Наркотикът „Сам дойдох”

Наркотикът „Сам дойдох”
04-08-2021г.
161
Гост-автор
Вчера прочетох една трогателна бележка на Максо, написана на ръка: “Приятели на кръчма “Сам Дойдох” (клиниката), с болка ви съобщавам, че 28.08.2021 г. е последния работен ден на любимото заведение! На виновниците им пожелавам да понесат достойно божият гняв.
Съдържател: Максим Андреев”
Не знам какви са причините и не ме интересува. Но това (както и онуй, дето се случи с Феята) е мега тъпо. А още по-тъпо е, че - явно - нищо не може да се направи. За нас е останало само да си припомняме стари текстове, някогашни вечери и до роним сълзи. Та ето какво написах преди години. (А, прекрасното вестниче Капитал, в което бе публикуван този текст, също отдавна го няма. Това е положението…)
Наркотикът „Сам дойдох”
Юри ЛАЗАРОВ
„Сам дойдох” не е ресторант, нито кръчма. А кръчме. Няма друго такова в София. Табелата е от стара дъска и с някакъв пирон е издраскан надписът. Вътре има малко маси, камина и пиано, стари ски с кандахари и бамбукови щеки; менюто е написано с тебешир върху черна дъска; високо по стените са портретите на постоянните посетители: Дон Педро, Чичо Призрак, Шуши... Тези портрети са рисувани явно от снимки за паспорт.
Има дни, в които, ако не отида точно там, почва да ме гони абстиненцията. Това не е жажда за алкохол, а за общуване. Страшна веселба пада в „Сам дойдох”. Хората по масите са режисьори, художници, артисти, журналисти, историци, музиканти... Там идват Оскар Кристанов, Здравко Драгнев, Дончо Папазов, Анри Кулев, Андрей Даниел… Една вечер Ицко Финци веселеше с цигулката си приятелска компания, после мина от маса на маса и свири на уше. Понякога над всички се извисява характерният бас на Мики Игнатиев: „Приятелю, малко радост в таз интелектуална Кампучия...”, казва той и си сипва.
Случва се, привлечени от бохемската слава на кръчмето, там да прихождат непознати и да си поръчват водка с портокалов сок. След много малко време те си тръгват, защото „Сам дойдох” не е за всеки. То хем не е клуб, хем е. Къде другаде можеш да си поръчаш просто ракия или просто вино и да ти донесат каничката? Към това да си поискаш постна туршия и сланина с чесън. Или пък от онези нервозни кюфтета, които приличат на таралежи от лютивия едър червен пипер. За тях трябват огнеупорни стомаси, но тамошните котки ги ядат като уискас.
Най-големият шаш за тези, дето не са дошли тук сами, е тоалетната. До ключа за лампата има надпис от едно време: „Не включвай. Работят хора”. Под казанчето е монтирано кормило от бегач, между дръжките е закрепена вдлъбната метална бутилка от данска водка и на нея пише: „Положи морно чело”. На едната дръжка има огледалце за обратно виждане, а на другата - тромба; няма скрито-покрито в „Сам дойдох”.
По масите се водят всякакви разговори - за Скизми от Варвара, който хванал хиляда и петстотин паламуда и ги продал по два лева всеки; за страхотния боб в женския метох на Самоков; за Чичо Призрак, който изниква от нищото с торбичка бира в ръка; за как се намират още сто хиляди лева и да се довърши монтажно един филм; за онова страхотно агне на Малинката онази зима в Пампорово; за коктейла от мастика с топъл шоколад, наречен „Кума Лиса”; за публичните домове в Латинска Америка; за БНТ и bTV…
Понякога се натъжавам в „Сам дойдох”. Защото на съседната маса можеш да видиш режисьор, който сега продава домати на един пазар, а има толкова български и чужбински награди, че да напълни цялото кръчме с тях. Можеш да видиш и други още, които се лутат в живота, защото са неприспособими.
В кръчмето обаче никой не се жалва и не дави мъката си в алкохол. Там обичат да сядат просто кротки сродни готини интелектуални души с ясен уклон към бохемството. Те, вярвайте ми, ако попаднат на необитаем остров, веднага биха построили три колиби. В едната ще живеят. Другата задължително ще е „Сам дойдох”! А третата ще е тъпият снобарски ресторант, в който кракът им няма да стъпи.
 
   Автор: Юри Лазаров, фейсбук
Banner

© 2023 Lentata.com | Всички права запазени.