Не ни трепва кой умира...
Летящата Козила Ерато, Фейсбук
Покрай случая с починалото дете пак се замислих, че има някакъв сериозен проблем при нас със състраданието.
Нямам предвид сантименталност и сълзливост, а състрадание и емпатия към хората, които страдат.
Не само в болниците. Състаданието липсва навсякъде. Гледам се самата аз и установявам, че в повечето време не мога да се свържа с човешките същества около мен. Изградила съм по-голямата част от работата си така че да не наранявам никого с моментната си липса на съчувствие, но то се проявява.
По улиците, на опашки. В поликлиниката седя сред пациенти и чакам лекаря. Никой не жалее за никого. Всички са раздразнени до краен предел.
И то дори не опира до там дали ще помогнеш на човек в беда. Разбира се, че ще помогнеш. Опира до това, че помагаш, защото така трябва, но сърцето мълчи.
Имам кауза, имам деца и любими хора. Отвъд тях не мога нищо повече. Ходя като животно след трапанация и срещам почти само други такива като мен.
Накрая финишираме в болница и повечето хора, работещи там не изпитват никаква топлина. Нищо. Преживяла съм го, знам. Писнало ми е да си оправдавам словореда с дежурната фраза “не всички са така”.
Да бе, не всички са така. Повечето, обаче, сме така.
Сега си говоря с приятелки от медицинския бранш и те твърдят, че съчувствието се учи. Показва се, преподава се до момента, в който разбереш, че е част от професията и пожелаеш и ти да се държиш така. Но няма кой да ни научи.
Масово не ни трепва кой умира, кой е болен, кого бият в съседния апартамент, кой спи до кофите. И звучи гадно, но как да се накараме да чувстваме състрадание, ако не иде отвътре? Но поне можем да постъпваме правилно и без много да го мислим и чувстваме. Поне това.
{BANNER_ID-4}
{BANNER_ID-3}
Още от категорията
© 2026 Lentata.com | Всички права запазени.