Новите либерали са победилите комунисти

АВТОР: Петьо Цеков

Ние преживяхме 45 г. в държавен комунизъм, очевидно е, че долу-горе толкова ще им трябва на западняците да надживеят неолиберализма.

Защо ги сравнявам?

Защото общото между комунизма и неолиберализма не е само в това, че и двете движения мачкат всичко по пътя си и са обречени да свършат зле.

Общото е толкова много, че няма как да не го видиш – освен ако не искаш.

На първо място, това са изкривени идеологии – държавният комунизъм е изкривен Маркс, глобалният неолиберализъм – това са изкривени Хайек и Мизес.

Неолиберализмът всъщност е победилият социализъм, който не доживяхме.

Неолибералите са там, където ние не стигнахме, а западняците не бяха помирисвали – в онова прекрасно безкласово общество, в което всички трябваше да се обичаме като братя и сестри, да се трудим колкото можем и да получаваме толкова, колкото ни трябва.

Става дума за антиструктурни идеи – и комунистите, и новите либерали смятат, че държавата трябва да бъде разградена, но вместо да направят това, те я доразвиват и надграждат.

За разлика от онова „laissez-faire“ и каталаксията на Хайек, който смята, че свободните хора ще се оправят сами, без регулациите на държавата, на Изток построиха държавен комунизъм, а на Запад започнаха да градят наднационални образувания, мегаструктури а.к.а. държави, които да регулират отношенията ни, след като сме им прехвърлили основните части от суверенитета си.

Забележете как през 70-те добрият стар кейсиански либерализъм – с отчетливата държавна намеса в свободния пазар, отива на кино, свършват „тридесетте славни години“ на Фурастие и по времето на Джими Картър и Джим Калахан идват неолиберализмът и Милтън Фридман, който уж, намалявайки държавната намеса в икономиката, носи на крилете си всякакви наднационални образувания като EC, APEC, NAFTA, TTIP…

Въпреки че са основани веднага след последната световна война, намесите на МВФ и Световната банка в икономиките на един куп страни станаха регулярни след 70-те, през последните 30 г. на XX век.

Така от свободна конкуренция бавно, но сигурно преминахме към типично етатистки хватки и наднационални регулации.

Нищо подобно няма при Мизес, при учениците му, при всички теоретични критици на социализма.

Тук е и първата допирателна – комунистите и неолибералите са интернационалисти, глобалисти.

Като тук новите либерали са по-радикални – за разлика от комунистите те смятат, че идеите им могат да видят бял свят и в отделно взета държава.

Хилари например смяташе, че с убийството на Кадафи ще превърне Либия в либерална страна.

Комунизмът го караше по-кротко – той смяташе, че трябва да бъдат създадени поне някакви необходими условия, преди да има качествени промени.

Разбира се, и комунизмът, и неолиберализмът изискват публичните пространства да бъдат изчистени от всички символи на предишно „потисничество“.

И комунистите, и неолибералите водят ожесточена борба с всяка форма на различна идеология.

Консерватори? Социалдемократи? Националисти? Няма значение откъде идвате, вие сте вредни!

Тук, разбира се, има леко степенуване на вредността.

При неолибералите най-вредни са тези, които са най-далеч от идеите им за глобализация.

При комунистите подходът за враг бе леко модифициран – враг е този, който класово е различен.

Обща е идеята, че важни са не индивидуалните, а груповите права.

За да бдят за чистотата на битието, и комунистите, и неолибералите създаваха институции, които да водят непримирима борба за изкореняване на „престъпното“ мислене.

При комунистите всичко се свеждаше до основната клетка – първичната партийна организация.

Неолибералите, които не разчитат на партиите, създадоха децентрализирани мрежи от граждански организации.

И комунистите, и неолибералите хвърлят в смут с цялостното си разбиране за определимост, за смислови граници, които произвеждат културната ориентация.

В крайна сметка човешкото мислене гради опорите си върху смислови полюси, върху алтернативни структури, т.е. в естествено заложени взаимни противоречия, като например север – юг, горе - долу, добро – зло, мъжко – женско начало и т.н.

Комунизмът все пак се придържаше към разбирането на света като полюси и градеше идентичност с познатото хиперболизиране на „другите“ – задължителен елемент за себедоказване.

Неолиберализмът надгради комунизма, като атакува и преформатира този вид референтна информативност.

Това става по прост, но безотказен механизъм – на първо време се пренебрегва единият полюс, което впоследствие лишава от смисъл и втория полюс, тъй като се убива всякаква възможност за антитезата.

Това омъгляване изтрива границите на понятията, а оттам довежда до бърза смърт на смисъла.

Всъщност тук не става дума за убийство на антитези – става дума за набутване на всички тези в един удобен синкретичен тюрлюгювеч – тук Хензел и Гретел живеят мирно и щастливо с вещицата човекоядка.

И това е норма.

И комунизмът, и неолиберализмът се смятат за самодостатъчни, проторелигиозни движения.

Ленин е Господ и само организираният социалист ще влезе в развитото социалистическо общество.

Неолибералите са единствените, които могат да носят в себе си идеята за свободата и човешките права – другите са закостенели, архаични типове, които не са дорасли за новия ред.

Оттук е само една крачка до обявяването на патриотизма за вид национализъм, за сравняването на консервативните ценности с „примитивни инстинкти“, до обявяването на свободното изразяване за „език на омразата“ и до твърдението, че сме твърде недорасли за пряката демокрация.

Разбира се – всякаква друга религия е неуместна, всякакъв месия, пророк или син Божи е неприемлив – нито за комунистите, нито за неолибералите.

Така се стига до борба с омразата чрез насаждане на омраза, така се стига до политкоректност тип „новговор“ на Оруел, така се стига до общество от конформисти, които с левичарски патос ловят вещиците на инакомислието.

Така се стига до размяна на норма и патология, до зло, маскирано като добро.

Защо неолиберализмът не вирее в бившия Източен блок?

Защото свободните хора тук разпознават комунизма по-ясно.

Защо започнаха бунтове на Запад?

Защото всяка идеология стига до момент, в който или бедните не могат повече да търпят, или средната класа свършва парите, или няма достатъчно пари прим за привилегированите.

Причините за кризата на неолиберализма сигурно трябва да се търсят в затворените фабрики на Детройт, обедняването на жълтите жилетки във Франция, изместването на Лондонското сити като място за вземането на решения.

Най-лошото и в комунизма, и в неолиберализма е в това, че те са Wishful thinking идеологии – те игнорират действителността на човешките отношения и искат да представят желаното за действително.

А оттам – и за норма.

***
Източник: www.segabg.com

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}