От нация към хаплогрупа: съдбоносният знак G

Текст на историка и преподавател Александър Кертин за Lentata.com:

В социалните мрежи някой бе пуснал остроумна шега: сръбското народно събрание се наричало  Скупщина, а българското, по аналогия – сбирщина. 

Поздравявам автора за това, че е успял с две думи да синтезира разликата между сръбската национална идентичност – хомогенна и стабилна; и българската – нестабилна, в състояние на засилващата се фрагментация. Тук ще се опитам да покажа историческата конкретика на твърдението ми за нестабилността на българската национална идентичност.
Още преди да е завършило формирането на българската нация историческата културна идентичност е подложена на ревизия. В тази „културна война“ важна роля играе понятието „българизъм“/“българщина“/.

Какво е „българизмът“/“българщината“/ – културна доктрина, набор от племенни характеристики или нещо друго? Каква е тази „субстанция“, чиито носители се смятат за „истинските българи“? 

Известно е, че т.нар. „домашни извори“ за Средновековието са оскъдни или пък тяхната информативност е доста ниска и неопределена. 

Най-вече липсват цялостни, завършени текстове от средновековни български хронисти /или „историци/. При липса на цялостен, завършен текст обикновено се правят реконструкции или възстановки на отделни фрагменти. А те в процеса на училищното образование придобиват статута на „историческа реалност“. 

Такава възстановка е например името на „бог Тангра“. За това име „свидетелства“ един-единствен доста повреден надпис с няколко гръцки букви, разделени на две части със значително отстояние между едната и другата част, които, и събрани заедно, пак не дават точно името „Тангра“. Всичко на всичко четири гръцки букви, като две от тях се повтарят. Въпреки това този надпис е изграден като идентификационен символ, който се настанява трайно в историческата памет на българите. Фондация /и издателство/ „Тангра-Танакра“ няма равна на себе си по своите амбиции. В миналото имахме дори рок група „Тангра“, както и радио със същото име. А днес благодарение на социалните мрежи движението „Воини на Тангра“ вероятно има хиляди последователи. 

В историографското поле, разбира се, са допустими всякакви хипотези, изследователски техники и понятиен инструментариум. Но в случая става дума за друго. Острият недостиг на домашни извори насърчава „лингвистичния подход“, да го наречем така. Той се използва най-често по следния начин: „целесъобразно“ етнизирани имена, лексеми или просто комплекс от знаци като току-що показаните се вграждат в името „българи“. 

Постепенно някои историци усъвършенстват тези процедури и ги довеждат до главозамайващи висоти, в парадигмата на примордиализма от ХІХ в. 
Освен тези историко-лингвистични „репрезентации“, в историографията на Средновековието често се използва един специфичен реторичен похват – активиращи въображението изрази като „най-вероятно“, „изглежда, че“ „предполага се, че“, които се обобщават накрая с „повечето историци се обединяват около тезата“. 
Този историографски трик позволява да се произвеждат неограничен брой хипотези, вследствие на което „произходът“ („прародината“) ни непрекъснато се движи между реките Волга, Дунав и Ганг; аха да я настигнем, и тя пак тръгва нанякъде. 

От началото на ХХ в. историци /и не само/ обработват документи с цел да покажат какви би трябвало да сме били. Ганчо Ценов обнародва своята тракийска етногенетична „теория“, след него Тодор Панов, обявява историческата ни културна идентичност за „славянска басня“. По-късно неговият  последовател Димитър Съсълов развива в книгата си „Пътят на България“ своята „хунорска“ етногенеза и обявява българите за „господарски народ“. 

Изобретяването на „генеалогии“ продължава и до днес. Колко широко е разпространението им чрез социалните мрежи, никой не може да установи. Но такава роля играят и най-четените български вестници. Например в интервю за в. „Сега“ от 2000 г. арх. Слави Дончев води читателя по една от многобройните историко-лингвистични пътеки директно към Индия и – политически далновидно! – открива в славянската азбука скрити китайски йероглифи:

„Заедно с будизма мисионерите са внесли и санскрит. Думата „вар“ на санскрит означава вода. По пътя за Европа хунобългарите спрели на Волга. На времето тя била известна с името Вар. Хан Исперих превзема град Одесос и го нарича Варна. Днес срещу индийския град Варанаси в Ганг се влива р. Варна. Братът на Исперих, който отива в Македония, нарича реката там Вардар или Вардаря, от вар – вода, и даря – дере. Освен санскрит хуните са донесли и някои култови образи – например двойката лъвове. Надписът около Мадарския конник е на гръцки, а българските звуци ж, ч, ш, щ, ю, я са записани със съответните китайски йероглифи, които по-късно стават част от нашата азбука“.
https://bnppress.com/2020/06/05/1078/

Историко-лингвистичните пътеки се разклоняват в различни посоки. От телевизионното предаване „История.бг“ (7 юли 2021 г.) научаваме, че сме били също така и готи – имената на буквите в азбуката ни много приличали ни тези, които използвал епископ Улфила в превода на Библията на готски език.

Става дума за „реконструкции“ на границата с мистификацията, а някои от тях преминават тази граница. Особено когато националните идеолози разгръщат лингвистичните си еквилибристики върху „културфилософски“ фундамент. Ето един такъв: „За да спаси душите на вярващите, Божият син и полубог по рождение Исус Христос укрепва Човешкия дух с добродетелност“; а няколко реда по-нататък авторът сменя религиозната парадигма: „Според християнската представа за триединния бог, Исус Христос е първият, роден от простосмъртна жена човекобог, който се приравнява по божествена мъдрост с Върховния светлинен Бог – Творец на вселената“ (подч. от мен – А. К.).
Според тези „просветители“ нашият „светлинен бог“ е ирано-арийски, по-стар, следователно по-„истински“ от християнския. А след като си имаме такъв бог, не е нужно да познаваме най-основните понятия на християнската религия и култура – каква е разликата между „полубог“, „човекобог“ и „богочовек“, както и други „незначителни“ от „арийска“ гледна точка „подробности“, които само пречат да твърдим, че „българите са в основата на човешката цивилизация“. 
А това надолу е върхът в мистичната българска идентификация, кристално чист „галактически примордиализъм“. Текстът е написан от името на буквата „ят“, а нейният автор е пианистът историк Иван Тренев: 

„Здравей, носителю на българския ген и българската душа! Аз съм буквата „ЯТ“ – Ѣ. Ако си млад, не ме познаваш, защото през 1945 г. (след Втората Световна война), еврейските ционисти, които вече бяха окупирали цялата власт в тогавашния Съветски Съюз, ме изхвърлиха най-безцеремонно от българската азбука… С началото на Черноморската цивилизация (преди около 8 хилядолетия), тази Светлинна йерархия се въплъти в древните „българи“, които организираха племенно живеещите човеци в държави и народи. КАГАНАТ-ът е първата, дадена на хората, идея за парламент. Доказателство за космическите корени на българския ген е българският приказен фолклор, чрез неговите герои. И тъй като той бе премахнат от света на децата, се прекъсна знанието за следното: „Юнакът със звезда на челото“ е знанието за функцията на шестата чакра; „Хвъркатият кон“ е знанието за Еднорог-а, за Космическия корен на носителите на българската душа; „горната и долната земя“ е знанието за преходите на живота в различните измерения. Романът „Ян БИ БИ Ян“ е с изключително мощно вселенско познание, което никой учител не тълкува на децата…“.
https://bnppress.com/2020/06/05/1078/

  Следва информация върху „цялостното знание“ за света, според което българската идентичност се определя така: „Българин“ не е определение за народност, а наименование на Светлинна йерархия, която се праща на Земята във въплъщение на онези народи, които са готови да посеят семето на Божествената Любов. Това е кодираната информация в българската азбука. След което те започват да носят това име. То е като техен печат. Мястото на тази йерархия е в съзвездието Еднорог“.
https://bnppress.com/2020/06/05/1078/#

Независимо дали посочвам, или не имената /или псевдонимите/ на авторите – тук няма нищо лично, – тези текстове са свързани с една, макар и не доминираща, тенденция в българската медиевистика, която позволява на някои „патриотични“ историци да водят истинска символна война против исторически формираната културно-национална идентичност, изцяло пренасяйки я назад, в предхристиянската епоха.

Оттук нататък следва социално-педагогическата дейност, която не трябва да се подценява: в България има достатъчно много хора, чието поведение следва двата принципа, несправедливо приписвани на шопите – „Най-обичам да мразим“ и „Най-мразим да мислим“. 

Тази социално-педагогическа работа я вършат преди всичко социалномрежовите „историци“ от гилдията на „патриотите“, чиито опуси завършват с ентусиазиращи призиви като този: „Време е Атила и Ирник от династията Дуло да заемат отново своето достойно място в пантеона на българската памет, за да можем един ден да напишем и ние монография за „Древна Велика България“, в която да има глава „Българския династичен род Дуло и значението му за Европа“. 

Както изглежда, следващото поколение българи, което ще напусне родината си, вече ще може да „зарадва“ Европа с цялостния принос на рода Дуло. Защо мисля така? Защото имат сериозна подкрепа. 

През 2020 г. издателство „Сиела“ публикува детска енциклопедия със заглавие „Българските владетели“, която обобщава и адаптира за деца тази тенденция в българската медиевистика, като я включва в една „национална“ конфигурация. 

Целта ѝ е децата да бъдат възпитани като „истински българи“, иначе казано, тази конфигурация да бъде интернализирана у невръстните читатели още преди да са влезли в училищен час по история. 
Първата част на енциклопедията включва „национализираните“ още по времето на Людмила Живкова – без връзка с Ганчо Ценов, разбира се – тракийски царе. 
Втората, посветена на „владетелите на Стара Велика България“, започва с „кан Авитохол“ от рода Дуло. Такъв „кан“ няма – никакъв документ не съобщава за владетел с това име в „Старата голяма България“, която благодарение на гръцкия език можем да наричаме „Велика“, макар че е съществувала само три десетилетия. Името „Авитохол“ стои в началото на известния „Именник на българските князе“ („ханове“ или „канове“, две транскрипции на една и съща титла, която отсъства в оригинала на Именника – указаната в него титла е „княз“). Този документ, съхранен в три руски преписа, има идеологически характер, целта му е да легитимира конкретна власт чрез нейната „генеалогия“, която възхожда към скитско-хунската „царска“ традиция. 

Може да се твърди, че е създаден през ІХ – Х в., но „вероятно“ е съставен по-рано и „се предполага“, че е изсечен върху камък на гръцки език, добавят „водещите“ историци, а останалите се „обединяват около тази теза“. От десетилетия се произвеждат различни версии относно конкретно-историческото съдържание на тази „генеалогия“, а днес една група историци налагат Авитохол като пръв между „предците“ на съвременната българска нация. 
Включването на името Авитохол в списък с „български владетели“, тоест в една „държавно-национална“ конфигурация, също е идеологически акт: това е актуалната „генеалогия“ на днешния (гео)политически режим. А това води към „научната“ идея, че „ние“ сме и „библейски народ“: позовавайки се преди всичко на Именника, П. Стаматов постановява:
„С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъствуват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ“.
И така, древните българи „спокойно“ могат да бъдат определяни като всякакви: въпрос на „личен избор“ и проява на „граждански патриотизъм“ е да избереш – или да съчиниш – поредната, възвеличаваща българите „генеалогия“. 
 
За да представя тази фрагментация в моя предишна книга /“Епикриза на rusofobiata.bg“/ използвах ироничната класификация на Борхес от неговия разказ “Аналитичният език на Джон Уилкинс”. 

С благодарност към гениалния Борхес ще цитирам моя текст с едно-две допълнения и с уговорката, че и тази класификация е   остаряла - в момента някой вече произвежда съвсем пресни българи: 
  “а/ хунори; б/ автохтонни; в/ обединени от струнния инструмент “булгария”; г/ доказващи на славянски език, че няма славяни; д/ волжски българи; е/ арийци, произлязли от волжските българи; ж/ кански потомци, мразещи своите хански братовчеди; з/българоготи; и/русо-чернокоси; й/соломонови българи; к/буйстващи като обезумели; л/ наподобяващи американци; м/ току-що напсували Владимир Путин; н/други.”
Да обобщим казаното: континуитетът на името /българи/ не означава и континуитет на етносимволиката. Националното въображаемо е фрагментирано, може да се каже, че е станало „мултиетническо“, в идеално-типичен смисъл; и същото време е профанизирано: духовно-ценностният скелет на „политическото тяло“/Русо/ е прояден - така, както дървоядът прояжда ствола на дървото. Оттук идва и „гумогръбначието“ на политическата класа. /Тази дума използва Найден Шейтанов в известното си есе „Духът на отрицание у българина“./   
  
Накрая следва да посочим и приноса на генетиката, която довежда производството на „генеалогии“ до неговата крайна точка. Преди няколко години БАН беше провела изследване, с което „установи“, че у нас, българите, славянската „кръв“ е съвсем малко, колкото да не е без хич, тюркска изобщо няма, а най-големият процент гени (около 30%) били тракийски.

През 2020 г. в. „168 часа“ ни информира за ново „изследване“, направено под ръководството на акад. Ангел Гълъбов. В първата част на текста се казва, че славянските гени били „пренебрежимо малко, някъде около 5%“. Пет-шест изречения по нататък журналистът дава още по-прясна информация, в която поставя под въпрос това свое твърдение: „Нашите данни показаха, че древните българи или прабългарите, са западни евразийци, т.е. имат характеристиките на европоиден народ – коментира акад. Ангел Гълъбов пред 168 часа“. – За славяните не успяхме да намерим никакви исторически следи, въпреки че те също са част от нашия народ. Тяхно древно ДНК по нашите земи не е налично, тъй като те са изгаряли труповете си“.
https://www.168chasa.bg/article/8179199  

Според кода на генетиката става дума за произхождане на „западноевразийците“ от хаплогрупата G. Като прибавим и популяризираната от друга група „просветители“ G-точка, спокойно можем да направим извода, че знакът G все по-уверено се настанява в ядрото на българската идентичност. А общество, чийто идентификационен център е знакът G може да излъчва като свои представители само хамелеоноподобни сбирщини.    

***

Други текстове от Александър Кертин, специално за Lentata.com:

https://www.lentata.com/a-kolko-sche-struva-dushata-na-naroda

https://www.lentata.com/otkrit-urok-za-nezavisimostta-baruta-i-magaretata

https://www.lentata.com/zascho-nyama-takava-partiya