Приключението да пътуваш с влак

Приключението да пътуваш с влак
01-05-2012г.
12
---

Пътуването с влак в България е като сървайвър. Спокойно може да се обяви за национален екстремен спорт. Колкото и грубо да звучи, никога не се знае в кой момент може да се запали старият локомотив и пътниците да бъдат изправени пред изпитание номер едно: скок през горящи врати и прозорци.

На пети юни тази година използвах услугите на националния превозвач. Изненадите започнаха още на билетната каса в Казанлък. Оказа се, че срещу моите 12 лева и 50 стотинки аз не получавам гаранция, че ще мога да седна. Опция да бъде доплатено за запазено място няма, тъй като влакът е пътнически. Примирих се, качих се и с лакти успях да се добера до единствената свободна седалка във фургона. Пътят е три часа и двадесет и седем минути. БДЖ обаче искаше да „задържи" клиентите си и за целта „удължи" престоя на спирка Саранци. На 30 километра от София сред пътниците плъзна мълвата, че влак, с който нашият трябва да се размине, има проблем и ще се наложи да спрем. А бяхме толкова близо до целта! Мълвата се оказа истина. Спряхме, слязохме на перона на невзрачната гара и машинистът каза, че почивката е с неопределено времетраене – „може да е час, а може и повече". И зачакахме, и запсувахме гарата, железниците, машинистите и държавата. Няколко часа по-късно стана ясно, че влакът няма да тръгне. За да стигна до точка Б ми се наложи да платя бензина на мои познати, които да дойдат да ме приберат с кола. Така цената на пътуването ми се повиши до 25 лева. Все още ли има хора, които твърдят, че влакът е най-евтиният транспорт? Най-удобен със сигурност не е! Какво се е случило с останалите хора на пустеещата гара, кога и как са успели да пристигнат мога само да гадая. У нас е популярно всеки да се спасява поединично.

[note color="DEDEDE"]За да е обективна оценката ми за държавната железница, ще опитам да се поставя и на мястото на монополиста. Какво е необходимо, за да станеш БДЖ: купуваш старо обурудване, наемаш нископлатен, нелюбезен персонал, загнездваш се в някоя пазарна ниша и се молиш никога да не те приватизират. До тук добре, но нека не забравяме за най-важното условие по пътя към едноличната власт на пазара – да не ти пука за хората, които обслужваш. Един истински монополист не трябва дори да се сеща, че тези, от които печели, са хора и имат нужда от човешко отношение.[/note]
Вероятно всеки българин има поне една такава история зад гърба си. Ако не на релсите, то поне пред гише „Информация". Там идва ред на следващото изпитание: да изкопчиш няколко думи от устата на повелителката на разписанието. Имам смътен спомен от детските си години, когато на гарата в Пазарджик майка ми се опитваше да ме озапти и в същото време да разбере какви влакове има до Варна...

„Безименка! Безименка се казвам!" – цялата гара кънтеше. Виковете идваха от дупчицата, през която се показваше лицето на служителката. Майка ми я беше попитала за името й, като обяснила, че иска да подаде оплакване от нелюбезното й отношение. Това се случва, когато някой се опита да наруши добре работещия принцип „Цар дава, пъдар не дава.".

Месеци по-късно получихме писмо от БДЖ. В него ставаше ясно името на госпожата, на която й се искаше соцпорядките да властват и през деветдесетте. Бяха я уволнили за уронване авторитета на институцията. Колкото и да не ми се вярва, надежда за справяне с принципите на монопола има. Просто човек трябва да си търси правата. Само че с годините май бунтарският деветдесетарски дух на хората притихна. Признавам, че не бих потърсила „справедливост" или обезщетение след дългото ми пътуване през юни. Просто защото не знам дали ще ми стигне енергията да се боря с малките чиновнически пипалца на БДЖ. И да се боря, вероятно накрая нищо няма да получа. И ей така, в зародиш, и на мен ми се уби българският конструктивен гняв да се захвана да възмездя несправдливостта. Явно не съм се метнала на мама. И аз като повечето сънародници осъзнавам, че това ни поведение храни биологичната единица монополист. Не просто го храни – угоява го, създава му топла утроба за развитие и печалба. И за съжаление до някакви показни мерки за спешни промени се стига едва когато се случи някой зловещ инцидент. И въпреки промените инцидентите зачестяват. И въпреки всичко влаковете не спират и пътниците не свършват, и държавата забавя и забравя и така натътък, и така нататък: „На влак като на Сървайвър" – приказката продължава...

Banner

© 2023 Lentata.com | Всички права запазени.