Открито писмо до Евгений Дайнов

с. Миндя
България

Драги Генчо,

Нека почна с приятната част - изключително съм поласкана от факта, че гневът си срещу българските интелектуалци ти изцяло припокриваш с гняв срещу в. "Култура". Значи, все още припознаваш този вестник като единственото място, където могат да бъдат публикувани и прочетени текстове от така презираните от теб интелектуалци. На фона на медийната попара, която ежедневно поглъщаме, и това не е малко. За което ти благодаря.

(Тук умишлено ще пропусна всички теоретични "девиации" в твоите съждения за това "що е то интелектуалец, как той исторически се пръква и каква е ролята му днес у нас". Имаш право на собствени теоретични "открития", съобщил си ни ги, сигурно ще се намери и кой да ти ги признае.)

А сега да мина към другата, не толкова приятна част от писмото - тоест към грубата действителност. 

И за по-голяма прегледност ще го направя през два казуса - твоят, сиреч казусът "Евгений Дайнов", и един друг, който условно ще нарека казусът "Румен Димитров".

Сигурно помниш драги ми Генчо, че в далечната 1989-90 и ти, и Румен Димитров (а и много други) нахълтахте в новата ситуация от позициите на експерти, идващи от различни институции, но със сходната амбиция да се държите като интелектуалци, тоест да произвеждате независими критически съждения за процесите, протичащи в променящото се наше битие. 

Много бързо обаче, и не без помощта на такива като тебе, от съжденията ви отпадна първо критическото, а веднага след него и независимото. Как се случи ли? Ще ти кажа. 

Намекна се, внуши се, накрая се съобщи в прав текст, че (отново) ситуацията е по-така, че тя пак е "на живот и смърт"; че трябва да изчакаме по-добри времена за независимостта и критичността; следователно, че (както и преди) пари за независими съждения няма, особено пък ако те са критически. Всички, включително и ти, го разбрахте, само Румен Димитров не го разбра. Или по-точно, не повярва. 

Той, милият, в наивността си се надяваше, че вече наистина е дошло време да се говори истината - за всичко и за всички. Оттук започна неговата драма. След две-три статии в "Култура" цялата току-що зародила се, но вече започнала "правилно" да се ориентира, интелектуалстваща общност го подложи на такъв психологически натиск, на такава чудовищна професионална изолация, че човекът след десетгодишни усилия накрая продаде апартамента, покъщнината, дори книгите си и избяга от вас чак в Австралия. 

А никак не искаше, вярвай ми. Той искаше да си живее в България. Но когато навсякъде, при всеки опит за пробив срещаше стена от откази, импрегнирани от доноси, нямаше какво друго да направи. Да видим какво се случи с тебе, драги Генчо. Ти, допускам, също не си бил очарован от обстоятелството, че "независимото критическо говорене" се отлага за неопределено време (докато победи демокрацията!), затова за известно време се пресели в Лондон. 

Какво се е случило там - не знам, но вероятно не е било особено приятно, след като доста бързо се завърна в родината. Докато ти обаче се трудеше на английска територия, тук нещата се развиха доста бързо, при това в зададената изначално посока. Интелектуалната общност (тоест правото на свободно говорене) окончателно се разпадна. Как ли? Много просто - убеди се, че то не се плаща и се продаде на партийни каузи. Които на родна почва се явиха в две основни организационни форми - като фондации и като партийни централи. И тук се заточи онази българска работа, дето от време оно си я знаем. И дето още дълго ще се точи.

Ето тази ситуация ти свари, като се върна от Лондон, скъпи Генчо, и много правилно се ориентира, затова се усука около най-престижната тогава институция - президентството. Не помня вече какъв беше - съветник, местен имиджмейкър или продавач на образи в чужбина. По-важното е, че когато титулярът на тази така престижна институция се "деактуализира", нищо не ти попречи да участваш в елиминирането му, както и в подялбата на печалбата от сделката. Допускам, че точно в този период (виж как звучи като истинско биографично изследване) ти окончателно си се разделил с илюзиите си, че е възможно да играеш и ролята на свободен интелектуалец, и си стъпил на терена на чистия (и добре платен) партиен активизъм. Някои по-сръчни от тебе момчета доста по-рано се бяха преориентирали, но затова пък ти се постара да наваксаш. И в голяма степен успя.

На фона на тази мила картинка как мислиш се чувстваха останките от онази академична общност, за които свободното критическо говорене беше ценност? Ами ужасно се чувстваха, Генчо. 

Чувстваха се измамени, потиснати, унизени. И с основание. На фона на парите, които вие преразпределяхте в битността си на "независими политолози", тяхното независимо академично съществуване беше (и продължава да е) жалко и недопустимо мизерно. И какво мислиш направиха те? Ами същото, което правехте и вие. Започнаха да пишат проекти и отчети. Само че срещу доста по-малко пари. А между проектите и отчетите - нищо. Понякога някой и друг текст, посветен на българската ромска общност, който остава завинаги достъпен само за фондационните счетоводители; понякога някоя и друга международна конференция, парите за която обикновено се разпределят между пишещите проектите и пишещите отчетите. А между тях някой и друг случаен абдал, поканен за автентичност.

Вие и лично ти, драги Генчо, развратихте, купихте (за жълти стотинки) и в крайна сметка унищожихте т. нар интелектуална общност, подлагайки на строги санкции всеки опит за независимо поведение или говорене. 

Обявихте себе си за единствените "политически правилни" и внушихте у хората панически страх от "политическата неправилност". Как, ще попиташ. Финансово, скъпи, финансово. Запушихте чак с телата си каналите до всяко външно или вътрешно финансиране за дейности, неодобрени от вас. Въведохте най-отвратителната норма за успех - нормата на политическото лакейство. И така убихте всяко желание за свобода, за независим поглед... Убихте форума. Защото той се прави от хора, не от лакеи (справка - деятелностите на Марин Георгиев и неговия "Литфорум").

Сега и малкото, дето е останало като независимо мислене, искате да го убиете. Защо бе, Генчо? От какво толкова си побеснял, та изригна две цели вестникарски страници? Какво толкова ти пречат някакви си мнения в някакъв си вестник, който, както се разбра, ти отдавна не четеш. Или може би си изненадан, че някой може да напише нещо, без да те пита дали е в правилната линия? Че все още има хора, дето не са купени. И не искат да бъдат купени. Това ли ти е мъката? (Защото сълзите си по пуерториканската чистачка Мария можеш да пробуташ, драги Генчо, само на някой колумбийски сериал, за там стават.) Или пък си мислиш, че през годините, в които не си чел вестника, си изпуснал работата? И пиететът към свободното критическо говорене отново е станал заразен. 

Искам да те успокоя, скъпи - поне мойте наблюдения подсказват, че не е. Дори обратното. Като занемариш една работа, после е трудно да я "възраждаш от пепелта". Още по-трудно е да намираш последователи. Младите също знаят за какво се плаща в тази държава. Знаят и кой разпределя парите. Така че не се тревожи. Виж, ако личните си фрустрации експонираш върху вестника, това е друго. Може. (Аз също експонирам собствените си върху теб.)

... И още имам какво да ти пиша, приятелю, още имам какво да ти кажа, ама има ли защо? Ние с тебе вече сме пътници. Тези, дето идват след нас, хич не се трогват нито от вашите политологически брътвежи, нито от морализаторските проповеди на "Култура". Затова дай ние двамата да отидем в някоя кръчма, да "отметнем" по две мастики, да боднем някой и друг набран от нас домат и да се разберем на четири очи. Става ли?
 

15 октомври 2001 г.
Твоя Копринка Червенкова