Носталгия по Живков – защо вече го смятат за положителен герой?

Кръглата годишнина от рождението на Живков (7 септември, 1911-2021) даде нов повод за положителни оценки за него и за носталгия по соца. Сравнението с днешните политици е неизбежно. Хората са разочаровани и започнаха да си спомнят Живков с добро.

В края на 80-те го мразеха и чакаха с надежда да падне, а днес той се превръща в положителен герой. Поне за голяма част от българите. Мненията са разделени, макар преобладаващо да са в полза на Живков. Защо се получава така, е трудно да се обясни с две думи. Трябва да се припомни малко от атмосферата от социализма.

Днес, въпреки че България е член на ЕС, всеобщо е усещането, че държавата е по-слаба. В социалните мрежи на жаргон я наричат Територията. При комунизъм и едноличен режим, какъвто беше живковият, естествено има силна държава. Тя потиска свободите, но потиска и престъпността, и корупцията. Днес България дотолкова изглежда като разграден двор, че мнозина изпитват съжаление за миналото.

Новите управляващи след Тодор Живков, в стремежа си да демонтират остатъците от комунизма, демонтираха и държавата. Нито една източноевропейска страна не извърши такива глупави реформи и България естествено се подреди на опашката в ЕС по всички показатели. За 30 години свобода не можем да се похвалим с нищо особено, освен че пътуваме свободно и можем да работим в чужбина.

Други изпитват носталгия по соца не с благодарност към Живков, а въпреки него.

Носталгията на онези, които са живели тогава, не е само по отминалата им младост.

Въпреки изкривяванията на режима,

България беше държава пълна с хора, работещи предприятия и селско стопанство, с установен елит в науката и изкуствата, уважавани авторитети в една или друга област. Днес населението е с четвърт по-малко, а друг значителен процент от него са сезонни работници в Гърция, Испания и др., които пребивават частично в България.

Селското стопанство беше закрито с ликвидационни съвети и за 30 години след това е достигнало приблизително между една пета и една четвърт от предишните си показатели. Зърнопроизводството се крепи благодарение на евросубсидии, но с някои отрасли направо са изчезнали или продължават да западат. Площите лозя, примерно, са намалели почти 6 пъти и продължават да намаляват. Институти, опитни стопанства и дълго селектирани сортове и породи животни вече ги няма.

Снимки на Тодор Живков и Бойко Борисов в шофьорска кабина показват кои са актуални кумири на част от простолюдието. Снимка: Лична страница във Фейсбук

Въпреки всички неуредици с някогашните АПК и ТКЗС, въпреки бригадите от ученици и студенти, без които не можеха да съберат реколтата, България беше голям износител на плодове, зеленчуци, консерви, продукти на животновъдството. Днес над две трети от доматите на пазара са вносни, подобно е и с плодове и др. храни. Стадата са между 5 и 10 пъти по-малко. За 30 години свободно развитие не е построен нито един язовир, разградени са напоителните системи, унищожени са овощните градини, броят на консервните предприятия е намалял над 10 пъти.

Някога се надсмиват над лозунгите за „Българската нация – нация техническа”, но тогава България е единственият производител и износител на компютри за Източна Европа, създадени от учени от БАН, макар и със заимстване от „Епъл” и Ай Би Ем. В БАН са създали и голяма електронно-изчислителна машина, аналог на Ай Би Ем. Този потенциал беше закрит, компютърните специалисти се разбягаха по чужбина.

Някогашният Завод за запаметяващи устройства днес е цех за ключалки. Заводът за автомобилни гуми във Видин, построен от водеща френска фирма в бранша, беше закрит, вместо да бъде продаден на големите световни компании. Завод за автобуси, който произвеждаше и по германски лиценз, беше закрит, вместо да се развива. Да го бяха подарили на германската фирма… Подобно е с производствата на мотокари, електрокари, камиони, електроуреди.

Закриха и националната авиокомпания „Балкан”, вместо да я продадат на стратегически инвеститор.

Българският спорт, който беше добре известен на всички олимпиади и световни първенства, се трансформира в криминални групировки.

Закриваха влакови линии, затвориха гари и ги оставиха да пустеят със счупени прозорци. Малки градове все повече се опразваха, села останаха с по няколко жители и без транспорт.

Така постепенно изчезна чувството за държава и беше заменено с чувство за разпад.

Идеологическата параноя компрометира и обезцени авторитети в една или друга област в обществото, свързвайки ги с комунистическия режим. Някогашният елит беше съборен. На негово място се появиха хора, облечени главно в

плоски антикомунистически лозунги

С обезлюдяването стана критично малка и масата хора, които са икономически активни, способни да поемат риск, да управляват и да водят към развитие.

На този фон Живков, с чието царуване свързват тогавашната държава, изглежда като добър и успешен политик. Но това е заблуда. Неговата основна грижа е била абсолютната му власт. За да я крепи, е поддържал въртележка от назначения, издигане, сваляне, с тоягата и моркова, създаване на нови структури, съвети, комитети. Написал е нова конституция и създал Държавен съвет, за да го оглави – пост съчетаващ функции на премиер и президент, като същевременно е генерален секретар на управляващата БКП.

Почитател целува ръце на Тодор Живков при посещението му в Юндола 1995 г., а бодигардът му Бойко Борисов гледа с почитание. Снимка: в. Дума

Механизмът на неговата власт, която продължи 33 години, малко или повече е спирачка на развитието. България изостава от другите соц страни именно заради дългогодишната еднолична власт на Живков. Страната последна от всички източноевропейски страни отпусна частна инициатива, разреши създаване на фирми (Указ 56), в опит да реформира задъхващата се икономика.

Индустриализация, производства, успехи в наука, изкуства и др. в този период е имало въпреки Живков, а не благодарение на него.

Той разпределя отговорности на многобройна номенклатура – партийна, стопанска, в „духовната сфера”, както казват тогава и т. н., благодарение на което функционира държавата. Дори е чудно как системата на държавно-планова икономика е работила що годе добре в условията на личния режим на Живков.

Всъщност основната причина на недоволство от онова време е нахлуването на потребителската култура от Запад. Съревнованието между изцяло държавна икономика и пазарна с частна собственост е загубено. Хората в края на XX век искат да притежават личен автомобил, да купуват стоки, каквито се виждат само в тогавашните валутни магазини „Кореком”. Соц индустрията и търговията не успяват да задоволят „нарастващите потребности на населението”, както пишат тогава по партийните документи. Токът, отоплението и водата са незначителен разход в тогавашните семейни бюджети. Но не случайно споменът за липсата на банани е толкова често повтарян от поколението на 40-50-годишните, които са запомнили този дефицит като деца.

Концепциите на Живков изключват внос на някои потребителски стоки от Запад. И особено на автомобили – и от Запад, и от Изток – за тях се чака ред между 5 и 15 години според марката. Дори вносът на коли втора употреба от Запад е ограничен с наложеното 200% мито на колата върху цената й като нова. Затова и строителството на магистрали е последна грижа на живковия режим. И най-голямо внимание е отделено на магистрала „Хемус”, да мине през Балкана до Правец, родното място на Живков.

Социалистическата държава развива обществен транспорт, основно железници. Бавно и мъчително строи метро и до края на режима не успява да го пусне, оставя купени нови мотриси, 10-ина километра тунели и метростанции в груб строеж.

С големи темпове се строят панелни жилищни комплекси, за да насмогнат на индустриализацията и преливането на селското население в градско, но жилищата в големите градове остават дефицит, който не може да се запълни докрай.

И при всичките тези деформации, голямата част от хората преживели онова време, имат основания да изпитват носталгия.

Оценките за Живков ще останат противоречиви и след десетилетия.

   Източник: e-vestnik