Окощунстване на изкуството

Автор: Персефона Коре, ФБ

Когато през 1969г. Георги Марков се впуска в начинанието да напише пиесата „ Комунисти“ по случай 25-тата годишнина от комунистическия преврат на 9.ІХ.44 г., в което начинание той вижда възможността да приложи специалността си „литературна документалистика“, едва ли очаква, че това творческо премеждие ще се окаже повратна точка не само в творческия му, но и в личния му живот.
Пиесата е поръчкова, а самата поръчка е извършена от Политбюрo.
Целта на бъдещата пиеса е да прослави величието и геройството на комунистическия идеал.
За целта на Марков е предоставен достъп до секретни архивни документи. Но творецът е творец и в клетка на стои.
Вдъхновен /и стъписан/ от прочетеното в досиетата, Марков решава да не използва фикцията като жанров елемент, а да прибегне до документалната драма.
Авторът вижда възможност чрез похватите на литература да опише действително протичащите процеси в своето съвремие.
Вследствие на тази негова дейност постановката си остава на ниво „ генерална репетиция“, тя така и не вижда бял свят.
Реакциите сред тези, които са я поръчали са рязко отрицателни и постановката е спряна.
Това се явява повратен момент в мисленето на дисидента, за да може по-късно да бъде обективирано в бягството му от родината и неговото последващо незавръщане чак до смъртта му.
Именно тук се заражда неприязънта му към цензурата.

Когато през 1949г. Джордж Оруел пише антиутопията си 1984г. той заявява: „Министерството на истината се занимаваше с информацията, забавленията, образованието и изкуствата…Получените листчета се отнасяха до статии или съобщения, които по една или друга причина се смяташе за необходимо да се променят или според официалната формулировка, да се уточнят…

Броят се преиздаваше, оригиналът се унищожаваше и вместо него в архива се завеждаше уточненият брой. Този процес на постоянни поправки се прилагаше не само за вестниците, но и за книги, периодични издания, брошури, плакати, листовки, филми, звукозаписи, рисунки, фотографии — за всякакъв вид литература или документи, които биха могли да имат някакво политическо или идеологическо значение. Миналото се актуализираше ден след ден и почти минута след минута. По този начин с документи можеше да се докаже, че е вярна всяка прогноза на партията; в архивите не се допускаше никакво съобщение или мнение, което БИ ПРОТИВОРЕЧИЛО НА ИЗИСКВАНИЯТА НА МОМЕНТА. Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо. И не съществуваше начин да се докаже, че е била направена фалшификация.“

А днес, 26.8.2020г., медиите ни информират, че бестселърът на Агата Кристи „Десет малки н€г@р4€т@“ е с нов тираж и променено заглавие във Франция.
„ Сигурен съм, че писателката не е искала да НАРАНИ ЧУВСТВАТА на хората с написването на творбата“ заявява внука на авторката. Така думата н€г@р е заместена с друга във всичките 47 пъти при споменаването й. Островът, където се развива действието от Н€г@рск! се преименува на Войнишки. Книгата от няколко десетилетия не излиза с оригиналното си заглавие в Америка.

Бе извършена поредна стъпка в окощунстването на изкуството.

Да виждаш в изкуството само денотативното /пряк/ значение на думите, но не и конотативното преносно/ те прави късоглед. Да не можеш да видиш зад простото присъствие на думите - те прави късоумен.
А да желаеш да лишиш от взор другите, те прави арогантен.
И докато за някои думата нег@р е само обидна фраза, за други е исторически похват, изобразително средство, съществен акцент в палитрата на творческата мисъл.
И докато първите са късогледи арогантни късоумци, тяхната цел е само една - да ни ослепят или в най-добрия случай да ни накарат да виждаме през техните очи.

Такива хора са неспособни да схванат най-висшия смисъл на изкуството. Смисъл, коренящ се в не - ДА НЕ НАРАНЯВА хората. Неговият смисъл е да опъне такива брънки на твоята чувствителност, каквито обикновения ритъм на ежедневието не може. Да те провокира да мислиш, чувстваш, създаваш. И докато някои хора осакатяват изкуството и се опитват да ни казват какво да мислим, какво да четем и какво да правим; докато поставят граници на изкуството, която главна характеристика е неограничеността, ние трябва да проумеем, че не може да си грабнем куфарчетата като Марков и да отидем там, където може свободно /по-/ да се себеизразяваме, не можем да излезем от матрицата на Оруел с простото затваряне на книгата.
Ние сме заклещени в железните клещи на мултикултурализма и насилствената и осакатяваща толерантност, които с всеки изминал ден се стягат все повече и повече, докато ни смачкат и превърнат в безформени плужеци, виждащи не по-далече от собствените си умове и то не за друго, а защото умът им не стига по-далеч. Преправен е според изискванията на момента.

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}