На 26 декември 1967 година Чудомир сам слага край на живота си

На 26 декември 1967 година Чудомир сам слага край на живота си
27-12-2021г.
6
Гост-автор
Малцина днес знаят, че на 26 декември 1967 година Чудомир сам слага край на живота си в Правителствената болница. Последните дни на писателя в болницата са белязани от самотата на отиващия си от живота човек...
След некоколкократно лечение в чужбина и в Правителствената болница той страда жестоко, разяждан от рак на устната, който безвъзвратно е разпръснал метастазите си. Въпреки че двама-трима приятели от писателските среди наминават покрай болницата, самотата и мисълта за приближаващата смърт не напускат 77-годишния Чудомир.
От последните му дни е запазено едно писмо до съпругата му Мара Чорбаджийска, в което той описва самотата и страданията си и я моли да пристигне при него в София. Тя като че ли не разбира този последен и отчаян вопъл към нея и му отговаря, че сега не може да тръгне за столицата, защото е болна - има хрема.
Решението за самоубийство не е спонтанно. От запазените архиви в музея е ясно, че за това той е намеквал в отделни писма до свои приятели. Разбира се, без да го натрапва, а сякаш да ги подготви и да измоли прошката им. Чудомир е разбирал добре, че му остават няколко месеца живот. И то сред системи, адски болки и цялата агония на умиращия човек. Затова и решението е категорично, взето с трезв разсъдък, след един достойно изживян живот. Последните "Драсканици от болницата" писателят е предал още на 24 декември на Серфим Северняк. Същата вечер в кабинета на Гетман във Военното издателство Серафим Северняк и Александър Гетман ще въздишат над тъжните редове на този реквием.
Последният ден настъпва на 26 декември. Сутринта Чудомир моли една от санитарките да отиде до пощата и да пусне десетина писма, които той е написал. Едно от тях е до Тодор Живков. По това време Чудомир е народен представител. В писмото той обяснява пред първия човек на държавата мотивите за самоубийството си. Другите писма са до Съюза на българските писатели, до Петко Влаев, близки в София и Казанлък. В едно от тях е и завещанието му.
Някъде по обяд Чудомир намира санитарката и я пита дали е пуснала писмата. Жената отговорила, че още не, защото изникнала някаква спешна работа. Тогава Чудомир вдига скандал, нещо, с което изненадал всички. Познавали го като тих и ненатрапчив болен. Имал навика да чете вестниците и да стои пред телевизора, без някой да подозира за личността му. Притеснена, санитарката излиза веднага, за да пусне писмата. Чудомир не се явява на обяд, но в онкологията на Правителствената болница това не било някакво изключение.
Малко след 13 ч. от болницата изписват майката на проф. Атанас Божков. Тогава той е още млад изкуствовед, а година по-късно ще стане първия председател на Фондация "Чудомир". Писателят взема куфарчето и помага на жената да напусне болницата и да се настани в колата, която пристигнала да я посрещне. В асансьора говори за това колко е талантлив нейният син и че го чака голямо бъдеще.
После се връща в сградата на Правителствена болница, влиза в асансьора и потегля за третия етаж. Прекосява коридора, стига до балкона и полита оттам. Преди фаталната крачка Чудомир оставя на перваза на прозореца такето си. Хвърля се назад, защото е считал, че така най-бързо ще стигне до смъртта. В суматохата никой точно не установил последния час на писателя, но в смъртния акт е написано между 13.30 и 14 часа. В моргата часовникът му още работеше, ще си спомни години по-късно д-р Баналиева, която веднага ще снеме смъртната му маска. По-късно, тя и съпругът й Пеньо Кирацов, които са много близки на Чудомир, ще дарят маската на музея в Казанлък.
Хората, които са били в болничното отделение с Чудомир на втория етаж, си спомнят, че малко след обяд сестри и лекари минали по стаите и наредили никой да не излиза. За смъртта на писателя те научили на другия ден, от вечерната емисия на телевизията.
В мукавяното куфарче на Чудомир е намерено още едно копие от завещанието, писано с молив, и бележка, в която той обяснява, че е оставил около 150 лв., за да бъдат превозени останките му до Казанлък, и връзката с ключове за архива в дома му. Извинява се и за главоболията.
Така свършва живота си човекът, който всели жизнерадостния смях в сърцата на българите. На 28 декември 1967 г. казанлъчани ще го оплачат искрено във фоайето на читалище "Искра", а под проливния дъжд примесен със сняг, катафалката ще понесе тялото му към дома му на ул. "Трапезица", където той е погребан с решение на ръководството на града.
Откъс от книгата на Веселин Стоянов "Оставете балкона отворен" София, 2012 г
 
  Автор: Пенка Чипова, фейсбук

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.