Когато бях анорексичка - моята изповед

Когато бях анорексичка - моята изповед

Lentata.com получи анонимно писмо от едно момиче. То е изповед за един проблем и една болест, от които страдат хиляди момичета по целия свят. Това е писмо от бивша анорексичка, с което тя иска не само да сподели, но и да предупреди.Емоциите и щетите от анорексията 10 години по-късно…

Беше в този живот. Не знам на кой Бог да благодаря, но му благодаря. Защото беше вчера, сякаш. А днес съм цяла. Събрана. Като Феникс, възкръснала от пепелта. Защото пепел бях. Самозапалих се, горях, самотна точно като птица. А преди това красива бях, със жива душа и с огнени пера... Но аз се нараних, за разлика от Феникса, аз се разпилях. И самотна, толкова самотна бях...
 Не знам защо се случи, нито как. Реших, че трябва да съм по – красива, по - слаба. Да ме харесват повече, за да се харесвам повече. И започнах, но унеса беше така сладък, че не спрях. И продължих. И ето как. Не се хранех с дни. За едно денонощие изяждах по един морков, по един морков... Когато майка ми ме гледаше с какво настървение и с каква мъка хрупам, ми казваше, че не е родила заек, (Смешно ли Ви е?! На майка ми не и беше, вече и на мен не ми е смешно... (, а нормално и прекрасно момиче. Аз приличах на животно, диво и неопитомено. И толкова болка имаше тогава в очите на майка ми. А аз я мразех, мразех тази унизителна и дразнеща болка! В началото, преди да спрат да работят, мозъците на анорексичките са толкова изобретателни, че ако насочат енергията си в правилната посока, биха измислили нова теория на относителността. Лъжите, които излизаха от изгорелите ми от собствената ми киселина и повръщано устни бяха така истински , че аз им вярвах. Сценариите за това къде, с кого и какво съм яла бяха толкова тлъсти, че се хранех с тях. Измислях си социален живот, несъществуващи приятели, утопични места и случки. И хората се правеха, че вярват. А аз дори не исках да е истина. Нямах нужда от никого, от нищо. LСамо от залата, в която се бъхтех по четири часа всеки ден, всеки ден... Нищо не ми пречеше в нито един ден от месеца. Нямах цикъл, беше спрял. И аз се радвах, бях толкова щастлива, че не осъзнавах как съм престанала да бъда жена. Не осъзнавах, че съм престанала да бъда човек, не осъзнавах, че имам проблем. Стъклото пред мен бе така изкривено, че виждах себе си огромна, грозна и ужасна (настроението ми се сменяше за секунди и ако след тренировка се чувствах лека, бърза, пластична, красива, то на края на деня се ненавиждах и вярвах, че съм тежко, тромаво животно). Да, бях ужасно грозна, но защото представлявах скелет, облечен в кожа. Дори през лятото студът проникваше по цялото ми тяло и го караше да се гърчи. Ръцете и краката ми бяха така ледено студени, като на мъртвец. Пръстите ми бяха сини, а сърцето... почти не го усещах. То ме беше предало, или аз него?! Не знам. Само знам, че биеше толкова ужасяващо бавно. 35 удара в минута. Имам документ.                                                     
Понякога обаче огладнявах. Да. Бях гладна. И ядях, ненаситно, като богато почерпен просяк. Тъпчех в пастта каквото ми падне, гълтах без да дъвча. А после се наказвах и повръщах. Така яростно, така се мразех, плачех и повръщах, после лягах изтощена. Лягах до олтара на наказанието и ридаех толкова горчиво, с часове. Кокалчетата на ръцете ми бяха разранени от зъбите. Течеше кръв. Защото толкова гневно бърках и посягах на себе си! И после пак се напивах с лъжа и отвращение. Отново се намирах в един по – прекрасен свят – света на килограмите и калориите. Ядях и грейпфрути. Тях не повръщах. Ядях ги защото някога бях прочела (когато още четях, защото между живота и смъртта никак не четях, само се оглеждах, почти денонощно), бях прочела, че грейпфрута топи мазнините в човешкото тяло. А аз вече нямах мазнини, никакви. Но ги топях. Не разбирах, че топя костите си. Не разбирах, че топя органите си. За момент, съвсем в началото бях превърнала себе си в учебник по анатомия. За кратко. Защото не можах да спра. Мисля, че го бях написала това. Написах ли го? Не помня. От тогава забравям. Мозъкът ме вече не е така реактивен и бърз. Забравям. На 31 съм. А някога май бях умна. Но след 3, 4 или 5 години гладуване, вече нищо не е същото. Борбата е уморително дълга. За мен не беше 3, 4 или 5 години. Борбата за живот започна едва тогава, когато припадах от пълно изтощение, когато бях на ръба на пропастта. Когато усетих как гасна и не бях сигурна дали ще има утре. Когато се случи това, бях на тренировка. Поредните стотици коремни преси. Беше ми лошо. Бях замаяна, много замаяна. После се опитах да вдигам гири. Не можех. Не можех да вдигна собствените си крака. И сега, докато пиша, сещам се за всичко и пак го преживявам пак, и пак, и пак. Крайниците ми омекват и ми става лошо, много лошо. И ми иде да умра. Настръхвам и главата ми изтръпва. Но вдишвам глътка атмосфера и отново продължавам. Заради всички Вас! Опитах да си тръгна. Тогава, от залата. Влачех се към съблекалните, треперех. Не помня как съм се прибрала. Вкъщи тоалетна, и олеквам, и омеквам, и се задушавам и умирам. Но не угаснах. Тлеех в адски мъки и не знаех дали ще оцелея. Не можех да стана и да взема дори чаша вода. Паниката беше превзела всяка гънка, всеки косъм, всяка нота в мършавото ми немощно тяло. От някъде долавях музика – Адажио на Албинони. Дупка, и тунел, но няма светлина. А само мрак. Толкова бях уплашена за себе си, за бъдещите си любови и за бъдещите си деца... Зов за помощ! Исках да се обадя на някого, телефона беше над главата ми, съвсем близо. Но не можех дори да се пресегна. Тялото ми тежеше като олово. Наистина не можех. Мина малко време, плачех без сълзи. Едва говорех, да, дори не можех да говоря... Устните ми се отваряха, но от тях излизаше само сподавен шепот. Със себе си говорех, говорех и горях. Вече беше нощ. Безкрайно дълга, на очакване. И после изгрев. Помня този изгрев. И бях жива! Жива! Оживях.                                               
Чак тогава видях, видях и разбрах погледите на другите хора. Бяха ужасени. А до вчера мислех, че се обръщат след мен защото съм красива! Красива бях. Пред тоалетната и пред гнева. Пред кръвта си и пред немощта. Беше в този живот. Не знам на кой Бог да благодаря, но му благодаря. Защото беше вчера, сякаш. А днес съм цяла. Събрах се и съм истинска. Събрана. Като Феникс, възкръснала от пепелта. Защото пепел бях. Самозапалих се, горях, самотна точно като птица. А преди това красива бях, със жива душа и с огнени пера... Но аз се нараних, за разлика от Феникса, аз се разпилях. И самотна, толкова самотна бях...                                                                                 

Но оцелях!