Опасността от фундаментализма

Опасността от фундаментализма
15-08-2021г.
2
Гост-автор

Консерватизмът се приковава към миналото и е безразличен към органичното продължение на традицията в настоящето и бъдещето. Фундаментализмът се интересува от настоящето и от бъдещето, като се опитва да ги съживи през непоклатимите положения от миналото. Църковното предание обаче не е приковано нито към миналото, нито към настоящето, нито към бъдещето. За църковното предание времето се напоява от вечността и се разглежда като пространство за участие във вечността.

Природата на фундаментализма. Въпреки че в основата си фундаментализмът има религиозен произход, той не е чисто религиозно, нито пък чисто политическо или социално явление.

От друга страна, утробата на фундаментализма, който застрашително нараства в нашето общество, не е структурата на обществото или неговото гражданско устройство, а човешката личност. Фундаментализмът е не само характерно явление за определени религиозни или социални групи, а и състояние, което пронизва цялото общество и всеки един човек индивидуално.1 Това означава, че фундаментализмът се нуждае не само от социологически, но и от богословски подход. Социологията подхожда към феноменологията на фундаментализма и констатира връзките му със социалната реалност, докато богословието прониква по-дълбоко и изследва неговата онтология.

Социологически подход. При социологическия подход има една характерна трудност. От момента на появата си социологията е склонна да пренебрегва или да отхвърля ценността на религиозния фактор. Тя не успяла да установи неговата истинска роля, независимо дали това се дължи на маргинализирането на религиозния живот, на ограничаването му в частната сфера, или на пълното му отхвърляне. По своята природа, като феноменологична наука, социологията не се интересува от онтологичната истина. Тя не се интересува от личността, която има първостепенно значение в подхода към фундаментализма и неговото обяснение. С личността и с онтологичната истина се занимава преди всичко богословието и затова то има фундаментално значение при решаването на поставения въпрос. От друга страна, многобройните социологически заключения на равнището на феноменологията улесняват делото на богословието.

Богословски подход. Не трябва да се смята, че богословският подход към фундаментализма е опростенчески или еднозначен. Начините, по които богословието се интерпретира не само в по-широкия християнски свят, но и в православния, са много и различни помежду си. Това се вижда главно в пространството на т.нар. академично богословие, което не се храни непосредствено от църковния опит. Тук своеволията и личните тълкувания могат да доведат до пълното помрачаване на богословската истина. Автентичното православно богословие предполага личното участие в църковния опит и доверието към тези, които притежават и формулират този опит.

 

Отнасянето към човешката личност. Въз основа на формулираното от църковните отци православно богословие можем да отбележим няколко важни момента относно разбирането и преодоляването на фундаментализма. Както вече казахме, фундаментализмът изразява централни проблеми от нашата епоха. В крайна сметка той изразява проблема за човешката личност, както той се преживява днес. Трайно засилващото се вътрешно фрагментиране на човека в наши дни е получило по-широки измерения. Това фрагментиране е довело до отхвърляне на единството, култивирано от религиозната вяра, разрушило е свръзките в социалния живот, генерализирало е бездомничеството на хората и е придало драматичен характер на търсенето на устои. Като движение за защита на определени фундаментални принципи, които присъстват в миналото и се разглеждат като жизненоважни за настоящето и бъдещето, фундаментализмът изразява това търсене. Търсенето на определени устои, особено в епоха като нашата, се изтъква не като излишен лукс, а като жизнена потребност.

Богословско явление. От гледна точка на православното богословие, което не разделя по несториански религиозния от социалния живот, фундаментализмът е преди всичко богословско явление. Това важи за него не само в официалната му религиозна форма, а и като социално-политическо или антропологично явление.

Фундаментализмът търси основата, която отъждествява с абсолюта, и в крайна сметка това търсене е богословско. Отговорът обаче, който обикновено получава, не е богословски, поне що се отнася до православното богословие. Това е така, защото основата се поставя не на равнището на нетварното, което се приема за единствено реално.

Абсолютизиране на тварното. Абсолютизирането на тварното е основен богословски неуспех, който отрича същността на християнството. Това абсолютизиране означава затваряне в духа на света и в крайна сметка означава идолопоклонство. Едновременно с това абсолютизирането на тварното осакатява антропологията и истината за човешката личност. Тварното като тленно и преходно стои отвъд границите на смъртта. Затова тварното не може да изкупи човека от страха пред смъртта и да му даде свобода и пълнота. То не може да му помогне да се усъвършенства като личност.

Морализмът като онтология. Несигурността и чувството за празнота, които водят до пораждането на фундаментализма, не са нравствени, а онтологични състояния. Фундаментализмът няма реална онтология. Той обаче успява да убеди своите последователи да приемат морализма или деонтологията му за онтология. В това се състои неговата категорична заблуда и безсилие и оттук извира неговият фанатизъм и непримиримост.

Във всичките си разновидности фундаментализмът абсолютизира тварните елементи: законите, правилата, формите, принципите. Това става, защото нетварното изцяло се пренебрегва или се отъждествява с тварни и конвенционални средства, чрез които се явява в света. Не само видимо нерелигиозните или нехристиянските, но и християнските форми на фундаментализъм се крепят върху онтологии, които се ограничават в границите на тварното. От богословска гледна точка онтологията, която е затворена в границите на тварното, е нереална и безсъдържателна. Във всички форми на фундатемнтализъм липсва истинска онтология, която открива човека за нетварното, и това води до невъзможността за оцелостяването му като личност.

 

Оцелостяването на личността. Според християнското учение човекът съществува не сам по себе си, а във връзка с Бога. Последният онтологичен принцип на човека е небитието. Друг негов принцип е Божията творческа воля. Човекът потенциално е личност или ипостас. Оцелостяването на човека като личност или ипостас е цел на неговото съществуване и се осъществява чрез издигането му до първообраза, което е идентично с отварянето му за нетварното. Без това издигане човекът остава затворен във времето и пространството. Той работи в полза на тлението и смъртта. Тялото не е затвор за душата на човека, а цялото му съществуване е затвор за неговата ипостас или личност. Човекът се е подчинил на греха и смъртта и затова не е могъл да се издигне, но сега той може да направи това като дар от Христос, в Чиято личност се открива истинският човек.

 

Личната несигурност. Фундаментализмът игнорира истината за личността и за личностното. С други думи, фундаментализмът не приема, че истината е лична, както и че участието в нея има личен характер и се осъществява с личен ритъм, който се отнася към личното достойнство и свобода на човека. Той се позовава на истини, но отхвърля истината като живот и свобода. Това лесно можем да разберем, защото видимите убеждения, логическите схеми, законовите построения и нравствените забрани изглеждат по-убедителни и по-лесно трогват човека. При това човек често се привързва към формата, но губи същността. Той се бронира с обективни сигурност, които идват да затвърдят неговата лична несигурност. Обременява се с морализъм, за да прикрие екзистенциалните си тревоги. Самозаблуждава се, като вътрешно се гордее, че защитава свещеното, святото и Самия Бог, прикривайки собствената си неувереност. Историята на фундаментализма е история на болезненото усилие на човека да прикрие вътрешната си празнота с обективни сигурности.

Корените на фундаментализма. Въпреки че фундаментализмът се смята за модерно явление, той има по-древни корени. Сам Христос посочва проявите на фундаментализъм в юдейското общество по Негово време и по характерен начин ги отхвърля. Юдеите, които обвинявали Христос, че нарушава Моисеевия закон и осквернява съботата, били изобличени от Него, че абсолютизират библейските текстове и не са способни да схванат техния дух: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелстват за Мене. Но не искате да дойдете при Мене, за да имате живот“ (Иоан 5:39-40). Той ги изобличил за това, че разглеждат Божието слово едностранчиво и са безразлични към Самия Бог; че абсолютизират формите и схемите и не могат да се откъснат от светските опори. Затова те очаквали Христос като Месия, Който „пребъдва вовеки“, т.е. пребъдва в сигурността на тварното, и се съблазнили, когато чули, че Синът Човечески ще бъде разпнат (срв. Иоан 12:34).

 

Подправяне на традицията. Прибягването до обективации на традицията винаги е било най-лесното и психологически най-убедителното решение за запълването на вътрешни празноти, особено по време на криза. По-специално в религиозното пространство светоотеческите текстове, богослужебните образци и правилата на Църквата, както и установените авторитети, се превръщат в обединителни символи и в арсенал за защитаване на субективни избори и за съкрушаване на противниците. По този начин се създава един жесток фундаментализъм, който умъртвява истината на вярата и обожествява формите и нейните обективации. Този фундаментализъм обикновено е толкова по-жесток, колкото по-голяма е убедеността в традицията, която защитава. В този случай традицията се разбира не като начин на живот, а като обективна линия, която има за цел да запълни духовната празнота. В действителност тук властва не традицията, а някаква нейна костелива черупка. Налице е не традиционализъм, а агресивен консерватизъм или ревност „не по разум“.

 

Християнският фундаментализъм. В най-ново време християнският фундаментализъм е бил свързан с протестантизма, в чиито недра е бил откърмен, но постепенно е бил до голяма степен притъпен от секуларизацията. Въпреки това не престанали да съществуват протестантски фундаменталистки разклонения със зилотски дух и абсолютни претенции.

 

Опасността в Православието. Православната църква е абсолютна по своята природа. Ревността по Бога стои не в нейната периферия, а в нейното сърце. Това обаче е ревност „по разум“, съпроводена от истинското богопознание (срв. Рим. 10:2-3), което е общение с Бога на любовта. Православната църква не се крепи върху тварното, както е при фундаментализма. От момента, в който това стане, Православието престава да съществува, или по-точно – от гледна точка на критериите на православното богословие – християнството престава да съществува, защото тварното се превръща в идол. Опасността от това отклонение винаги е съществувала като заплаха в Православието.

 

Папски фундаментализъм. Докато Православната църква е заплашена от фундаменталистки разположения „отдолу“, т.е. от средите на миряните, римокатолицизмът е заплашен от фундаментализма, който се е формирал „отгоре“, т.е. от върха на църковното ръководство. Според богословските критерии, посредством които разгледахме фундаментализма, негов връх е първенството на папата. Този фундаментализъм се движи по вертикала и има много по-мащабни последици. Липсата на опитно богословие, формализирането на духовния живот, ограничаването на църковното предание до първенството на папата и свеждането на еклисиологията до папската власт създават огромно изкушение от фундаментализъм, което от векове наред се крие в римокатолическото църковно ръководство. Православната църква често изпитва ударите на това изкушение, което понякога има за съюзник нехристиянските фундаменталистки движения, а понякога се явява във вид на униатство.

 

Отваряне на нетварното. В крайна сметка Православната църква е радикална и само като такава тя може да избегне фундаментализма. Само когато отхвърли своите основания в тварността и остане отворена за нетварното, запазвайки живо личното общение с нетварния Бог, тя запазва своята идентичност. Това отхвърляне става чрез апофатическото богословие и не означава релативизация или изоставяне на догматическите й основи. Напротив, Православната църква се интересува от догматическите подробности и учи, че „и най-малкото, отнасящо се до Бога, не е малко“.2 Въпреки това, тя отхвърля всички тварни елементи, защото по своята природа те не са способни да вместят нетварното.

 

Когато православният християнин търси корените си на равнището на тварното, той става фундаменталист. В този случай не само не се храни от духовния извор на Църквата, който е личното общение с нетварния Бог, а и подкопава всяко лично общение. В крайна сметка той подкопава всяко общение на любов и свобода, защото го изключва като условно и подозрително. За него сигурно е тварното, защото изглежда непоколебимо, но това е основна богословска грешка. Непоколебимото съществува не като дадена схема, а като очакван живот (срв. Евр. 12:27). Според православните богословски критерии, обобщени в онтологията на новата твар, християнският фундаментализъм е изопачаване на християнската истина, превръщане на християнството в идол и отричане на истината на Църквата.

 

Отварянето за нетварното е отваряне за абсолютната любов и за абсолютната свобода. По-точно това е отваряне за личния Бог на любовта и свободата. Вярата в този Бог е несъвместима с фанатизма и нетърпимостта, несъвместима е с фундаментализма.

 

Научният фундаментализъм. Накрая трябва да отбележим, че днес съществува своеобразен научен фундаментализъм. Този фундаментализъм е скрит под покривалото на науката и заклеймява като фундаменталистки всички тенденции, които не попадат в неговите схеми. Като смята за истинско само научното познание и отхвърля всичко, което не може да се потвърди чрез научната методология, научният фундаментализъм затваря човека и неговия живот в груби и мъртви схеми. Този мрачен фундаментализъм, който науката биология използва днес като свое главно оръжие, поставя под съмнение всяка духовна и нравствена реалност и отъждествява човека с неговите биологични функции. Така той става особено опасен за човека и неговата цивилизация.

Автор: Проф. Георгиос Мандзаридис

Източник: hristianstvo.bg, glasobe.com

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.