Манифест на Великото Пробуждане. Имперски ренесанс срещу „Големия Рестарт“

Манифест на Великото Пробуждане. Имперски ренесанс срещу „Големия Рестарт“
04-04-2021г.
6
Гост-автор

Прогресът на човечеството в либералното му тълкувание неизбежно завършва с премахването на човечеството. Точно това подозират – макар и доста смътно – всички онези, които поемат пътя за борба с либерализма и глобализма. И макар QAnon и присъщите им антилиберални теории на заговора да изкривяват действителността, придавайки на подозренията си гротескни черти, които са лесно опровержими от либералите, реалността в нейното трезво и обективно описание се оказва много по-страшна от най-тревожните и чудовищни предчувствия за нея. „Големият Рестарт“ е наистина план за ликвидация на човечеството. Защото именно до такъв извод логически води линията на либералното разбиране за „прогрес“, доведена до край: стремежът да се освободи индивидуума от всички форми на колективна идентичност не може да не завърши с освобождаване на индивидуума от него самия.

Част 1 Great Reset

5-те точки на принц Чарлз

През 2020 на форума в Давос неговият основател Клаус Шваб и принц Чарлз Уелски провъзгласиха новия курс на човечеството „Great Reset“, „Големия Рестарт“. Планът, огласен от Уелския принц, съдържа 5 точки:

1. Завладяване на човешкото въображение (тъй като промените се случват, само когато хората наистина ги пожелаят);

2. Възстановяване на икономиката след пандемията от Ковид 19, което да приведе към началото на „устойчиво развитие“. Необходимо е да се измислят други устойчиви производствени структури, различни от тези, които оказват зловреден ефект на околната среда на планетата;

3. Преход към икономика без използване на нефт на глобално ниво. Това ще бъде постигнато чрез критично влияние върху цените на нефта, до постигане на устойчивост на пазара;

4. Науката, технологиите и иновациите трябва да получат нов импулс на развитие. Човечеството стои на прага на радикален пробив, който ще измени всички наши представи за това кое е възможно и кое е изгодно в контекста на устойчивото бъдеще;

5. Необходима е промяна в структурата на баланса на инвестиции. Трябва да се увеличи дела на „зелените инвестиции“ и да се създадат работни места в областта на „зелената енергия“, цикличната икономика и био-икономиката, да се развиват еко-туризма и „зелените“ публични инфраструктури. (1)

Терминът „устойчиво“ (sustainable) се явява най-важен концепт на „Римския клуб“ – „устойчиво развитие“. Тази теория се основава на друга теория – „предели на ръста“, съгласно която пренаселването на планетата е достигнало критичната черта (което предполага необходимост от намаляване на раждаемостта).

Фактът, че думата „устойчиво“ се използва в контекста на пандемията Ковид 19, която, съгласно някои анализатори, трябва да доведе до намаляване на населението, предизвика занчителна реакция в световен мащаб.

Основният смисъл на „Големия Рестарт“ се свежда до:

Управляване на съзнанието на населението в глобален мащаб, което лежи в основата на „cancel culture” („култура на отмяната“ – б.пр) – въвеждане на цензура в подвластните на глобалистите мрежи (точка 1);

Преход към екологична икономика и отказ от индутриалните структури на модерния свят (точки 2 и 5);

Встъпване на човечеството в четвъртата икономическа революция (на нея беше посветена предишната среща в Давос), тоест постепенна замяна на работната сила от киборги и внедряването на развит Изкуствен Интелект в глобален мащаб (точка 3);

Основната идея на „Големия Рестарт“ е продължаване на глобализацията и укрепване на глобализма след серия неуспехи – консервативното президентство на антиглобалиста Тръмп, ръста на влияние на многополярния свят, преди всичко на Китай и Русия, подема на ислямските държави Турция, Иран, Пакистан, Саудитска Арабия и тяхното излизане от влиянието на Запада.

На Давоския форум представителите на глобалния либерален елит декларират мобилизация на структурите си в навечерието на така желаното от тях президентство на Байдън и победата на управляните от глобалистите демократи в САЩ.

Имплементиране

Маркер на глобалистката agenda (англ. план, програма – б.пр.) са думите от песента на Джеф Смит „Build Back Better” („Ще го построим отново и по-добре“ – лозунгът на предизборната кампания на Джо Байдън). Има се предвид, че след серия неуспехи (като урагана Катрина), хората (има се предвид глобалистите) градят инфраструктурите си още по-добре, отколкото преди.

„Големият Рестарт“ – „Great Reset“ – започва с победата на Байдън.

Световните лидери – главите на най-крупните корпорации като Big Tech, Big Data, Big Finance и т.н. – се обединиха и мобилизираха, за да победят опонентите си Тръмп, Путин, Си Дзинпин, Ердоган, аятолах Хаменей и други. Началото беше поставено с изтръгването на победата на Тръмп чрез използването на новата технология „завладяване на въображението“ (точка 1), въвеждане на цензура в интернет и машинации с гласуване по пощата.

 

Идването на Байдън в Белия дом означава, че глобалистите преминават и към следващите си точки.

 

Това трябва да обхване всички области на живота, глобалистите се връщат към мястото, на което ги спряха Тръмп и останалите полюси от надигащата се многополярност. И тук контролът над съзнанието (чрез цензура и манипулации в социалните мрежи, тотално следене и събиране на данни за всички) и внедряването на новите технологии, играят ключова роля.

 

Епидемията от Ковид 19 дава основание за това. Под претекста на санитарната хигиена „Големият Рестарт“ разчита рязко да измени структурите за контрол на глобалисткия елит над населението на земята.

 

Инаугурацията на Джо Байдън и вече подписаните от него укази, отменящи практически всички решения на Тръмп, означават, че планът започва да се привежда в действие.

 

В речта си, посветена на „новия“ курс на външната политика на САЩ, Байдън фактически огласи основните направления на глобалистката политика. „Нов“, при това само отчасти, този курс може да се нарече само в сравнение с курса на Тръмп. Като цяло Байдън просто анонсира завръщане към предишния вектор:

 

Поставяне на глобалните интереси по-високо от националните;

 

Укрепване структурите на Световното Правителство и неговите филиали под формата на глобални наднационални организации и икономически структури;

 

Укрепване блока на НАТО и сътрудничество с всички глобалистки сили и режими;

 

Продължаване и задълбочаване на демократичните промени в световен мащаб, което на практика означава:

 

1. Ескалация в отношенията с тези страни и режими, които отхвърлят глобализацията – преди всичко Русия, Китай, Турция и Иран;

 

2. Засилване на военното присъствие на САЩ в Близкия Изток, Европа и Африка;

 

3. Разпространяване на нестабилност и „цветни революции“;

 

4. Широко използване практиката на „демонизиране“ „деплатформинг“ (изключване, блокиране от социалните мрежи- б.пр.) и мрежов остракизъм (cancel culture) по отношение на всички онези, които се придържат към различна от глобалистката гледна точка (както зад граница, така и в самите САЩ).

 

По този начин новото ръководство на Белия дом не просто не демонстрира ни най-малко желание да води равен диалог с когото и да било, а даже ожесточава собствения си либерален дискурс, нетърпящ никакви възражения. Глобализмът твърдо навлиза в тоталитарна фаза. А това прави възможността от нови войни повече от вероятна, включително повишава риска от Трета световна.

 

Геополитика на „Големия Рестарт“

 

Глобалистката „Фондация за Защита на Демокрациите“ (Foundation for Defense of Democracies), изразяваща позициите на неконсервативните кръгове в САЩ, съвсем неотдавна пусна доклад, съдържащ препоръки към Байдън, където се отбелязва, че Тръмпистки направления като:

1. Засилване противостоянието срещу Китай, 

2. Засилване на натиска върху Иран

са положителни и Байдън следва да се движи по тези оси във външната си политика.

 

Авторите на доклада осъждат следните действия на Тръмп във външната политика:

1. Работата по дезинтеграция на НАТО

2. Сближаването с „тоталитарни лидери“ (китайски, КНДР, руски);

3. „Лошата“ сделка с талибаните;

4. Извеждането на американските войски от Сирия.

 

По този начин „Големият Рестарт“ в геополитиката ще означава съчетание между „напредването на демокрацията“ и „неоконсервативната агресивна стратегия за пълномащабно доминиране“, която се явява главен вектор в политиката на „неоконсерваторите“. Поради това на Байдън се препоръчва да продължава и да засилва противостоянието с Иран и Китай, но да съсредоточи основното си внимание върху борбата с Русия. За това е необходимо укрепване на НАТО и разширяване на американското присъствие в Близкия Изток и Централна Азия.

 

Подобно на Тръмп, Русия, Китай, Иран и някои други ислямски страни се смятат от адептите на „Големия Рестарт“ за главни прегради по неговия път.

 

Така екологичните проекти и технологичните иновации (преди всичко въвеждането на Изкуствен Интелект и роботизацията) се съчетават с ръста на агресивната военна политика.

 

Част 2. Кратка история на либералната идеология: глобализмът като кулминация

Номинализъм

 

За да разберем ясно какво се явяват в исторически мащаб победата на Байдън и новият курс на Вашингтон към „Голям Рестарт“, следва да обхванем с поглед цялата история на формиране на либералната идеология, започвайки от корените й. Само тогава ще можем да оценим по достойнство цялата сериозност на нашето положение. Победата на Байдън не е случаен епизод, а анонсирането на глобалистката контраатака не е просто агонията на провалилия се проект. Всичко е много по-сериозно. Байдън и силите, които стоят зад него, въплъщават кулминацията на исторически процес, който води началото си още от Средновековието, достига зрелост в новото време, заедно с появата на капиталистическото общество и днес се доближава до последния си стадий – теоретически набелязан от самото начало.

 

Корените на либералната (=капиталистическата) система тръгват от схоластическия спор за универсалиите.

 

Този спор разцепва католическите богослови на два лагера: едните признават битие на общото (вид, род, универсалиите), а другите смятат за съществуващи само отделни конкретни, индивидуални неща, а техните обобщаващи имена тълкуват като чисто външни и условни системи за класификация, представляващи единствено „празен звук“. Тези, които са убедени в съществуването на общото, видовото, се опират на класическата традиция на Платон и Аристотел. Те започват да се наричат „реалисти“, тоест признаващи „реалността на универсалиите“. Най-яркият представител на реалистите е Тома Аквински и като цяло традицията на монасите-доминиканци.

 

Привържениците на идеята, че рални са само отделни индивидуални предмети и същества, започват да се наричат „номиналисти“, от латинското „nomen” - име. Изискването да не се раздвоява същността води именно към един от главните защитници на номинализма, Уилям Окам. Още по-рано тези идеи отстоява Йоан Росцелин. И макар на първия етап да побеждават „реалистите“, а учението на „номиналистите“ бива предадено на анатема, по-късните пътища на Западно-европейската философия, особено в Новото време, тръгват след Окам.

 

„Номинализмът“ залага основата на бъдещия либерализъм – и в идеологията, и в икономиката. Човекът тук се мисли именно като индивидуум, и нищо повече, а всички форми на колективна идентичност (религия, съсловие и т.н.) подлежат на премахване. Така също и вещите се разглеждат като абсолютна частна собственост, като именно конкретна отделна вещ, която лесно може да бъде приписана като собственост на един или друг индивидуален собственик.

 

Номинализмът се налага преди всичко в Англия, получава широко разпространение в протестантските страни и постепенно става основна философска матрица на Новото врме – в религията (индивидуални отношения на човека с Бога), в науката (атомизъм, материализъм), в политиката (предпоставки за буржоазна демокрация), в икономиката (пазар и частна собственост), етиката (утилитаризъм, индивидуализъм, релативизъм, прагматизъм) и т.н.

 

Капитализъм: първа фаза

 

Оттласквайки се от номинализма, ние можем да проследим целия път на историческия реализъм – от Росцелин и Окам, до Сорос и Байдън. За удобство ще разделим цялата тази история на три фази.

 

Първата фаза се състои във внедряването на номинализма в сферата на религиите. Колективната идентичност на Църквата, както я разбира католицизмът (и в още по-голяма степен православието), бива заменена от протестантите с отделни индивидууми, които могат занапред да тълкуват Свещеното Писание, опирайки се само на своя разсъдък и отхвърляйки всяка традиция. Така много аспекти на християнството – тайнства, чудеса, ангели, посмъртна отплата, край на света и т.н. – биват преразгледани и отхвърлени като несъответстващи на „рационалните критерии“.

 

Църквата като „мистично тяло на Христа“ бива разрушена и заменена с клубове по интереси, създаващи се по свободно съгласие отдолу. Това поражда множество спорещи една с друга протестантски секти. В Европа и в самата Англия, където номинализмът дава най-съществените си плодове, този процес бива донякъде загладен, а най-яростните протестантни се втурват в Новия свят и създават там свое общество. Така по-късно, след борби с метрополиса, се появяват САЩ.

 

Паралелно с разрушаването на Църквата като „колективна идентичност“ (нещо „общо“), започва премахването на съсловията. На мястото на социалната йерархия на свещениците, аристокрацията и селяните, се появяват неопределни „граждани“, а това е изначалното значение на думата „буржоа“. Буржоазията измества всички останали слоеве на европейското общество. Именно буржоата е оптималният „индивидуум“, гражданин без род, племе и професия, но затова пък с частна собственост. И новата класа започва да престорява под себе си цялото европейско общество.

 

По този начин наднационалното единство на папския престол и Западната Римска империя като още едно изражение на „колективната идентичност“ също се премахва. А на негово място се установява порядъкът на основата на суверенните национални държави, своего рода „политически индивидууми“. След приключване на 30-годишната, война Вестфалският мир закрепил тъкмо такъв порядък.

 

Така към средата на XVII век в Западна Европа се налага в основни черти буржоазният строй, тоест капитализмът.

 

Философията на новия сторй бива в голяма степен прозряна от Томас Хобс и развита от Джон Лок, Дейвид Хюм и Имануил Кант. В икономическата област тези принципи прилага Адам Смит, полагайки началото на либерализма като икономическа идеология. Фактически, капитализмът, основан на систематичната имплементация на номинализма, придобива свързващ характер за системното мировъззрение. Смисълът на историята и прогреса от там насетне се заключават в това да „освобождават индивидуума от всички форми на колективна идентичност“ – до самия логически предел.

 

Към XX в., след периода на колониалните завоевания, западноевропейският капитализъм става глобална реалност. Номиналисткият подход превзема науката и културата, политиката и икономиката, самото всекидневно мислене на хората на Запад и на цялото човечество, оказало се под силно западно влияние.

 

XX век и триумфът на глобализацията: втора фаза

 

В XX век капитализмът се сблъсква с нови предизвикателства. Този път това не са привичните форми на колективна идентичност – религиозна, съсловна, професионална или друга подобна – а изкуствени и също съвременни (като самия либерализъм) теории, отхвърлящи индивидуализма и противопоставящи нови, концептуално комбинирани, форми на колективна идентичност.

 

Социалисти, социалдемократи и комунисти противопоставят на либералите класовата идентичност, призовавайки работниците от цял свят да се обединят, за да преобърнат властта на световната буржоазия. Тази стратегия се оказва действена и в някои големи страни, наистина, не в най-развитите индустриално западни страни, както разчита основателят на комунизма Карл Маркс, пролетарските революции побеждават.

 

Паралелно с комунистите се случва, този път в Западна Европа, завземане на властта от крайно националистки сили. Този път те действат в името на „нацията“ или „расата“, отново противопоставяйки на либералния индивидуализъм нещо „общо“, някакво „колективно битие“.

 

Новите противници на либерализма спадат вече не към инерцията на миналото, както в предишните стадии, а представляват по същество модернистки проекти, случващи се в самия Запад. Но те също се градят върху отричането на индивидуализма и номинализма. Това е ясно осмислено от теоретиците на либерализма – преди всичко Хайек и неговия ученик Попър – които обединяват комунистите и фашистите под общото название „врагове на отвореното общество“. И започват с тях смъртоносна война.

 

Тактически използвайки Съветска Русия, на капитализма в началото се удава да се справи с фашистките режими, и това е идеологическият резултат от Втората Световна война. Последвалата „Студена война“ между Запада и Изтока към края на 80те години на XX век завършва с победа на либералите над комунистите.

 

Така проектът за освобождаване на индивидуума от всички форми на колективна идентичност и „идеологически прогрес“ според разбиранията на либералите изминава още един стадий. През 90те години либералните теоретици заговориха за настъпващия „край на историята“ (Ф. Фукуяма) и за „еднополярния момент“ (Ч. Краутхамър).

 

Това стана ярко доказателство за встъпването на капитализма в неговата най-напреднала фаза – стадия на глобализма. Точно по това време у управляващия елит в САЩ възтържествува стратегията на глобализма – набелязана още през Първата Световна война в 14те точки на Уилсън, но вследствие на Студената война обединила елитите на двете партии, както демократи, така и републиканци, представени предимно като „неоконсерватори“.

 

Джендър и постхуманизъм: трета фаза

 

След победата над последния идеологически противник – социалистическия лагер – капитализмът пристъпва към решаващата стъпка. Индивидуализъм, пазар, идеология на правата на човека, демокрация и западни ценности, побеждават в глобален мащаб. Изглежда сякаш дневният ред е изпълнен, никой вече не противопоставя на индивидуализма и номинализма нищо по-сериозно и системно.

 

В този период капитализмът встъпва в третата фаза. При разглеждане по-отблизо се забелязва, че след победата над външните врагове, либералите откриват още две форми на колективна идентичност. Преди всичко полът. Та нали полът също е нещо колективно, било мъжко или женско. Поради това следващият етап е унищожаване на пола като нещо обективно, съществено и неотменимо.

 

Половата принадлежност трябва да бъде отменена, подобно на всички останали форми на колективна идентичност, изживени и отменени по-рано. Оттук и джендърната политика, превръщането на категорията на пола в нещо „опционално“ и зависещо от индивидуалния избор. И тук отново имаме работа със същия този номинализъм – защо да раздвояваме същностите? Човекът си е човек като индивидуум, полът може да се избира произволно, както преди се е избирала религия, професия, нация и начин на живот.

 

Това се превръща в основен дневен ред на либералната идеология именно през 90-те години, след победата над СССР. Да, на пътя на джендърната политика стояха външни противници – тези страни, в които все още бяха съхранени от инерцията на остатъците от традиционното общество ценностни системи и т.н., както и консервативните кръгове в самия Запад. Борбата с консерваторите и „хомофобите“, тоест защитниците на традиционния поглед за съществуването на половете, стана новата цел на адептите на прогресивния либерализъм. Към това се примъкнаха много леви, заменили предишните си антикапиталистически цели с джендърна политика и защита на имиграцията.

 

Отбелязаният успех в институционализирането на джендърната политика и успехите на масовата имиграция, атомизираща населението в страните на самия Запад (което напълно се вписва и в идеологията за правата на човека, оперираща с индивидуума, без да отразява неговите културни, религиозни, социални или национални аспекти), направиха очевидна последната крачка, която оставаше да направят либералите – да премахнат човека.

 

Човекът също е колективна идентичност, което значи, че следва тя да бъде преодоляна, премахната. Това е изискването на принципа на номинализма: „човек“ е само име, празно движение на въздуха, произволна и поради това винаги спорна класификация. Има само индивидуум, а човешки ли е, или не, мъжки ли е, или женски, религиозен или атеистичен – това зависи от неговия избор.

 

По този начин последната крачка, която оставаше да направят либералите, изминали многовековен път към своята цел, е да заменят хората, макар и частично, с киборги, мрежи с Изкуствен Интелект и продукти на генното инженерство. Human optional (човек по избор – б.пр.) следва логически след Gender optional (пол по избор – б.пр.).

 

Тази програма вече е напълно очаквана от постхуманизма, постмодернизма и спекулативния реализъм във философията, а технологически с всеки следващ ден става все по-реалистична. Футуролози и привърженици на процеса на историческо ускорение (акселерационисти) уверено гледат в най-близкото бъдеще, когато Изкуственият Интелект ще стане съпоставим по основни параметри с човешкия. Този момент се нарича Сингуларност. Настъпването й се прогнозира в рамките на 10 до 20 години.

 

Последният бой на либералите

 

Именно в този контекст следва да се помести изстисканата победа на Байдън в САЩ. Именно това означава „Голям Рестарт“ или лозунгът „Ще го построим отново и още по-добре“.

 

В 2000-те години глобалистите се сблъскаха с редица проблеми, които носеха не толкова идеологически, колкото „цивилизационен характер“. След края на 90-те в света практически не останаха повече или по-малко стройни идеологии, способни да отправят предизвикателство на либерализма, капитализма или глобализма. В различна степен техните принципи се приеха от всички, или почти всички. Но, въпреки това, процесите по имплементация на либерализма и джендърната политика, както и премахването на националните държави в полза на Световното Правителство, веднага се затормозиха в няколко направления.

 

На всичко това активно се съпротивляваше Русия на Путин, имаща в запас ядрено оръжие и историческа традиция в опонирането на Запада, а също и редица консервативни традиции, запзени в обществото.

 

Китай, макар и активно да се включи в глобализацията и либералните реформи, не побърза да ги приеме в политическата си система, запази господството на Компартията и се отказа от политическа либерализация. Нещо повече, при Си Дзинпин започнаха да нарастват националните тенденции в китайската политика. Пекин ловко използва „отворения свят“, за да преследва своите национални и даже цивилизационни интереси. А това не влизаше в плановете на глобалистите.

 

Ислямските страни продължиха борбата си срещу озападняването и, независимо от блокадата и натиска, запазиха (като например шиитския Иран) своите непримиримо антизападни и антилиберални режими. Все по-независима от Запада ставаше политиката на такива крупни сунитски държави като Турция и Пакистан.

 

В Европа започна да се надига вълна от популизъм, която нарастваше според взривовете на недоволство на коренните европейци от масовата имиграция и джендърната политика. Политическите елити на Европа оставаха напълно подчинени на глобалистката стратегия, което се вижда от Давоския форум – в докладите на неговите теоретици Шваб и принц Чарлз, но самите общества се раздвижиха и на моменти се вдигаха на истинско въстание против властта, както в случая с протестите на „жълтите жилетки“ във Франция. Тук-таме – например в Италия, Германия, Гърция – популистките партии започнаха да пробиват даже в парламента.

 

И накрая, през 2016 година, в самите САЩ Доналд Тръмп взе, че стана президент и подложи глобалистките идеология, практика и цели на остра и праволинейна критика. И го подкрепяха около половината американци.

 

Всички тези антиглобалистки тенденции не можеха да не се сглобят в зловеща картина в очите на самите глобалисти: сякаш историята на неизменен прогрес на либералите и номиналистите от последните столетия беше поставена под въпрос. Това беше не просто катастрофа на един или друг политически режим. Това беше заплаха за край на либерализма като такъв.

 

Даже самите теоретици на либерализма се почувстваха недобре. Например Фукуяма се отказа от тезиса си за „края на историята“ и предложи засега да се запазят националните държави под властта на либералните елити, за да може с помощта на твърди методи по-добре да се подготвят масите за окончателна трансформация в постчовечество. Друг глобалист, Чарлз Краутхамър, изобщо заяви, че „еднополярният модел“ е приключен, а глобалистките елити не са съумели да се възползват от него.

 

Именно в такова паническо и практически истерично състояние прекараха последните четири години представителите на глобалистката върхушка. И затова въпросът за отстраняването на Тръмп от поста президент на САЩ за тях беше въпрос на живот и смърт. Ако Тръмп беше запазил поста си, колапсът на глобалиската стратегия щеше да бъде необратим.

 

Но Байдън успя – с всички необходими средства – да изгони Тръмп и да демонизира привържениците му. Тук и започва да работи „Големият Рестарт“, „Great Reset”. В него наистина няма нищо ново – това е продължение на основния вектор на западноевропейската цивилизация от Новото време по направлението към прогрес, изтълкуван в духа на либералната идеология и номиналистката философия. Остава съвсем малко: освобождаването на индивидуума от последната форма на колективна идентичност, завършване на премахването на пола и преминаване в постхуманната парадигма.

 

Успехите при високите технологии, интеграцията на обществото в социалните мрежи – здраво управлявани, както сега се изяснява, от либералните елити в откровено тоталитарен ключ – отработените начини за следене и влияние върху масите, правят постигането на либералната цел съвсем близко.

 

Но за да се извърши този решаващ скок, те трябва в ускорен режим (и вече без да обръщат внимание как изглежда това) енергично да разчистят пътя към финализиране на историята. Това означава, че премахването на Тръмп е сигнал за атакуване на всички останали прегради.

 

До тук определихме мястото ни на стълбицата на историята. И по този начин получихме по-пълна представа какво е „Големия Рестарт“. Това не е нищо друго, освен начало на „последната битка“. Глобалистите в своята борба за номинализъм, либерализъм, освобождаване на индивидуума и гражданско общество, си представят себе си като „воини на светлината“, носещи на масите прогрес и освобождение от хилядолетни предразсъдъци, нови възможности и, по всяка вероятност, физическо безсмъртие и други чудеса на генното инженерство.

 

Всички, които им противостоят, в техните очи са „сили на тъмнината“. И по тази логика, към „враговете на отвореното общество“ трябва да се отнасят с цялата възможна строгост. „Ако врагът не се предава, се унищожава“. Враг се явява всеки, който поставя под съмнение либерализма, глобализма, индивидуализма, номинализма – във всичките им проявления. Такава е новата етика на либерализма.

 

Нищо лично. Всички имат право да бъдат либерали, но никой няма право да не бъде либерал.

 

Част 3. Разкол в САЩ: тръмпизмът и неговите врагове

Врагът отвътре

 

Ако поставим по-ограничен контекст в рамката на общата история на либерализма от Окам до Байдън, изтръгната от Тръмп победа на демократите в битката за Белия дом през зимата на 2020-21 година има също и огромно идеологическо значение. То е свързано най-вече с процеси, разгръщащи се вътре в самото американско общество.

 

Работата е там, че след падането на СССР и настъпването на „еднополярния момент“ през 90-те години на XX век, изчезнаха външните противници на глобалния либерализъм. Поне така изглеждаше, в контекста на оптимистичното очакване на „края на историята“. И макар тези прогнози да се оказаха преждевременни, като цяло Фукуяма не просто гадаеше настъпило ли е бъдещето, а строго следваше самата логика на либералното тълкуване на историята и затова, с известни поправки, неговият анализ като цяло беше верен.

 

Сред цялото човечество, всъщност, в една или друга степен, се установиха нормите на либералната демокрация – пазар, избори, капитализъм, признаване „правата на човека“, нормативите на „гражданското общество“, съгласие с технократичните трансформации и стремеж за развитие и внедряване на високи технологии – преди всичко дигитални. Ако някой е упорствал в своята неприязън към глобализацията, това можеше да се разглежда като обикновена инерция, като неготовност да бъде „ощастливен“ от либералния прогрес.

 

С други думи, това не беше идеологическа опозиция, а просто досадна пречка. Цивилизационните различия трябваше постепенно да се размият. Капитализмът, приет и в Китай, и в Русия, и в ислямския свят, рано или късно би повлякъл след себе си процеси на политическа демократизация, отслабване на националния суверенитет и би довел, в крайна сметка, до приемането на общопланетарна система, тоест до Световно Правителство. Това щеше да е въпрос не на идологическа борба, а на време.

 

Именно в този контекст глобалистите се заеха със следващите стъпки в придвижването на основната си програма – премахването на всички остатъчни форми на колективна идентичност. Това се отнасяше преди всичко за джендърната политика, а също и за усилване на потоците на миграцията, призвани окончателно да размият културната идентичност на самите западни общества, в това число европейското и американското. По този начин основният удар на глобализацията би се случил от само себе си.

 

В този контекст в самия Запад започна да се проявява „вътрешен враг“. Това бяха силите, които се възмутиха от унищожаването на половата идентичност, на остатъците от културната традиция (чрез миграцията) и на отслабването на позициите на средната класа. Постхуманистките хоризонти на надигащата се Сингуларност и заменятнето на хората от Изкуствен Интелект също внушаваха все по-големи опасения. А на философко ниво не всички интелектуалци приеха парадоксалните изводи на Постмодернизма и спекулативния реализъм.

 

Освен това, забеляза се явно противоречие между западните маси, живеещи в контекста на старите норми на Модернизма, и глобалистките елити, стремящи се на всяка цена да ускорят социалния, културния и технологичния прогрес, разглеждан в либерална оптика. Така започна да се натрупва новият идеологически дуализъм – този път вътре в Запада, а не извън него. Враговете на „отвореното общество“ се появиха сега в самата западна цивилизация. Това бяха онези, които отхвърлиха последните изводи на либералите и съвършено не приеха нито джендърната политика, нито масовата миграция, нито премахването на националните държави и суверенитети.

 

Това нарастващо съпротивление, наречено обобщено „популизъм“ (или „десен популизъм“), се опря на същата тази либерална идеология – на капитализма и либералната демокрация, но тълкувайки тези „ценности“ и „ориентири“ по стария, а не по новия начин.

 

Свободата в този случай се мислеше като свобода да имаш всякакви възгледи, не само такива, които съответстват на нормите на политическата коректност. Демокрацията се тълкуваше като власт на мнозинството. Свободата за смяна на пола се съчетаваше със свободата да се запазят семейните ценности. Готовността да се приемат мигранти, изразяващи желание и доказващи способност да се интегрират в западните общества, строго се отличаваше от поголовното приемане на всички, без разлика в съпровождащите постоянни извинения за колониалното минало пред всевъзможни пришълци.

 

Постепенно „вътрешният враг“ на глобалистите достигна сериозни пропорции и голямо влияние. Старата демокрация оспори новата.

 

Тръмп и въстанието на нищожествата

 

Кулминация на това стана избирането на Доналд Тръмп през 2016 година. Тръмп построи кампанията си точно на този разкол в американското общество. Кандидатът на глобалистката партия Хилари Клинтън безразсъдно нарече привържениците на Тръмп, тоест „вътрешния враг“, „deplorables”, тоест „жалки“, „достойни за съжаление“, „нищожества“. В отовор „нищожествата“ избраха Тръмп.

 

Така разколът вътре в либералната демокрация стана най-важен политически и идеологически факт. Тези, които тълкуваха демокрацията „постарому“ (като власт на мнозинството), не просто въстанаха против новото тълкувание (като власт на малцинството, склонно да застава зад популистката гледна точка, носещо зародиша на... да, разбира се, „фашизъм“ или „сталинизъм“), но съумяха да удържат победа и да доведат своя кандидат в Белия дом.

 

Тръмп пък от своя страна провъзгласи намерението си да „пресуши Блатото“ (drain the Swamp), тоест да приключи с либерализма в неговата глобалистка стратегия и „да направи Америка отново велика“ (Make America great again). Да обърнем внимание на думата „отново“ (again). Тръмп искаше да се върне към епохата на националните държави, тоест да направи редица стъпки срещу течението на историята (както я разбират либералите). Тоест „доброто старо вчера“ се противопостави на „глобалисткото днес“ и „постхуманисткото утре“.

 

Следващите четири години се превърнаха в истински кошмар за глобалистите. Подконтролните на глобалистите медии през всичките четири години обвиняваха Тръмп във всички възможни грехове, в това число и работа „за руснаците“, тъй като и „руснаците“ също упорстваха в неприемането на „прекрасния нов свят“, саботирайки укрепването на наднационалните институции, включително Световното Правителство, и препятствайки провеждането на гейпаради.

 

Всички противници на либералната глобализация логически се събраха в една група, в която попаднаха не само Путин, Си Дзинпин и някои ислямски лидери, но и – само помислете! – Президентът на Съединените Американски Щати, човек номер едно на „свободния свят“. За глобалистите това беше катастрофа. И докато не свалиха Тръмп – с използване на цветна революция, провокиране на безпорядък, фалшиви бюлетини и методи за преброяване на гласове, по-рано прилагани само спрямо други страни и неугодни на САЩ режими – не можаха да се успокоят.

 

Едва след това, отново хващайки юздите на управлението в Белия дом, глобалистите започнаха да идват на себе си. И отново се захванаха за... старото. Но в техния случай старото (build back) означаваше връщане към „еднополярния момент“, в дотръмпистиките времена.

 

Тръмпизъм

 

През 2016 Тръмп оседла вълната на популизма, нещо, което не се удаде на нито един европейски лидер. Затова той стана символ на противостоенето на либералната глобализация. Да, това не беше алтернативна идеология, а просто отчаяна съпротива срещу последнте изводи, направени от логиката, и даже от метафизиката, на либерализма (и номинализма). Тръмп оспорваше не капитализма, и не демокрацията, а само тези форми, които те придобиха в последния стадий и които преминаха към постепенна и последователна имплементация. Но и това беше достатъчно, за да обозначи фундаментален разкол в американското общество.

 

По този начин се случи феноменът „тръмпизъм“, далеч превъзхождащ личността на самия Доналд Тръмп. Тръмп спечели на вълната на антиглобалисткия протест. Но е съвсем очевидно, че той не беше и не е идеологическа фигура. Въпреки това, именно около него започна да се формира опозиционен блок. Американската консерваторка Ан Култър, автор на книгата „In Trump we trust”, по-късно преформулира кредото си на „In Trumpism we trust”. („Вярваме в Тръмп“ и „Вярваме в Тръмпизма“, по аналогия с надписа от доларовите банкноти, гласящ „In God We Trust”, „Вярваме в Бог“ – б.пр.).

 

Не толкова самият Тръмп, колкото набелязаната от него линия на противопоставяне на глобалистите, стана ядро на тръмпизма. В ролята си на Президент Тръмп далеч не винаги беше на висотата на формулираната от самия него задача. Още повече, че той не успя да осъществи нищо дори близко до „пресушаване на Блатото“ и победа над „глобализма“. Но независимо от това, той стана притегателен център за всички онези, които осъзнаваха или само чувстваха опасността, идваща от глобалисткия елит и неразривно свързаните с него представители на Големите Финанси и Големите Технологии.

 

Така започна да се образува ядрото на тръмпизма. В този процес важна роля изигра американският интелектуалец с консервативна ориентация Стив Банън, мобилизирал в подкрепа на Тръмп широки младежки слоеве и разроени консервативни движения. Самият Банън е вдъхновен от сериозни антимодернистки автори, като Джулиъс Евола, и следователно неговата опозиция на глобализма и либерализма имаше по-дълбоки основания.

 

Важна роля в тръмпизма изиграха и последователните палео-консерватори – изолационисти и националисти – Пат Бюканън, Рон Пол, както и отхвърлените през 80-те години от неоконите (десни глобалисти) в периферията адепти на антилибералната и антимодернистката (следователно, фундаментално антиглобалистка) философия – Ричард Уивър и Ръсел Кърк.

 

Изразители на масовата мобилизация на „тръмпистите“ станаха представителите на организацията от социалните мрежи QAnon, които облякоха критиката срещу либерализма, демократите и глобалистите във формата на теория на заговора. Те разпространяваха в мрежите потоци от обвинения и разобличения на глобалисти, замесени в секс-скандали, педофилия, корупция, сатанизъм.

 

Своите верни интуиции за зловещия характер на либералната идеология, станала очевидна в последния стадий на нейното триумфално разпространение сред човечеството, привържениците на QAnon формулираха на нивото на средностатистическия американец и масовото съзнание, което едва ли е склонно към задълбочен философски и идеологически анализ. Успоредно с това, QAnon разширяваха влиянието си, но същевременно придаваха на антилибералната критика гротескни черти. Именно привърженици на QAnon като авангард на масовия конспирологичен популизъм се оказаха начело на протестите от 6-ти януари, когато възмутени от откраднатите избори привърженици на Тръмп нахлуха в Капитолия. С това те не постигнаха никаква цел, но дадоха на Байдън и демократите повод още повече да демонизират „тръмпизма“ и всички противници на глобализма, приравнявайки всеки консерватор с „екстремистите“. След това последва вълна от арести, а най-последователните „нови демократи“ предложиха привържениците на Тръмп да бъдат лишени от всякакви социални права, включително възможността за купуване на самолетни билети.

 

Доколкото социалните мрежи редовно се наблюдават именно от привърженици на глобалните елити, събирането на данни практически за всички граждани на Щатите и техните политически предпочитания не представляваше проблем. Така пристигането на Байдън в Белия дом се ознаменува с това, че либерализмът придоби откровено тоталитарни черти.

 

От този момент тръмпизмът, популизмът, защитата на семейните ценности и каквито и да е намеци за консерватизъм или за несъгласие с постановките на глобалисткия либерализъм, са приравнени в САЩ почти с престъпления – с „hate speech“ (език на омразата – б.пр.) и „фашизъм“.

 

Но тръмпизмът все пак не изчезна с победата на Байдън. В неговите редици в една или друга степен се намират онези, които на последните избори дадоха гласа си за Доналд Тръмп, а това са повече от 70 000 000 гласа.

 

Затова е съвършено очевидно, че тръмпизмът в никакъв случай няма да завърши с Тръмп. Половината от населението на САЩ фактически се оказа в положението на радикална опозиция, а най-последователните тръмписти образуват антиглобалистко подземие в самата цитадела на глобализма.

 

Нещо аналогично се случва в европейските страни, където популистките движения и партии все повече осъзнават себе си като дисиденти, лишени от всякакви права и подложени на идеологически гонения в условия на ставащата очевидна глобалистка диктатура.

 

Колкото и да им се иска на глобалистите, отново завзели властта в САЩ, да представят предходните четири години като „досадно недоразумение“, а своята победа да обявят за окончателно „възвръщане към нормалността“, обективната картина е пределно далече от успокоителните заклинания на глобалистката върхушка. Против нея и против нейната идеология са мобилизирани не само страни с друга цивилизационна идентичност, но този път и половината от собственото население, постепенно идващо в съзнание за сериозността на своето положение и пристъпващо към търсене на идеологическа алтернатива.

 

Ето в какви условия Байдън оглави САЩ. Самата американска черга гори под краката на глобалистите. И това придава на ситуацията на „последната битка“ особено, допълнително измерение. Не Запад против Изток, не САЩ и НАТО срещу всички останали, а либералите срещу човечеството – включително този сегмент от човечеството, който се оказа на територията на самия Запад, но все повече и повече се отвръща от своя глобалистки елит – ето какво определя стартовите условия на тази битка.

 

Индивидуум и дивидуум

 

Следва да изясним още един съществен момент. Видяхме, че цялата историчя на либерализма представлява последователно освобождаване на индивидуума от всички форми на колективна идентичност. Последните акорди в процеса на тази логически безукорна имплементация на номинализма ще бъде преходът към постхуманизъм и вероятната замяна на човечеството с друга, този път постчовешка, цивилизация на машините. Именно към това води последователният индивидуализъм, взет като нещо абсолютно.

 

Но тук либералната философия идва до принципен парадокс. Освобождаването на индивидуума от човешка идентичност, за което го подготвя джендърната политика, съзнателно и целенасочено превръщаща човека в извратено чудовище, не може да гарантира, че това ново –  прогресивно! –  същество ще остане индивидуум.

 

Освен това, и развитието на мрежовите компютърни технологии, и генното инженерство, и самата обектно-ориентирана онтология, представляваща кулминация на Постмодернизма, явно водят към това „новото същество“ да бъде не толкова „животно“, колкото „машина“. Именно с това е свързан и хоризонтът на „безсмъртието“, който ще се обезпечава най-вече от изкуствено съхраняване на личните спомени (които е достатъчно лесно да бъдат симулирани).

 

По този начин на индивидуума на бъдещето, в качеството му на пълно изпълнение на цялата програма на либерализма, няма да може да се гарантира именно това, което беше основна задача на либералния прогрес – неговата индивидуалност. Либералното същество на бъдещето даже на теория изобщо не представлява индивиуум, тоест нещо „неделимо“, а напротив, представлява „дивидуум“, тоест нещо делимо и състоящо се от заменими детайли. Такава е машината – състои се от комбинация от части.

 

В теоретичната физика отдавна се състоя преходът от теория на „атомите“ (или „неделимите единици на материята“) към теория на частиците, които се мислят не като „части на нещо цяло“, а като „части без цяло“. Индивидуумът като цяло също се разлага на съставни детайли, които могат отново да се съберат, но може и да не се събират, а да се използват като биоконструктор. Оттук и образите на мутанти, химери и чудовища, с които изобилства съвременната фантастика, населяваща с тях повечето въображаеми (а значи в някакъв смисъл и предусетени и даже планирани) версии на бъдещето.

 

Постмодернистите и спекулативните реалисти вече подготвиха почвата за това, предлагайки да се замени тялото на човека като нещо цялостно с представата за „парламент от органи“ (Б. Латур). По този начин индивидуумът, даже като биологична единица, ще се превърне в нещо друго, ще мутира именно в този момент, когато ще достигне абсолютното си въплъщение.

 

Прогресът на човечеството в либералното му тълкувание неизбежно завършва с премахването на човечеството.

 

Точно това подозират – макар и доста смътно – всички онези, които поемат пътя за борба с либерализма и глобализма. И макар QAnon и присъщите им антилиберални теории на заговора да изкривяват действителността, придавайки на подозренията си гротескни черти, които са лесно опровержими от либералите, реалността в нейното трезво и обективно описание се оказва много по-страшна от най-тревожните и чудовищни предчувствия за нея.

 

„Големият Рестарт“ е наистина план за ликвидация на човечеството. Защото именно до такъв извод логически води линията на либералното разбиране за „прогрес“, доведена до край: стремежът да се освободи индивидуума от всички форми на колективна идентичност не може да не завърши с освобождаване на индивидуума от него самия.

 

Част 4. Великото Пробуждане (Great Awakening)

„Великото Пробуждане“ – вопъл в нощта

 

Достигнахме до самия тезис, представляващ пълната противоположност на „Големия Рестарт“ – тезисът за „Великото Пробуждане“, Great Awakening.

 

Този лозунг беше издигнат за първи път именно от представители на американския антиглобализъм – водещия на алтернативния телевизионен канал Infowars Алекс Джонс, подложен на глобалистка цензура и изключен от социалните мрежи още в първия етап от президентството на Тръмп, както и активисти на QAnon. Важно е, че това се случи именно в САЩ, където беше назряло ожесточение между глобалистките елити и популистите, получили, макар и за 4 години, свой президент, въпреки и спънат от административни прегради и от ограниченията на собствения си идеологически кръгозор.

 

И, самите те необременени от сериозен идеологически и философски багаж, антиглобалистите успяха да схванат същността на най-важните процеси, разгръщащи се в съвременния свят. Глобализмът, либерализмът и „Големият рестарт“, явяващи се изражение на решимостта на либералния елит да доведе своите планове до край, посредством любими методи – включително пряка диктатура, мащабни репресии и кампании по тотална дезинформация – се натъкнаха на все по-нарастваща и все по-съзнателна съпротива.

 

Алекс Джонс завършва предаванията си с един и същи възглас – „You are Resistance!”, „Вие сте Съпротивата!“. Самият Алекс Джонс обаче, както и активистите на QAnon, няма строго определени възгледи за света. В този смисъл те са представители именно на народните маси, самите “deplorables”, които така жестоко унизи Хилари Клинтън. Това, което се събужда, не са идеологически противници на либерализма, не са врагове на капитализма, и не са идейни опоненти на демокрацията. Това не са даже и консерватори. Това са просто хора – хора като такива, най-обикновени и прости. Но хора, желаещи да бъдат и да останат хора. Тоест, да имат свобода, пол, култура, живи и конкретни връзки с Родина, със заобикалящ свят, с народ.

 

„Великото Пробуждане“ не е за елити и интелектуалци, а за народа, за масите, за хората като такива. И Пробуждането, за което става дума, не е свързано с идеологически анализи. То е спонтанна реакция на философски слабо-компетентните маси, живо и внезапно осъзнали, като добитък пред кланица, че съдбата им е вече решена от управниците и че в бъдещето няма място за хората.

 

„Великото Пробуждане“ е спонтанно, в много отношения несъзнателно, интуитивно и сляпо. Това в никакъв случай не е осъзнаване, не е осмисляне или дълбок исторически анализ. Както видяхме на кадрите от Капитолия, активистите на тръмпизма и членовете на QAnon изглеждат като персонажи от комиксите или супергерои на Марвел. Конспирологията е детска болест на антиглобализма. Но от друга страна, това е начало на фундаментален исторически процес. Така възниква полюс на опозиция на самия ход на историята, в нейното либерално разбиране.

 

Поради това не следва спешно да се натовари тезисът за „Великото Пробуждане“ с идеологическа детайлизация – с фундаментален консерватизъм ( в това число религиозен), традиционализъм, марксистка критика на капитала или анархистки протести заради протеста. „Великото Пробуждане“ е нещо по-органично, по-спонтанно и в същото време тектонично. Защото човечеството внезапно е озарено от съзнанието за близостта на собствения си неизбежен край.

 

И поради това „Великото Пробуждане“ е толкова сериозно. И затова тръгва от САЩ, от цивилизацията, където мракът на либерализма е най-гъст. Това е вопъл от центъра на самия ад, от зоната, в която черното бъдеще отчасти е настъпило.

 

„Великото Пробуждане“ е спонтанният отговор на човешките маси на „Големия Рестарт“. Разбира се, можем да се отнесем към това скептично. Либералните елити – особено днес – държат в свои ръце управлението на всички основни цивилизационни процеси. Те управляват световните финанси и са в състояние да правят с тях всичко, което им е угодно – от безгранични емисии, до всевъзможни машинации с финансови инструменти и структури. В техни ръце е цялата американска военна машина и управлението на съюзниците в НАТО. Байдън обещава отново да укрепи влиянието на Вашингтон в тази структура, почти разпаднала се в последните години. На либералите са подчинени практически всички гиганти от High Tech – компютри, айфони, сървъри, телефони и социални мрежи строго се контролират от няколко монополисти, влизащи в глобалисткия клуб. Това значи, че Big Data, тоест целият обем от сведения за практически цялото население на земята, си имат собственик и владетел.

 

Технологиите, научните центрове, световното образование, културата, средствата за масова информация, медицината и социалните служби са изцяло в техни ръце.

 

Либералите в правителствата и във властовите кръгове на страните са органични компоненти на планетарните мрежи, с все един и същи щаб.

 

За глобалистите работят сецслужбите на Западните страни и тяхната агентура в други режими, завербувана или подкупена, принудена към сътрудничество или доброволно преминала към такова.

 

На пръв поглед как в такава ситуация привържениците на „Великото Пробуждане“ да осъществят въстание против глобализма? Как, без да имат никакви ресурси, ефективно да се противопоставят на световния елит? Какво оръжие да използват? Към каква стратегия да се придържат? И освен това – на каква идеология да се опрат, когато либералите и глобалистите в целия свят са единни и имат обща идея, обща цел и единна линия, а противниците им са разроени, не само в различните общества, но и в рамките на едно и също общество?

 

И разбира се, тези противоречия в редица опозиции се задълбочават още повече от управляващите елити, които привично раздлеят, за да владеят. Затова мюсюлманите са подстрекавани срещу християните, левите срещу десните, европейците срещу руснаците или китайците и т.н.

 

Но „Великото Пробуждане“ се случва не благодарение на, а въпреки всичко това. Против либералите въстава самото човечество, човекът като ейдос, човекът като общо, човекът като колективна идентичност, при това във всичките й форми – органически и изкуствени, исторически и новаторски, източни и западни.

 

„Великото Пробуждане“ тъкмо започва. То даже още не е ясно започнало. Но фактът, че то вече има име, и че това име се появи в самия епицентър на идеологическите и исторически трансформации – САЩ, на фона на драматичния разгром на Тръмп, отчаяното щурмуване на Капитолия и надигащата се вълна от либерални репресии, когато глобалистите вече не крият тоталитарната си същност, теория и практика, има огромно (може би решаващо) значение.

 

„Великото Пробуждане“ срещу „Големия Рестарт“ – това е въстание на човечеството срещу управляващия либерален елит. Нещо повече, това е въстание на човека срещу неговия отдавнашен, извечен враг, срещу врага на самия човешки род.

 

Ако има такива, които провъзгласяват „Велико Пробуждане“, колкото и наивно да изглеждат техните формулировки, значи не всичко е загубено, значи в масите зрее ядро на Съпротива, те започват мобилизация. От този момент започва историята на всемирно въстание – въстание против „Големия Рестарт“ и неговите адепти.

 

„Великото Пробуждане“ е проблясък на съзнанието на прага на Сингуларността. Последната възможност да се вземе алтернативно решение за съдържанието и посоката на бъдещето. Пълна замяна на хората с нови същности, дивидууми, не може да бъде наложена просто със сила отгоре. Елитите трябва да съблазнят човечеството, да получат от него макар и неясно, но съгласие. „Великото Пробуждане“ призовава да се каже решително „не!“.

 

Това още не е краят на войната, даже не е самата война. Не е дори и нейното начало. Но е възможност за такова начало. Ново начало на историята на Човека.

 

Разбира се, „Великото Пробуждане“ е съвършено неподготвено.

 

Както видяхме, в самите Щати противниците на либерализма – и Тръмп, и тръмпистите – са готови да отхвърлят последния стадий на либералната демокрация, но не си и помислят за пълноценна критика на капитализма. Те защитават вчера и днес срещу надигащото се зловещо утре. Но при тях отсъства пълноценен идеологически хоризонт. Те се опитват да спасят предходния стадий на същата тази либерална демокрация, на същия капитализъм, от следващите по-напреднали техни стадии. А това само по себе си представлява противоречие.

 

Съвременните леви също така имат граници на критиките си към капитализма – и защото разделят материалистическото разбиране на историята (Маркс беше съгласен с необходимостта от световен капитализъм, който се надяваше да преодолее чрез световен пролетариат), и защото в последно време социалистическите и комунистическите движения бяха превзети от либералите и преориентирани от воденето на класова борба против капитализма към защита на мигрантите, сексуалните малцинства и борбата с мнимите „фашисти“.

 

Дясното е ограничено в националните държави и култури, без да вижда, че в същото отчаяно положение се оказват народите и на други цивилизации. Буржоазните нации, възникнали в зората на Новото време, представляват рудимент на буржоазната цивилизация. Тази цивилизация днес разрушава и премахва това, което вчера сама създаде, но използва всички ограничения на националната идентичност, за да поддържа съпротивляващото се срещу глобалистите човечество в едно разделено и конфликтно състояние.

 

Затова „Велико Пробуждане“ има, но то засега няма идейна основа. Но ако то наистина се явява историческо, а не ефимерно и чисто периферно явление, такава основа му е необходима. И то отвъд съществуващите политически идеологии, наложили се в Новото време в самия Запад. Обръщането към която и да е от тях автоматично би означавало да се окажем в идеологически плен на властта на капитала.

 

Значи, в търсене на платформа за „Великото Пробуждане“, пробляснало в САЩ, трябва да излезем извън пределите на американското общество и доволно кратката американска история и да се отправим за вдъхновение към други цивилизации – преди всичко в нелибералните идеологии на самата Европа. Но и това е недостатъчно, тъй като заедно с деконструкцията на либерализма, ние трябва да намерим опора във всички цивилизации на човечеството, които далеч не се изчерпват със Запада, откъдето собствено идва и основната заплаха и където – в швейцарския Давос! – беше провъзгласен „Големият Рестарт“.

 

Интернационалът на народите срещу интернационала на елитите

 

„Големият Рестарт“ иска отново да направи света еднополярен, за да премине към глобалистка безполярност, когато елитите ще станат в пълния смисъл на думата интернационални и тяхното местопребиваване ще бъде разпръснато из цялото пространство на планетата. Именно поради това глобализмът носи със себе си края на САЩ – САЩ като страна, държава, общество. Точно това чувстват – засега интуитивно – тръмпистите и привържениците на „Великото Пробуждане“. Байдън е присъда за САЩ. А чрез САЩ – и за всички останали.

 

Съответно, „Великото Пробуждане“, за целите на спасението на народи и общества, трябва да започне с многополярност. Това не е просто спасение на самия Запад, даже не е спасение от Запада на всички останали. Това е спасение на човечеството – и западно, и незападно – от тоталитарната диктатура на либералните капиталистически елити. А това самостоятелно не могат да направят нито хората от Запада, нито хората от Изтока. Тук трябва да се действа общо. „Великото Пробуждане“ предполага интернационал на народите срещу интернационала на елитите.

 

Многополярността ще бъде най-важният ориентир и ключът към стратегията на „Великото Пробуждане“. Само обръщайки се към всички държави, култури и цивилизации на човечеството, ще бъдем способни да съберем достатъчно сили, за да противостоим ефективно на „Големия Рестарт“ и ориентирането към Сингуларност.

 

Но в този случай цялата картина на неизбежното финално стълкновение се оказва далеч не толкова отчаяна. Ако обхванем с поглед всичко, което може да стане полюс на „Великото Пробуждане“, ситуацията ще се представи в малко по-различна светлина. Интернационалът на народите, стига само да започне да се мисли в тези категории, далеч не се оказва утопия и абстракция. Освен това, ние лесно можем да видим от сега огромния потенциал, който може да бъде задействан в борбата срещу „Големия Рестарт“.

 

Да пресметнем набързо този диспозитив, на който „Великото Пробуждане“ може да разчита в глобален мащаб.

 

Гражданската война в САЩ: избор на нашия лагер

 

В САЩ имаме опора в тръмпизма. И макар самият Тръмп да загуби, това не значи, че е вдигнал ръце, примирявайки се с откраднатата победа, и че неговите привърженици – 70 000 000 американци – са се успокоили и са приели либералната диктатура като задължителна. Нищо подобно. От този момент в самите САЩ действа мощно многочислено (половината население!), озлобено и доведено до отчаяние от тоталитаризма на либералите антиглобалистко подводно течение. Дистопията на Оруел от романа „1984“ се въплъти в живота не в комунистически или фашистки режим, а в либерален. Но опитът и от съветския комунизъм, и от нацистка Германия показва, че съпротива е възможна винаги.

 

Днес САЩ се намират на практика в състояние на гражданска война. Властта е завзета от либерал-болшевиките, а техните противници са отхвърлени в опозиция и са на границата да преминат в нелегалност. 70 000 000 опозиция, това е сериозно. Разбира се, те са разпръснати и могат да се изгубят в хода на наказателните рейдове на демократите и новите тоталитарни технологии на Big Tech.

 

Но е рано да отписваме от сметките американския народ. Явно е, че той все още има определен запас от сили и половината население на САЩ е готово да защитава индивидуалната си свобода на всякаква цена. А днес въпросът стои именно така – или Байдън, или свобода. Разбира се, либералите се опитаха да отменят Втората поправка и да обезоръжат ставащото все по-нелоялно към глобалистката върхушка население. Вероятно демократите ще се опитат да довършат и самата двупартийна система, въвеждайки еднопартиен режим – напълно в духа на съвременната им идеология. Това се нарича либерал-болшевизъм.

 

Но гражданската война никога няма предвидим изход. Историята е отворена и победа на всяка от страните винаги е възможна. Особено ако човечеството осъзнае колко важна е американската опозиция за всеобщата победа над глобализма. Както и да се отнасяме към САЩ, към Тръмп и тръмпистите, ние всички просто сме длъжни да подкрепяме американския полюс на „Великото Пробуждане“. Да спасим Америка от глобалистите, а значи да съдействаме тя отново да стане велика, е наша обща задача.

 

Европейския популизъм: преодоляване на десните и левите

 

Вълната на антилибералния популизъм не спада и в Европа. Макар на глобалиста Макрон да се удава да сдържа протеста на „жълтите жилетки“, италианските и германските либерали да изолират и блокират десните партии и лидерите им, предотвратявайки идването им на власт, тези процеси не могат да  бъдат спряни. Популизмът изразява същото това „Велико Пробуждане“, само че на европейска почва и с европейска специфика.

 

За този полюс на съпротива е извънредно нужна нова идеологическа рефлексия. Европейските общества са много по-идеологически активни, отколкото американците, и поради това традициите на десните и левите политики – и присъщите им противоречия – се усещат много по-остро.

 

Именно от тези противоречия се ползват либералните елити, за да запазят позициите си в страните от Евросъюза.

 

Работата е в това, че ненавистта към либералите в Европа настъпва едновременно от две страни: левите виждат в тях представители на крупния капитал, експлоататори, загубили и последната капка приличие, а десните – провокатори на изкуствена масова миграция, унищожители на последните остатъци от традиционните ценности, убийци на европейската култура и гробари на средната класа. При това мнозинството както от десните, така и от левите популисти отмениха традиционните си идеологии, неотговарящи вече на историческите потребности, и изразяват възгледите си в нови форми – понякога противоречиви и оскъдни.

 

Отказът от идеология – на ортодоксалния комунизъм и национализма – като цяло е положителен, това дава на популистите нова, много по-широка база. Но то се явява и тяхното слабо място.

 

Но най-фатално в европейския популизъм е не толкова деидеологизацията, колкото запазването на дълбокото отхвърляне между леви и десни, наследено от предишни исторически епохи.

 

Установяването на европейски полюс на „Великото Пробуждане“ трябва да бъде обвързано с решаването на тези две идеологически задачи: окончателно преодоляване на границите между леви и десни (което означава задължителен отказ на едните от измисления „антифашизъм“, а на другите от също така измисления „антикомунизъм“) и въздигане на популизма като такъв – интегралния популизъм – в самостоятелен идеологически модел. Неговият смисъл трябва да се заключава в радикална критика на либерализма и неговия висш стадий – глобализма, но и да съчетава нуждата от социална справедливост и съхраняването на традиционната културна идентичност.

 

В този случай европейският популизъм първо, ще набере критична маса, която фатално не достига, докато десните и левите популисти губят време и усилия в оправяне на сметките помежду си, и второ, ще стане най-важният полюс на „Великото Пробуждане“.

 

Китай и неговата колективна идентичност

 

Противниците на „Големия Рестарт“ имат и още един съществен аргумент. Това е съвременен Китай. Да, Китай се възползва от възможностите, които глобализацията откри, за да усили икономиката на своето общество. Но самият Китай не възприе духа на глобализма, либерализма, индивидуализма, номинализма и неговата идеология. Китай взе от Запада това, което го направи по-силен, но отхвърли онова, което го отслабваше. Това е опасна игра, но до този момент Китай успешно се справя с нея.

 

Китай е традиционно общество с хилядолетна история и устойчива идентичност. И той явно е решен да остане такъв и занапред. Особено ясно това се вижда в политиката на сегашния ръководител на Китай Си Дзинпин. Той е готов на тактически компромиси със Запада, но строго следи за това суверенитетът и независимостта на Китай само да растат и укрепват.

 

Това, че глобалистите и Байдън ще действат с Китай солидарно, е мит. Да, на него се опираше Тръмп и за него говореше Банън, но това е следствие от тесен геополитически хоризонт и резултат от дълбоко неразбиране същността на китайската цивилизация. Китай ще следва своя линия и ще укрепва многополярните структури. Всъщност Китай се явява най-важен полюс на „Великото Пробуждане“, което ще стане разбираемо, ако приемем за отправна точка необходимостта от интернационал на народите. Китай е народ с ярко изразена колективна идентичност. Китайски индивидуализъм изобщо не съществува, а ако има такъв, то това е културна аномалия. Китайската цивилизация е тържество на вида, рода, порядъка и структурата над всяка индивидуалност.

 

Разбира се „Великото Пробуждане“ не трябва да става китайско. То изобщо не бива да бъде еднообразно, тъй като всеки народ, всяка култура, всяка цивилизация си има свой дух, свой ейдос. Човечеството е многообразно. То може да усети своето единство най-пронизително само при сблъсък със сериозна заплаха, надвиснала над всички. А именно такава се явява „Големият Рестарт“.

 

Ислямът против глобализацията

 

Още един аргумент на „Великото Пробуждане“ са народите на ислямската цивилизация. Това, че либералният глобализъм и западната хегемония са радикално отхвърлени от ислямската култура и от самата ислямска религия, на която тази култура е основана, е очевидно. Разбира се, в колониалния период и под силовото и икономическо влияние на Запада, част от ислямските държави се оказаха в орбитата на капитализма, но практически във всички ислямски страни по отношение на либерализма и особено по отношение на съвременния глобалистки либерализъм, съществува устойчиво и дълбоко отхвърляне.

 

Това се проявява както в крайни форми, като ислямския фундаментализъм, така и в умерени. В някои случаи отделни религиозни или политически течения стават носители на антилиберална инициатива, а в други случаи тази мисия взима самата държава. Във всеки случай, ислямските общества са идейно подготвени за системно и активно противостоене на либералната глобализация. В проектите за „Големия Рестарт“ не се съдържа нищо, което даже теоретично би могло да импонира на мюсюлманите. Поради това целият ислямски свят като цяло представлява огромен полюс на „Великото Пробуждане“.

 

Сред ислямските страни най-пълно в опозиция на глобалистката стратегия стоят шиитски Иран и сунитска Турция. И ако главната мотивация на Иран е религиозната представа за приближаващия край на света и последната битка, където за главния враг – Даджал – еднозначно се приема Западът, либерализмът и глобализмът, то Турция е движена от по-прагматични съображения – стремеж за усилване и запазване на националния суверенитет и обезпечаване на турското влияние в Близкия Изток и Източното Средиземноморие.

 

В политиката на Ердоган, постепенно отдалечаваща се от НАТО, националните традиции на Кемал Ататюрк се съчетават с желанието да играе ролята на лидер на сунитските мюсюлмани, но и едното, и другото са постижими само в опозиция на либералната глобализация, предвиждаща както пълна секуларизация на обществата, така и отслабване (и накрая пълно премахване) на националните държави. Предоставянето на политическа самостоятелност на малки етнически групи се разглежда като междинна фаза, което за Турция би било пагубно – в сила е големият и достатъчно активен кюрдски фактор.

 

Постепенно от САЩ и от Запада все повече се отделя и сунитски Пакистан, представляващ още една форма на съчетание между национална и ислямска политика.

 

Макар станите от Залива да зависят повече от Запада, при по-внимателно вглеждане и в арабския ислям, и още повече в Египет, който е още една важна и самостоятелна държава от ислямския свят, се забелязват социални системи, нямащи нищо общо с глобалисткия дневен ред и по естествен начин предразположени да застанат на страната на „Великото Пробуждане“.

 

На това пречат единствено изкусно разпалваните от Запада и глобалистките центрове на управление противоречия между самите мюсюлмани, което се отнася не само до шиитско-сунитските противоречия, но до регионалните конфликти между самите сунитски страни.

 

Контекстът на „Великото Пробуждане“ би могъл да стане идеологическа платформа и за обединение на целия ислямски свят, тъй като опозицията на „Големия Рестарт“ се явява практически за всяка ислямска страна безусловен императив. Това позволява стратегията на глобалистите и противостоенето срещу нея да бъдат взети като общ знаменател. Осъзнаването на мащаба на „Великото Пробуждане“ би позволило в определени граници да се отнеме от остротата на локалните противоречия и да се съдейства за формиране на още един полюс на глобална съпротива.

 

Мисията на Русия: да стане авангард на „Великото Пробуждане“

 

И накрая, най-важен полюс на „Великото Пробуждане“ е призвана да стане Русия. Независимо от това, че Русия отчасти беше въвлечена в западната цивилизация – и чрез културата на Просвещението в царисткия период, и при болшевиките, и особено след 1991 година, на всички тези етапи и в древността, и в настояще време – дълбоката идентичност на руското общество се отнася към Запада с огромно недоверие, особено към либерализма и глобализацията. Номинализмът е дълбоко чужд на руския народ в самите му основи.

 

Руската идентичност винаги е поставяла на преден план именно общото – род, вид, църква, традиция, народ, държава, и даже комунизмът представляваше – макар изкуствена, класова – колективна идентичност, противпоставяща се на буржоазния индивидуализъм. Руснаците твърдо са отхвърляли и продължават да отхвърлят номинализма във всичките му форми. И това се явява обща платформа както за монархическия, така и за съветския период.

След неуспешните опити да се интегрира в глобалното общество през 90-те години на XX век, благодарение провала на либералните реформи, обществото още повече се убеди в това, доколко глобализмът и индивидуалистичните норми и принципи са чужди на руснаците. Именно от това се определя общата подкрепа на консервативния и суверенен курс на Путин. Руснаците отхвърлят „Големия Рестарт“ и отдясно, и отляво – и това, заедно с историческите традиции, колективната идентичност, възприемането на суверенитета и свободата на държавата като висши ценности, представлява не моментната, а дългосрочната, фундаменталната черта на руската цивилизация.

 

Особено се изостри отхвърлянето на либерализма и глобализацията в последните години, когато самият либерализъм придоби своите дълбоко отблъскващи руското съзнание черти. Именно с това се обосноваваше определена симпатия у руснаците към Тръмп и паралелното дълбоко отвращение към либералните му опоненти.

 

От страна на Байдън, отношението към Русия е напълно симетрично. Той и глобалистките елити като цяло разглеждат Русия като главен цивилизационен  противник, упорито отказващ да приеме вектора на либералния прогресизъм и твърдо отстояващ своя политически суверенитет и своята самобитност.

 

Разбира се и у съвременна Русия няма завършена и внятна идеология, която може да представлява сериозен проблем за „Големия Рестарт“. Освен това, либералните елити в Русия, укрепили се по върховете на обществото, са все така силни и влиятелни, а в икономиката, образованието, културата и науката и до сега господстват либерални идеи, теории и методи. Всичко това отслабва потенциала на Русия, дезориентира обществото и създава почва за нарастване на вътрешни противоречия. Но като цяло Русия представлява много важен – ако не главен! – полюс на „Великото Пробуждане“.

 

Именно към това е водела цялата руска история, изразяваща вътрешната убеденост, че на руснаците им предстои нещо велико и решаващо в драматичната ситуация в края на времената, в края на историята. Но именно този край – макар и в най-лошата версия – предполага проектът на „Големия Рестарт“. Победа на номинализма, на глобализма и настъпване момента на Сингуларността биха означавали провал на руската историческа мисия не само в бъдещето, но и в миналото. Понеже смисълът на руската история е обърнат именно към бъдещето, а миналото се явяваше само подготовка към него.

 

И в това бъдеще, което настъпва просто сега, ролята на Русия се свежда до това не просто да вземе активно участие във „Великото Пробуждане“, но и да застане в неговия авангард, провъзгласявайки като императив „интернационала на народите“ в борбата против либерализма – тази чума на XXI век.

 

Събуждащата се Русия: Имперски Ренесанс

 

Какво означава в тези условия за Русия да се „събуди“? това означава в пълна степен да възстанови своя исторически, геополитически и цивилизационен мащаб. Да стане полюс на новия многополярен свят.

 

Русия никога не е била „просто страна“, още по-малко „една от европейските страни“. При цялото единство с Европа на нашите корени, отиващи до гръко-римската култура, Русия на всички етапи е вървяла по свой собствен – особен – път. Това се е проявило и в нашия твърд и непоколебим избор на Православието и като цяло на византизма, което до голяма степен е определило и нашата отстраненост от Западна Европа, избрала католицизма, а после и протестантизма. В ново време този фактор на дълбинно недоверие към Запада се изразява в това, че ние се оказахме не дотам засегнати от самия дух на Модерността – номинализма, индивидуализма и либерализма. И даже когато сме заимствали от Запад отделни учения и идеологии, те често са били критически, тоест съдържали са в себе си толкова близкото на нас самите отхвърляне на магистралния – либерално-капиталистически – път на развитие на западноевропейската цивилизация.

 

Върху идентичността на Русия огромно влияние е оказал и източният вектор. Както показаха философите-евразийци, в това число и великият руски историк Лев Гумильов, монголското държавничество на Чингис хан е било за Русия важен урок по централизирана организация от имперски тип, което в голяма степен е определило нашия държавен подем от XV век, когато Златната Орда се разпада, а Московска Русия заема нейното място в Североизточна Евразия. Тази геополитическа приемственост на Ордата закономерно води до могъщи експанзии през следващите епохи. И всеки път Русия е отстоявала и затвърждавала не просто своите интереси, но и своите ценности.

 

Така Русия се оказва наследница на две Империи едновременно, рухнали приблизително по едно и също време, в XV век – Византийската и Монголската. Империята става наша съдба. И даже в XX век при целия радикализъм на болшевишките преобразувания, Русия въпреки всичко остава Империя – била тя и съветска.

 

Това означава, че нашето пробуждане е немислимо, без завръщане към изпълнение на имперската мисия, заложена в нашата историческа съдба.

 

По своята ценностна структура, такава мисия е напълно противоположна на глобалисткия проект за „Големия Рестарт“. И би било естествено да очакваме, че в решителния си скок глобалистите ще направят всичко, което зависи от тях, за да не допуснат имперски Ренесанс в Русия. Съответно, на нас ни трябва именно такъв – имперски Ренесанс. Не за да наложим над всички останали народи, култури и цивилизации нашата – руска и православна – истина, но за да възродим, укрепим и защитим своята идентичност и според силите си да помогнем на другите да възродят, укрепят и защитят своите. Тъй като адептите на „Големия Рестарт“ са прицелени не само в Русия, макар до голяма степен именно нашата страна да се явява преграда пред изпълнението на техните планове. Но в това се състои и нашата мисия – да бъдем „катехон“ или „удържащ“, препятстващ влизането на последното зло в света.

 

Макар че в очите на глобалистите останалите традиционни цивилизации, култури и общества също подлежат на демонтаж, преформатиране и превръщане в недиференцирана глобална космополитна маса, а в най-близко бъдеще и заместване с нови – постчовешки – форми на живот, организми, механизми и техните хибриди. Затова имперското пробуждане на Русия е призвано да стане сигнал за общочовешко въстание на народите и културите против либералните глобалистки елити. Възраждайки се като Империя, като Православна Империя, Русия ще покаже пример и на други Империи – китайската, турската, персийската, арабската, индийската, а също и латино-американската, африканската и... европейската. Вместо доминация на една единна глобалистка „Империя“ на Големия Рестарт, руското пробуждане трябва да стане начало на епоха на много Империи, отразяващи и въплъщаващи в себе си цялото богатство на човешките култури, традиции, религии и ценностни системи.

 

Към победа на „Великото Пробуждане“

 

Ако вземем тръмпизма в САЩ, европейския популизъм (както ляв, така и десен), Китай, ислямския свят и Русия, предвиждайки че към този лагер могат да се присъединят в някакъв момент и великата индийска цивилизация, и страните от Латинска Америка, и отиващата към редовен завой на деколонизация Африка, както и всички народи и култури на човечеството, ще получим не просто разпръснати и изгубени маргинали, опитващи се нещо да възразят на могъщите либерални елити, водещи човечеството към финалната касапница, а пълноценен фронт, включващ разномащабни актьори – от велики държави с планетарна икономика и ядрени оръжия, до влиятелни и многочислени политически, религиозни и обществени сили и движения.

 

Властта на глобалистите, в края на краищата, е основана на внушения и на „черни чудеса“. Те управляват не на основнаие на действително могъщество, а опирайки се на илюзии, симулакрии и изкуствени образи, които маниакално се стараят де внедрят в съзнанието на човечеството.

 

В крайна сметка „Големият Рестарт“ беше провъзгласен от шепа уродливи глобалистки старци в преддверието на смъртта и на границата на деменцията (самият Байдън, сбръчканият злодей Сорос или охраненият бюргер Шваб) и от маргиналните извратени дрънкачи, илюстриращи възможността всяко нищожество да направи мълниеносна кариера. Разбира се, за тях работят борси и печатни машини, мошениците от Уолстрийт и наркоманите-изобретатели от Силициевата долина. На тях са подчинени дисциплинираните хора от разузнаването и послушните генерали от армиите. Но това е нищожно малко, в сравнение с човечеството – с хората на труда и мисълта, с дълбочината на религиозните институции и с фундаменталните богати култури.

 

„Великото Пробуждане“ се състои в това, че ние започваме да се догаждаме за същността на фаталната – убийствена и същевременно самоубийствена – стратегия на „прогреса“, както го разбират глобалистките либерални елити. И ако ние разбираме това, сме способни да го обясним и на други. Пробудените могат и са длъжни да пробуждат всички останали. И ако това ни се удаде, то „Големият Рестарт“ не просто няма да се състои, но справедливият съд ще застигне онези, които превърнаха в своя цел унищожаването на човечеството – първо духовното, а след това и телесното.

 

Английските формулировки в 5 точки на „Големия Рестарт“ от доклада на принц Чарлз:

·       To capture the imagination and will of humanity – change will only happen if people really want it;

·       The economic recovery must put the world on the path to sustainable employment, livelihoods and growth. Longstanding incentive structures that have had perverse effects on our planetary environment and nature herself must be reinvented;

·       Systems and pathways must be redesigned to advance net zero transitions globally. Carbon pricing can provide a critical pathway to a sustainable market;

·       Science, technology and innovation need re-invigorating. Humanity is on the verge of catalytic breakthroughs that will alter our view of what it possible and profitable in the framework of a sustainable future;

·       Investment must be rebalanced. Accelerating green investments can offer job opportunities in green energy, the circular and bio-economy, eco-tourism and green public infrastructure.

 

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

Източник: zavtra.ru

Banner

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.