“НЕ Е ДОБРЕ ТОВА!”

Помните ли филма “Небесно Царство” И как кръстоносците решаваха да нападнат войските на Салахадин. И повтаряха: “Бог го иска! Бог го иска! Бог го иска!”

Проповедта ми се намира точно между тези викове и обичайните екзистенциални въпроси: “Къде беше Бог, когато… Защо Бог не се намесва в…” и т.н. Съвсем актуална е. Животът ми я разказа днес. Аз само ще я препредам неумело…

Велик пост. Какво ли не се случва във времето, в което християните имат пред очите си Кръста и Възкресението на Своя Господ?! Чудно време.

Може дори да срещнеш пред вратите на храма някой, който плаче… 

Не го чух. Свещениците понякога остават глухи за сълзите на хората… И не само те… Попадията ме повика: “Ела, навън един мъж плаче горко!”

Арабин. Не говореше добре български. Разправяше нещо разпалено: “Не съм от вашата религия!” Първоначално нищо не разбрах. Полека ми обясни всичко през сълзи. През големи капки, които безсрамно падаха от очите му, а той ги бършеше с опакото на ръката си. 

Отивал да си изхвърли болука. И видял най-отгоре в кофата Кръст. А на него – Разпънатият Христос. “Не е добре това!” – повтаряше постоянно с неголемия си запас от наши думи.  Грабнал го и взел да го тика в ръцете на минаващите наоколо българи. “Вземете, това е вашият Бог, намерих Го на боклука. Не е добре това!” Всеки от тях му отвръщал по един и същи начин. Все едно се били наговорили. “Остави Го, където си Го намерил!” Разбира се, не са се сговаряли. Просто така виждали нещата. Не знаят какво да го правят. Стъпканият и захвърлен Кръст Господен…
Накрая притичал до храма, ридаейки от жал за Христос и от яд към нас. “Това не е мой Бог, Той е ваш Бог! Но вие трябва…” И взе да показва как се правят земни поклони. Ревнах и аз. Прегърнах го през рамо. Това не го успокои. Плачем един към друг, а той се бърше и гледа ядосано: “Защо 

Вашият Бог е на боклука? Аз имам жена, тя е ваша! Давам й да ходи на църква и да…” Показа, че й позволява да целува ръка на свещеника. Може би се чудеше дали постъпва правилно, след това, което днес му се беше случило.

Взех Кръста. Разменихме последен размазан от сълзи поглед. Той тръгна. Аз останах в храма. Да чакам Кръстопоклонна Неделя. И да се питам, ако този езичник плачеше така горчиво за нашето бездушие, как ли плаче Пресветата… Впрочем, вкъщи имам и една икона на Божията Майка, която бездомник ми донесе преди няколко години, също намерена в контейнер за боклук…

И още се питам: Кога ли ние ще заплачем за самите себе си? Чуйте ме: Бог го иска! Бог го иска! Бог го иска!

Същият Този Бог, Който може и до кофите за боклук да се понизи, може и в очите на непознаващ Го да се огледа, само и само да разбие каменните ни сърца и да ги накара да жадуват за любов, а не за кръв!

Велик пост. Уж трябва да е копнеж по Реклия: “Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе Кръста си и Ме последва.” (Марк 8:34) Обаче… Ние сме изхвърлили Кръста на боклука. Това последното го казвам за тези, които питат: “Къде е Бог, когато…” Търсете Го там, където сте го оставили… И ако не Го намирате, спомнете си, че Бог Го виждат само очи, които могат да плачат!