Не трябва да търгуваме националното си достойнство.

Не трябва да търгуваме националното си достойнство.
18-01-2022г.
8
Гост-автор
Случи се в годините, когато границата между Народна република България и Социалистическа федеративна република Югославия беше строго охранявана и затворена. Ние, жителите на Петрич и околността, имахме привилегията само със зелените паспорти, без други документи, да влизаме 12 пъти в годината до съседите, където почти всяко семейство имаше роднини.
В един нечовешки горещ ден, с родителите ми и брат ми, бяхме отишли на пазар в Струмица. На майка ми й стана лошо, потече й кръв от носа. Хората се разтичаха, извикаха лекар, а мъж и жена казаха: карайте след нас, отиваме у дома. Така се запознахме с една фамилия, с която искреното ни приятелство продължи десетилетия. Чичо Гошо и майка ми Мария люто спореха дали всички сме българи или сите сме македонци. Шумните спорове завършваха миролюбиво, но често се възобновяваха. Ние продължавахме да пътуваме до Скопие и Белград, за да си пазаруваме “западни стоки”, те идваха в Петрич и Сандански, за да се прошетат и да си купят невижданите плодове “киви” от нивите, които чичо ми Димитър Мазнейков, един истински новатор, беше създал; той, впрочем, в младежките си години е бил пребиван в македонски затвор, защото се е наричал българин…
Ние, следващото поколение, много-много не се интересувахме от история; имахме право да пътуваме по чужбина и вече не се сравнявахме помежду си, а с останалите, с по-напредналите от нас. Само племенницата ми Мария пазеше живи уроците на баба си Мария, че македонците са си чисти българи и много се дразнеше на наглостта им да пренаписват историята, а да се натискат за български паспорти.
Като студентка по журналистика и репортерка, бурно се възмущавах от скопските учебници, които изопачаваха историческите истини, от помакедончването на Яне Сандански, Гоце Делчев, Никола Вапцаров, даже насред град Охрид щях да си изкарам боя… Всичко това беше гарнирано с пренебрежението на моите колеги в София, които, като ми се ядосат нещо, остро ме навикваха: а, бе, ма’ни я тая, к’во очакваш от нея - македонка от Петрич. Чужд сред свои, свой сред чужди…
С поколенията, споровете започнаха да избледняват, на никого не му се разправяше за историческите факти, децата учеха английски и гледаха на Запад. И все пак… преди 5 години, с дъщеря ми бяхме в Бъкингамския дворец, на изложба с подаръци за рождения ден на кралица Елизабет Втора, от коронясването й до наши дни. Много се ядосахме, че има показан “античен артефакт от Македония” и нищо от България. Написахме възмутено писмо до канцеларията на кралицата…
Днес Кирил Петков, българският премиер, отиде на крака в Скопие, за да се срещне с новоизбрания македонски премиер. Следваше да бъде обратното, според мен.
Харвардският възпитаник говори непрекъснато за икономизация на отношенията. Добре, но те са икономизирани отдавна: идете на границата на Златарево и вижте потока от камиони в двете посоки; бизнесмените не са чакали досега “Промяната…” да ги огрее, търгували са и ще търгуват. И въздушна линия не им е трябвало и няма да им трябва - стигат им шосетата, дано да станат по-добри от двете страни.
Аз си мисля така - имаме потребност от разбирателство за миналото и перспектива за бъдещето. Но без да се съгласяваме на компромиси и без да търгуваме за визи Историята и националното си достойнство.
 
   Автор: Соня Колтуклиева, фейсбук
Banner

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.