Да мечтаеш на инат

Да мечтаеш на инат
31-12-2011г.
39
Симона Милкова

Захвърлят здравото сираче от Лом в дом за болни деца

Няма да разберете истинското му име. Той предпочита да разказваме историята му така. Като повечето сираци, които са успели да се измъкнат от блатото на сиропиталищата, и Румен (както ще го наричаме за удобство) не иска приятелите му да знаят, че е едно от "онези" деца. Децата на държавата. Децата, които се раждат възрастни, защото са длъжни да са по-зрели от всички останали, за да оцелеят.
Румен е роден през 1983 г. в Лом. Не си спомня някога да е имал семейство. Оставен е още от първия ден на раждането си. Майка му е избягала толкова бързо, че сестрите в отделението се шегували, че ако е можела, щяла да го остави и преди да го роди. Първите съзнателни спомени на Румен са от дома за сираци в Лом.
За престоя си там не разказва кой знае какви неща. Не са се отнасяли зле с него, но не са го и обичали. Не е бил гладен, но и никога не е бил истински сит. Не е бил тъжен, но и не е бил щастлив. Апатично съществуване на границата между центъра на общността и пълната социална маргинализация.


Една година след като започва да учи в масово училище, по преценка на психолози и по усмотрението на директора на помощното училище в Лом Румен бива преместен при децата с увреждания. Показания, за да бъде махнат от масовото училище, реално няма. За съжаление е попаднал на неподходящото място в неподходящото време. Бил е избран абсолютно на произволен принцип, за да се запълни някаква квота. Единственото, което го е отличавало от останалите деца в класа му, е, че той е сирак и никой няма интерес да го защити от произвола на съдбата и на българските социални институции.
Ако за повечето хора да си спомнят детството е удоволствие, то Румен не иска дори да минава по местата, които му напомнят за невръстните му години. Когато на осемгодишна възраст му съобщават, че от догодина ще е в помощно училище, Румен не знае как да реагира. Виждал е децата, които ходят там, и изобщо не се отъждествява с тях. Цяла година си мисли какво му e и накрая свиква с мисълта, че явно му има нещо и не е като "нормалните" си връстници.
Един от първите му спомени от помощното училище е как дете, болно от епилепсия, пада по стълбите. Никой почти не му обръща внимание. Ако не са били учениците, педагозите дори нямали намерение да викат линейка, при положение че цялото дете било в кръв. И досега Румен вижда съучениците си, които помагат на лекарите да сложат носилката в линейката, и учителите, които стоят безизразно отстрани.


Другото, което помни от онзи период от живота си, е как карат децата да работят с опасни машини, за да излязат с професии от помощното. Предвид факта, че в това учебно заведение повечето деца са с психически или физически увреждания, работата на стругове не изглежда никак добра идея.
Добрината и малкото човещина, намиращи се обаче тук-там у някои хора, спасяват Румен от иначе ужасната съдба, която го очаквала. Психоложката от помощното училище му отваря вратата към света на нормалните, като се застъпва за него и му помага в борбата за доказване на факта, че той е едно напълно нормално момче. "Ако не беше добрината й, нямаше да си говорим сега. Беше трудно. Набързо ме изкараха ненормален, а после бавно-бавно извървях пътя обратно. В помощните училища усилено се опитват да смачкат психиката ти и да ти покажат, че не ставаш за нищо, но с мен не успяха", споделя Румен.

След като прекарва 6 г. в помощното в Лом, той успява да се спаси. С обида разказва, че когато напускал, директорът Христов започнал да го заплашва, че ще направи всичко възможно да не бъде приет в нормално училище. "Ще видиш, че нищо няма да излезе от теб"- с тези думи изпратили Румен. Той успял да ядоса цялото ръководство с яростната си съпротива срещу това да бъде там, където не му е мястото. Опитвали се да го сплашат, за да остане, но без успех. Румен е сигурен, че и досега продължават да пълнят помощните училища с нормални деца от сиропиталищата, само и само да запълнят необходимата бройка и да закрепят бюджети и заплати.
Отново го връщат в дома за сираци, но сега поне ще ходи на училище с нормалните деца. Това е първата спечелена битка в живота на Румен. Успява да я поведе сам и с малко помощ да докаже правотата си. А е бил още дете.
Когато се сблъсква с живота след излизането от сиропиталището, момчето осъзнава, че всъщност си няма никого. Той е абсолютно сам. Без да има на кого да се обади за помощ или за една добра дума. Румен дори няма цялата информация за себе си и семейството си. Тепърва сглобява историята на живота си. Но е горд от свободата, която си е извоювал, и не би я заменил с нищо.
Героят в тази история не е объркан като повечето деца, напускащи институциите у нас. При Румен институционализацията е процес, който не се е състоял. Неговият душевен механизъм е устроен така, че да не може да възприеме безусловно някакви правила и норми, които му се налагат. Той излиза от дома с ясната цел да живее, да се развива и да следва мечтите си. Без да гледа назад.
Сега Румен се справя с живота както може и както намери за добре. Има си работа - прави малки декори за концертите на местни музиканти. Иска му се да завърши сценография, защото преди време видял макети на сценографи и му се сторило страшно интересно.
Говори за сцената с голяма любов
- като за красива ценна вещ, като за дреха, която обличаш. Не се надява да стане звезда, но е сигурен, че сценографията ще му помогне да е сред звездите. Мечтае да работи в телевизията. За да сбъдне тази си мечта, се подготвя за изпити в Художествената академията.




Досега има няколко самостоятелни изложби. Рисува експериментални картини с апликация. Обича пейзажите. Самоук е и талантът му е все още необигран. Той е като ценен камък, който трябва да се шлифова. Затова иска да учи в академията. Това, че е непрофесионалист, не го спира да рисува. Румен рисува постоянно - картини, икони, върху камък, върху дърво. Дори в дома в Лом забелязали, че има талант, но му обяснили, че в таланта трябва да се влага много, а пари за курсове няма. Държавата не помага на такива деца. Няма такава квота, а със спонсори е много сложно. Затова се надява скоро да стане студент в Художествената академия, за да може да покаже на всички на какво е способен.
Въпреки всичко, което му се е случило, Румен носи добрина в сърцето си и се усмихва ведро на живота. Чака с нетърпение утрешния ден, за да види какво ще му донесе светът.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.