Живот на мускули... и ентусиазъм

От двайсет години насам светът чества трети декември като международен ден на хората с увреждания.  През 1992 година Генералната асамблея на ООН приема резолюция, чиято цел е да мотивира политиците и институциите да работят по усилено за социалното включване и интеграцията на такива хора. Истината е, че България дори не е подписала Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Ясна политика в тази област у нас липсва. Хората с увреждания се сблъскват с редица проблеми. В много случаи вместо подкрепа тези хора срещат спънки пред интеграцията си.

Човек, който заслужава признание и уважение, не заради недъга си, а заради постиженията си е Иван Янев – 35-годишен доктор по история. Той и е един от  20 000 незрящи хора у нас. Но вече е написал  5 книги, работи в Министерството на образованието  и е отдал целия си живот на това да помага на хората. Заедно с група съмишленици през 2001 година основават Спортен клуб за интеграция „ Витоша”, чиято дейност се изразява главно в подпомагане на слепите хора  чрез спорт.

Кога загубихте зрението си?
На 6-годишна възраст след злополука - игра с прашка.
Как го приехте?
Когато човек е малък, по-лесно го приема и по-лесно се адаптира. За близките ми беше голяма трагедия, но аз не го осъзнавах като такава. По-трудно е за хората, които са в по-напреднала възраст и получават тежки увреждания. Някои не могат да преодолеят стреса и стават неефективни за себе си и останалите. Така че, колкото и жестоко да звучи, ако трябва човек да получи тежко увреждане, по-добре да го получи по-рано.
Кое ви беше най-трудно през всичките тези години? Вие в момента сте на 35.
Може би най-трудните моменти са свързани с това, че на непознати места си зависим и трябва да ползваш „очи”. Аз съм и историк и често ми се налага да работя с документи и там се налага да ползвам човек със зрение.
Вие как смятате  - дали сме толерантни ние българите към хората с увреждания?
Ако говорим в чисто човешки план - да, но ако говорим в организационен и институционален порядък - нещата се правят на парче, въпреки че много неща се направиха в тази сфера, но само на парче. През 90-те години беше немислимо, например, хората с увреждания да работят в държавната администрация, сега вече се случва. Най-добрият вариант според мен е не ние да откриваме топлата вода, а да се поучим от опита на страните, които знаят как се работи за и с хората с увреждания - не да се издигат в привилегировано състояние, а просто да им се даде възможност сами да си изкарват в хляба, защото, уверявам ви, на никой не му е приятно да бъде в тежест на останалите.
Според Вас липсва ясна политика в България в тази сфера.
Категорично липсва не е само до пари, а и до организация.
Разкажете ми нещо повече за дейността на клуба, на който сте председател.
Спортен клуб за интеграция ВИТОША е учреден 2001г. от млади хора, с цел да възродим и развием голбала,  който е единственият параолимпийски спорт за незрящи, който се практикува. Вече студентите искат и други спортове и от няколко години се практикува шоудан, стрелба с лък, крикет за незрящи, спортна табла, игри с карти, шах-мат. От тази година също се състави и група по народни танци. Сега сме в процес на търсене на човек, който да се занимава с момчетата и момичетата .

Имате много международни успехи, знам, че имате членове, които са параолимпийци.
Да, имаме много такива младежи. Във Ванкувър Ивайло Вътов постигна много големи  успехи, но това, което няма как да не ме угорчи е, че първото участие на България на Параолимпийски игри през 1988г. в Сеул се състоя от 8 спортисти , а сега 2012 г. бяха само двама. Наистина спорта за зрително увредени е някъде на опашката. За голбала мога да ви кажа че от 2001 г. започнахме да го възраждаме и 2007 г. стигнахме до група Б в Европа. Правим турнири по голбал и в България. Много искаме да развием и други спортове- като стелба с пушки, футбол за незрящи. Има много неща, които трябва да се случат не да се правят  ПР акции , разбирате ме - ще дойдат силните хора на деня, ще се усмихнат, ще кажат, че много работят, но след  тази акция всичко ще приключи.
Вие няма къде да тренирате и въпреки това постигате успехи.
Надяваме се спортното министерство да ни помогне като ни даде или направи спортна зала, водим преговори, пък дано стане... Иначе всичко постигнато досега е на мускули и ентусиазъм. Когато се изчерпят мускулите и да има ентусиазъм, е сложно да се случи. Ние се опитваме да правим нещо без почти никакво финансиране. Сега ако ме питате какво предвиждаме за 2013 г. - аз не мога да ви кажа, защото нямаме нито 1 лев.  
Как могат хората да ви помогнат? Знам, че не е задължително да си незрящ, за да станеш член на клуба.
Да, не е задължително. В нашия сайт www.vitoshabg.com можете да станете членове и в  размер на 20 лева годишно всеки може да тренира с нас, но не може да участва в турнирите. Ние имаме огромна нужда от доброволци, които с по няколко часа седмично могат да ни помогнат много.
Кажете нещо по повод деня на хората с увреждания.
Искам да кажа на хората с увреждания – нека да не смятаме, че някой ни е длъжен. А на хората без увреждания - нека бъдат толерантни и да подкрепят безкористно, да помагат безкористно, тъй като разликата между хората с увреждания и  хората без увреждания, понякога е само няколко секунди!