клати го, клати за бати, клати за мама, после клати за тати” от разпъра с „Р”то, 100 кила.

И вече не съм уплашена. Съкрушена съм от внезапното осъзнаване, че битката за красотата и смисъла е загубена. Широко затворени очи у нас не е метафора. А под стиснатите клепачи те боде от живи картини – виждаш простички неща. Целувка. Сълза. Усмивка. Пръсти. Кожа, до друга кожа. Думи, които не са написани с червени букви на жълти страници.

И не смееш да отвориш очи, защото случайно ще се обърнеш и ще видиш през прозореца на колата си – щанд за вестници. С по тях – омаскарени лица и подиграни имена по цици и червило. Страх те е, че, без да искаш, ще смениш радиостанцията и ще чуеш нещо ексклузивно и сензационно.

Ще чуеш как някой с някого се кара, как някой някого нарича лъжец, как някой някого обявява за престъпник, как някой някого презира...
Затова, по-добре да слушаш Стинг, който изпява:

 „Колко лошо може да е - да бъдеш моя жена?,
С един покрив над главите ни,
Топла къща, в която да се връщаш,
Можем да започнем с отделни легла,
Аз мога да  спя сам или да се науча
......и може би, ти ще се научиш да ме обичаш за малко”....

Имам предложение. Стинг-президент!
Защото в битката с демоните – Пошлост и Омраза, ти трябват воини на светлината. А нашите, български са се скрили някъде. За да ги познаем: пуснете си Стинг сега, и увеличете музиката докрай.