Домашно насилие - жертвите проговарят

Всеки трети българин познава жертва на домашно насилие. Всяка пета жена в Европа е жертва на домашно насилие. Статистиката в България е дори по-стряскаща- всяка четвърта българка се определя като системна жертва на свой близък или роднина.  Едва 5,5 % от анкетираните обаче признават, че те самите са жертви на физически тормоз от близък. Други 5% не желаят да отговорят дали са били малтретирани. Едва 1 % от всички пострадали търсят помощ от специалист или се обръщат към органите на МВР. А специалистите казват, че най-страшно е мълчанието и страхът на малтретираните, защото физическите белези изчезват с времето, но жертвите остават в робството на  собствените си страхове до живот.

Lentata.com публикува откровената изповед на една млада жена, която разказва за ударите на собствения си баща. За проваленото детство, за болката и ужаса да израснеш с насилник... 23-годишната Елисавета:

Разкажи ми за семейството си.
Oтраснах в бедно семейство. Още когато бях малка, в семействовто ми имаше скандали между майка ми и баща ми, на които ставах свидетел.  До 12-годишна възраст считах  баща си за свой приятел, но след това той се промени. Започна да употребява все повече алкохол, а с това да става все по-агресивен. Алкохолът го преобрази в някакво чудовище, което нямаше нищо общо с предишния човек... Не искам да описвам колко е агресивен, колко пъти е пребивал майка ми, дядо ми, непознати хора... и мен. Постоянно ме обиждаше и наричаше с най-грозни думи. Блъскал ми е главата в  стената, чупил ми е очилата, разбивал ми е устата и носа, душил ме е...  Физическите белези, които носех със срам от съучениците си минаха, но тези, нанесени на психиката ми и до ден днешен оставят отражение.
Помниш ли първия път, когато те удари?
Ами не си спомням вече на колко години съм била, когато ме удари за първи път. Помня, че бях много малка, когато с един свой плесник ми разкървави носа.
Била си съвсем малка - на 12-13 години, осъзнаваше ли какво се случва и че това е нередно?
Преди 13-годишна възраст не осъзнавах какво се случва, не разбирах, че не е нормално баща ми да се държи така с майка ми, с мен и с други хора. Но после постепенно започнах да осъзнавам какво се случва. На 13 бях жертва на насилие от страна на мои съученици, те също ме малтретираха, заплашваха ме и ми се подиграваха. Тогава при мен започна да се отклюва депресията, започнаха да ми минават мисли за самоубийство.
Правила ли си опити за самоубийство?
Ами ако изключим системните рязания по ръцете – съм имала само един по-сериозен. За съжаление жертвите на насилие често стават след време също насилници или пък започват да се самообвиняват и стават потиснати. И така се превръщат в жертви до живот. Така се получи и при мен - започнах да проявявам автоагресия и след всеки по-сериозен скандал с него получавах  нервна криза или пристъпи на депресията и се самонаранявах. Така изкарвах своя яд, защото не исках да нараня друг освен себе си.
Майка ти не те ли защитаваше по някакъв начин?
Не, тя беше или безучастна, или казваше, че баща ми е прав. Все пак се е случвало да ме спаси, когато баща ми ми е посягал с нож, но от нея не съм получила никаква духовна подкрепа. Дори ме учеше, че трябва да обичам и уважавам баща ми незвисимо какъв е, и дори да ме удря аз да не правя опити да го ударя, защото той ми е баща и има право да ми посяга. Но аз на него - не.
Но той е тормозил и нея, защо не се е опитала да го напусне?
Аз мисля, че от страх, а може би си мисли, че няма да се справи сама. Нямам представа и до ден днешен се чудя.
А нямахте ли съседи, близки, които виждаха какво се случва у вас?
Съседите много добре са знаели, защото няма как да не са чували постоянните викове идващи от нашия апартамент, но явно са решили да не вземат отношение. Дядо ми знаеше и е предлагал на майка ми да отидем при него, но тя не искаше. Той също беше пребиван неведнъж от баща ми и изнудван постоянно за пари. Баба ми, майката на баща ми, не знае всичко, а и тя винаги го защитава, защото й е син.
Учителите ти в училище - те не виждаха ли синините?
Когато ме тормозеха съучениците в училище се оплаквах на учителите и директорката, но нямаше резултат. А за проблемите вкъщи не съм им казвала. Видимите синини се стараех да прикривам с грим, но когато бях на 17 някои съученици , които ми бяха приятели, видяха раните ми и ми говориха за домашното насилие.  Някои ме съветваха да се оплача на някакви фондации за защита от домашно насилие. Но аз бях проучила, че от тези места не правят нищо. Дори временно да ограничат баща ми или да го задържат, след това, като се върнем вкъщи пак ще е същото и по-лошо. Страхувах се, че ако кажа на някой баща ми после още по-зле ще се държи с мен. И няма да има кой да ме защити. Освен това, когато не беше пиян, той говореше нормално с мен и ми се извиняваше. Казваше, че няма да прави повече така. Но после всичко се повтаряше.
Някога обръщала ли си се за помощ към някого?
Не, защото няма смисъл. Знам, че тези институции не решават проблема. А за роднини - не е имало такива, които да могат да помогнат. Пък и знаех, че ако бях говорила с тези институции после нямаше нито майка ми, нито баба ми да одобрят това.
А какво би посъветвала жертвите на домашно насилие?
За децата не знам. Но бих посъветвала техните майки да не допускат те и децата им да са жертва на насилие. Децата бих посъветвала да поговорят с някой възрастен, на когото имат доверие. Защото сами, без подкрепата на държавата и възрастните нищо не могат да направят. А държавата трябва да направи така че жертвите на насилие да има къде да живеят без насилникът да има достъп до тях. Място, където да са защитени и осигурени материално, но не само за няколко месеца, а за постоянно. Иначе ако насилникът бъде само временно задържан и после има достъп до семейството си, той ще прояви още по-голямо насилие. Много жени жертва на насилие се страхуват да потърсят правата си, защото са финансово зависими от мъжа си и няма къде да отидат. Ако държавата им предоставяше финансови помощи, осигуряваше им място, на което да живеят защитени, ако иамаха помощ от психолог и подкрепа за намиране на работа...  може би насилието щеше намалее. Но когато мъжът знае, че жена му е беззащитна, безработна и няма жилище, той я тормози без страх, че тя може да му направи нещо. Може би затова в България има толкова много жертви на домашно насилие. Освен това трябва да се научат околните ( роднини, съседи, учители, институции) да помагат на жертвите на насилие, а не да стоят безучастни, казвайки си „това не е моя работа”.
Ти успя ли да се измъкнеш от този порочен кръг?
Страх ме е да кажа – да. От един месец не живея при родителите си. Просто един ден си събрах багажа и се изнесох при приятеля ми. Той ми повярва и ме подкрепя много. Не съм казала на майка ми и баща ми къде живея, защото ме е страх, че ще ме намерят... Не съм ги виждала, само по телефона говоря с тях. Те не ме карат да се върна, а само ме молят да им намеря пари и да им помагам финансово... Сега си търся работа и искрено се надявам вече да съм се отървала и някой ден да мога да превъзмогна ужаса на домашното насилие.