Нереализираните таланти и даже гении, съсипани от образователната система

Нереализираните таланти и даже гении, съсипани от образователната система
10-02-2021г.
5
Гост-автор
Понякога си мисля с известна тъга за нереализираните таланти и даже гении, съсипани от образователната система. Нашата, а и много други подобни системи. Попадна ми преди няколко дни моят “бележник” от 11 А клас на Втора Гимназия в последните класове на моето средно “образование”. В град София, Лозенец. Тази Втора Гимназия беше настанена в сградата на един бивш германски щаб на Луфтвафе, построен през войната, недалече от “Кръста”, онзи каменен монумент оставен от селяните на Драгалевци върху хълма Лозенец, в чест на Освобождението от турците. Сега, недалече оттам е Японският хотел, откраднат от “Маринела’’ и наоколо има безчислени мутренски сгради и имоти и даже една православна църква. Нейсе...
Думата ми беше за бележникът ми по български език, а и за другите ми бележки от онова безкрайно далечно време. По български език аз съм имал обикновено оценката среден (3). Понякога добър (4). Не искам да разигравам сега със задна дата възмущение, че аз, човекът, който след 32 години емиграция запази родния си език, че написах книги на български език, харесвани от грамотни хора, даже получих литературни награди. Не дори това, че душата ми плачеше на български, докато практикувах най-висшият възможен пилотаж на един чужд език, защото нищо по-малко не става, ако си американски психиатър и трябва да боравиш с душата на хората.
Българският е моят роден език, наричат го майчин език, с основание. В училище ме заставяха да говоря за това “какво е искал да каже авторът” в стихотворението “За Партията” и за “храчките дори” на Радевски и да уча “Червените ескадрони” на Смирненски наизуст. Нашият “класен” ни учеше на тези неща. Добър, червендалест човечец от провинциата, станал учител. Не е редно да бъде човек критичен към своите учители, звучи неблагодарно. Но си мисля отново днес за погубените таланти, които са били заставяни да се вместят в калъпа на “образованието”. Да оставим такива като мен. Ние и без училището щяхме да се образоваме, защото бяхме наркомани на книгата. Самоуки, аутодидакти. Нас дори училището не можеше да ни спре и да ни прецака. Но си мисля за онези талантливи деца, които бяха заставяни да решават уравнения от втора степен до затъпяване (напълно ненужни знания), да изчисляват басейни, насрещни влакове, да чертаят тригонометрични фигури до изнемощяване, да мъкнат логаритмични книжки и да запаметяват за поне няколко дни законите на Бойл-Мариот и числото на Авогадро. Естествено, това не им се удаваше и не им донесе никаква полза в живота. Всичко забравиха, ако изобщо са го научили. Те имаха нужда да използват такантите си да правят нещо с ръцете си, а не да прахосат най-доброто си време, скръстени на гърба за да придобият “образование”. Схоластично, ненужно, социалистическо, преподавано най-често от хора, които нямат дарба (имаше, разбира се изключения). Образование! Не бяха учителите виновни. Системата не даваше възможност на потенциални таланти в сферите на готварството, занаятите, бизнеса, търговията, предприемачеството и реалния живот да се развият. Караше ги да зубрят глупости и да се чувстват неадекватни, че не могат да направят литературен разбор на разказа за Баба Илийца. Имаше и по-лошо. “Пролетариите” от ЦК и образователните органи решиха да ни превърнат в “работническа класа”. Един ден в седмицата ние бяхме длъжни да ходим на обучение по стругарство и авто механика в разни цехове и да изучаваме “машинознание”. Тоест, да се влеем в класата на прогресивния пролетариат още от училище. Също толкова нелеп и зловреден начин да предопределиш съдбата на младите хора и да ги насочиш към класата-хегемон, фабричните работници. Защото, по Маркс, те са прогресивната сила. Стругарите, автомонтьорите, те са основата на безкласовото общество! Държахме изпити. Тогава имаше “класове”. Аз получих “4-ти клас” автомонтьор в 11 клас на гимназията. По-висока класа отколкото по български език и литература. Нейсе...
Изопачени съдби, неестествени системи на обучение, сбъркани хора, които не са намерили съдбата си, защото Държавата, Идеологията не им е позволила да реализират естествените си таланти по най-добрия начин! Не знам дали все още в България продължават да наизустяват Законът на Джаул-Ленц. Не в специалните училища за талантливи за науката деца, а в обикновените училища, които да ограмотят обикновените деца в занаяти, счетоводство, проценти, финанси, в умения да правят неща с ръцете си, които да им харесват; в земеделие, виноделие, градинарство, къщостроене, мода, коса, цветя, мебели, дърво, технология и най-вече програмиране, дизайн, компютри и интернет. Както и да се отнасят помежду си и към околната си среда като цивилизовани хора. В способност да осмислят информацията, която им е нужна, а не да са функционално неграмотни, които обаче могат да рецитират наизуст различни стихотворения. Без да подозират съдържанието им.
 
    Автор: д-р Любомир Канов, фб
Banner

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.