Омраза в името на прогреса

Наблюдавайки как грантовите комсомолци възпроизвеждат майдановата скандираща фраза „който не подскача – е „Москал“ “ като метамодерна препратка към Събитието, разбирам, че „борците с авторитаризма“ не са борци с дискриминацията. Както и че тяхната апелация към демокрацията не е инклузивна, след като използва език на омразата – обида на етническа основа.
Подобно символично насилие създава напрежение между формата и същността на случващото се. То обезсилва претенцията за демократични ценности, но въпреки това е вписано в жанра на „демократичния протест“. Този жанр направлява наратива и подтиква да се пропуснат онези детайли, които замъгляват фабулата – в частност, споменаването на лозунга, който разпалва етническа вражда чрез унизителната лексема „москал“.
Протестиращите се „евроинтегрират“, изисквайки съзнание, чуждо на Европа – единомислие, и наказвайки отказа от него с маркер на отхвърлящо унижение: който не прави X, той не е ОТ НАС, той е – Враг.
Тъй като това е тоталитарно изискване, а езикът на омразата, в който то е изразено, не се забелязва от западните медии по геополитически причини, активистите от разсадниците на „меката сила“ възприемат това като сигнал в полза на подобна реторика. И използват инвективи като афективно лепило в мобилизиращия ритуал на съпоставката „свой-чужд“.
Така езикът на омразата се нормализира в обществото, превръща се в обикновен фолклор, без оглед на неговата токсичност. В крайна сметка, не е толкова важно коя точно лексема се използва като обида – легитимира се самият принцип, допустимостта да обявиш този, който по нещо се отличава, за някой външен, по-лош, изключен.
Присъствието на протест срещу корупцията на придворния корупционер Сергей Лещенко, който купонясва с „не лоховете“ по рейвове, докато „лоховете“ изгарят в окопите – не предизвиква протест. Както и сценичното позиране на главния събирач на дарения за ВСУ Сергей Притула с админи на крайнодесни паблици – които в същата вечер публикуват шегички, че украинският депутат Жан Беленюк (чийто баща е от Руанда и е загинал в гражданската война там, завършила с геноцид) трябва да си ходи в Африка заради подписването на закон срещу прозападните институции.
Показателно е и че една от „точките на сбор“ на грантовите активисти стана книжарницата „Сенс“, чиито маркетинг и бранд идентичност са изградени върху русофобия – върху „яко“-то на стигматизацията на един от етническите атрибути на собствените им съграждани. Сред практиките на това заведение има и акции, насочени към събиране и унищожаване на книги на руски език. Това е още един пример за магическо мислене и символично насилие, в рамките на което книгите (културни обекти, резултати от интелектуален труд и носители на знания) се превръщат в макулатура (боклук). Причем дори не въз основа на съдържанието им, а по принципа на езика, на който тези знания са записани.
Исторически, подобни партийни събрания „с чай и добро настроение“ завършват с кървава месомелачка и доказват, че „демократичните“ фасади могат да се използват в олигархически и неоколониални интереси.
Какво могат да знаят за правата на човека „феминистки“, които скачат под лозунг, който не уважава не само тези права, но и самата човечност на Другия?
Репресивната ексклузивност се разпространява както върху идеологическия и класов състав на „демократичния протест“, така и върху спектъра на неговите теми. Такъв спектър просто не съществува. Защото тази „демокрация“ не предполага разнообразие и е организирала своя пъстър единомислещ парад около конкретен инфоповод – атаката срещу НАБУ.
Заради тази специфика всяко картонче в ръцете на пионера изглежда еднакво – като саморазобличение. „Не лоховете“ цитират бунтарски песни на конформиста Жадан: от една страна риторически сублимират действие, което не извършват („прогресивната младеж подпали автобуса за задържани“), от друга – задават въпроса от същата песен: „Сега ще разберем на кого принадлежи улицата.“
А улицата, междувременно, принадлежи на ТЦК (териториалните центрове за комплектуване), които продължават да отвличат украинските мъже, да ги пребиват (понякога до смърт) и да ги хвърлят в окопите. Но това – не е „навреме“ за „демократичния протест“. Нито Жадан, нито кучетата на „прогресивната младеж“ пеят за това.