Неделя Сиропусна – за смисъла на прошката

Неделя Сиропусна – за смисъла на прошката
16-03-2013г.
78
Екатерина Анева

Неделя Сиропусна или Прошка. За повечето хора това е ден свързан с посещение при роднините. Ден, в който лицемерно или не привеждаме глави и целуваме ръката на по-възрастните. Осъзнали или не търсим в техните очи повече признание, отколкото опрощение. А те от нас, като че ли смирение, а не разкаяние. За добро или лошо на този ден ние спазваме традициите. Без да ги разбираме, просто знаем, че се яде баница със сирене, че трябва да има бяла халва на масата и сварени яйца, които децата да „хамкат“.

Тръгваме си облекчени от собственото си лицемерие и с олекнали души, изсипали товара на огризенията в една единствена дума „Прости“! Прости  за какво? Осъзнаваме ли грешките си? Осъзнаваме ли двуличието си? Колко хора знаят смисла на този ден и емоционалната и морална отговорност на това  да поискаш опрощение за своите дела?

Забързани, прекалено заети да градим кариера, да изкарваме пари или просто прекалено заети със себе си, пропускаме факта, че не сме сами на света. Ние сме социални същества. Живеем в свят прекалено зависим дори и от най-дребните процеси. Свят, в който ефектът на пеперудата е толкова силно водещ и осезаем, че дори една случайно изпусната реплика в някоя социална мрежа може да предизвика лавина от неочаквани и нетърсени реакции.

А най-страшното е, че именно тази социално неадекватна зависимост ни прави просто част от „ колелото“. Част от анимализираната маса, наречена население. Звучи толкова сиво и плашещо безлично, че чак се замислих дали съществувам. Но мен, както и вас ни има. И не само ни има, но ние сме част от процесите в света. Не казвам активна, защото голяма част от хората, включени в състава на думата население – просто съществуват. Но дори в тази пасивно-агресивна борба за оцеляване, която повечето наричат живот, те успяват и навлизат безрезервно в пространството на хората около тях.   И ги променят, така леко и почти незабележимо. Защо написах цялата тази причинно-следствена връзка? За да се върна на Прошката!

Днес, докато чаках метрото  гледах тълпите около мен – мрачни лица, гледащи със злоба всеки срещу себе си.  Хората слизащи и качващи се в мотрисите, които се блъскат като животни. Започвайки дори от тук, тази метростанция, имаме много причини, за да искаме прошка. За това, че мразим човека срещу себе си, без да го познаваме. Че нагрубяваме просяка, протегнал ръка, без дори да се замисляме за съдбата, довела го до тук. Нараняваме чувствата на продавачката, защото дори не благоволяваме да я погледнем и да отчетем факта, че тя е човешко същество... Да продължавам ли?

Да не говорим за този нашенски манталитет да изливаме тонове помия срещу всеки, който е постигнал дори малко повече от нас. Да злорадстваме за неуспехите, вместо да подадем ръка. И факта, че даже си имаме поговорка – „ Не е важно аз да съм добре, важното е Вуте да е зле“... Много е грозно и ужасяващо низко – приятел говори срещу приятел, брат срещу брат... Та, погледнете „лицата“ на държавата ни! Те не спряха да се плюят и обиждат в ефира на телевизиите, през вестниците, по площадите. Изкараха агитките си да викат едни срещу други по улиците…  Всяка малка стъпка в пространството на другия, отнема от него частица от добротата и човечността.

Кога за последно подадохте ръка на възрастен човек да слезе по стълбите или помогнахте на незрящ да пресече? Превънали сми се в роботи, лишени от човешки емоции, от чувства. Моралът и ценностите се измерват в пари и материални придобивки.

От кого да потърсим прошка за това? Дали  целувайки ръка или обаждайки се по телефона с измънкано извинение се разкайваме за това, в което сме се превърнали? Лицемерие!  Но, поне в повечето случаи добре изиграно. Ще хапнем баница, набързо купена от щанда за замразени храни /защото няма време!/, ще седнем на масата, ще си простим... И от понеделник ще заопочнем да постим. Не че разбираме смисъла на поста... Но отново лицемерно ще го декларираме, умело прикривайки задната цел – да поотслабнем, че идва пролет.

А кога ще потърсим прошка от самите себе си за това, че сме се превърнали в скотове? В хищни животни, борещи се за оцеляване на принципа на естествения подбор?  Когато го направим, когато  се усмихнем на случайно минаващия покрай нас музикант, когато отстъпим място на бременната жена в трамвая и пристъпим в Божия храм с ясното съзнание, че искаме да пречистим душите си, а не просто да ни видят хората, че палим свещ, тогава ще бъдем готови да поискаме  дадем прошка на себе си! И едва тогава ще бъдем искрени и търсещи опрощение от своите близки и от всички, покрай които минаваме без да оценяваме факта, че са човешки същества.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.