Либералната демокрация се срива на всички фронтове

Предложената реформа в грижите за възрастни хора в Германия се превръща в ярък символ за края на европейския модел. Тъй като комфортният живот на средната класа става непостижим, икономическата стабилност и политическото спокойствие изчезват.
 

Централното понятие в либералната демокрация е „човешкият прогрес“ – идеята, че се намираме на непрекъснат път от лошо към по-добро, че постоянно повишаваме стандарта си на живот, намаляваме бедността, подобряваме общественото здравеопазване и решаваме все по-сложни инженерни проблеми. Заменяме войната с дипломация и мирно съвместно съществуване.

В Европа, и по-специално в нейните северни и западни части, е широко разпространено самочувствието, че континентът е родното място и епицентърът на либералната демокрация. Този социален, политически и икономически модел се крепеше на три стълба: независима съдебна система, парламентарна демокрация и свобода на словото, и държава на благоденствието (социална държава), която ограничаваше икономическото разслоение.

Според трайно насаденото самосъзнание на Европа този модел поддържа континента в състояние на постоянна еволюция. Нейните нации заедно се издигат към по-високи нива на социална, културна и икономическа зрялост.

В действителност либералната демокрация по своята същност обещава безкраен прогрес. Макар със сигурност да е вярно, че Европа е глобалният произход на либералната демокрация, частта за безкрайния прогрес е невярна. Европа и нейният социален модел вече не изпълняват това обещание – трите му стълба се сриват. Пред очите на европейското население, чийто живот е все по-силно и негативно засегнат, се разгръща тристранна ерозия на цивилизования живот.

Европейците бавно се събуждат, макар и в рамките на все още прохождаща реакция. Досега те ограничаваха изразите си на недоволство до избирателните урни, но ако социо-икономическото разрушаване на основополагащите институции на континента продължи, тази реакция може да приеме много по-крайни форми. Междувременно политическото ръководство на Европа продължава да действа така, сякаш не вижда болест, не чува упадък и не усеща гибел. Те са слепи за цивилизационния срив, който се вижда и в трите стълба на либералната демокрация.

Разпадът на първия стълб – независимата съдебна система – стана болезнено очевиден. Има изобилие от примери за това как независимата съдебна власт в Европа избледнява, но нейната ерозия не се ограничава само до съдилищата. Загубата на безпристрастност достигна дълбоко и в редиците на правоприлагащите органи. Рядко това е било илюстрирано с толкова ярък контраст, както в неотдавнашния случай, при който британската полиция остави бяла жертва на престъпление да искърви до смърт, докато се отнасяше по детински угоднически към нейния небял нападател.

Вторият стълб на либералната демокрация – парламентарната система със свобода на словото и безпристрастни избори – също дегенерира. Тъй като хората се бунтуват срещу неудържимите имиграционни политики, гласувайки за национално-консервативни партии, уж демократичните държавни институции реагираха чрез сформиране на коалиции, чиято цел е да държат тези партии далеч от властта. Крахът на свободата на словото е поредната жертва, принесена на олтара на битката на елита да защити своята „демокрация“ от гласа на народа.

Все повече европейци си дават сметка за влошаването на тези първи два стълба, но сривът на третия стълб вероятно ще бъде най-силният катализатор за народна реакция срещу загубата на свобода, просперитет и мир. Този трети стълб е държавата на благоденствието – обещанието към всички граждани, че независимо от настоящите им или бъдещи икономически обстоятелства, държавата винаги ще осигурява всеобхватна мрежа за сигурност и, което е още по-важно, ще издига хората с ниски доходи до по-висок стандарт, отколкото те сами биха могли да си позволят.

Високата степен на икономическо равенство трябваше да гарантира социална и политическа умереност. Социалните придобивки, финансирани чрез данъци, трябваше да осигурят на всеки начин на живот на средната класа, при който огромното мнозинство да има повече за губене, отколкото за печелене от радикални политически сътресения.

Именно тази спойка между икономическа стабилност и политическо спокойствие трябваше да бъде печелившата формула на либералната демокрация. В нея обаче имаше точно два проблема. Първият беше склонността ѝ да ражда арогантност сред политическия елит. Започвайки от 1960-те години, приблизително едно поколение след началото на либерално-демократичния проект, западно- и северноевропейските правителства започнаха поредица от арогантни обществени експерименти; критични за цивилизацията институции като църквата и вярата, семейството и отглеждането на деца, както и демографската хомогенност, се оказаха под прицел.

През последната третина на 20-и век експерименталното високомерие ерозира традиционното семейство и отвори Европа за имиграцията на неограничен брой хора от културно, религиозно и икономически различна среда. Като част от това упражнение по арогантност, елитът започна да преустройва първите два стълба на либералната демокрация, за да укрепи експерименталния си дневен ред. Расовите пристрастия проникнаха в съдебната система, а речта, критична към тези експерименти, беше стигматизирана или дори обявена извън закона като реч на омразата.

Вторият проблем с формулата за либерално-демократична стабилност се появи по-наскоро. От началото на хилядолетието насам икономиките на Западна и Северна Европа бавно потъват в икономическа стагнация. Първо те достигнаха точката, в която вече не можеха да поддържат годишен ръст на реалния БВП от 3%, губейки по този начин способността да подобряват стандарта си на живот в дългосрочен план. След това те паднаха под 2% годишно – ниво, под което жизненият стандарт на една нация бавно започва да запада.

На пръв поглед техническо и безинтересно за широката публика, това забавяне на икономическата активност има експлозивни последици, ако бъде пренебрегнато. Швеция беше ранен пример преди 35 години – страната така и не се възстанови напълно от онази криза. Гърция, по подобен начин, загуби окончателно значителна част от просперитета, който беше изградила, докато либерално-демократичният модел все още работеше.
Европа като цяло сега е заседнала в състояние на структурна икономическа стагнация и последиците от това стават все по-всеобхватни. Имигрантите, чиято квалификация като работна ръка по принцип е далеч под изискванията на европейския пазар на труда, представляват постоянно нарастваща тежест за социалната държава. Междувременно местната младеж е изправена пред нископлатени работни места без перспектива за развитие вместо пред истински кариери. Докато забелязват, че не постигат същия финансов напредък в живота си, какъвто са имали техните родители, те са изправени и пред правна и политическа система, която ги клейми като расисти само защото са бели.

В отговор на това те отхвърлят политическото статукво и се въздържат от възпроизводство, изпращайки смразяващ сигнал, че отказват да наследят собствената си нация.

Без продуктивни наследници упадъкът на социалната държава се ускорява. Под натиска на структурно недостатъчните данъчни приходи и безкрайните искания за социални помощи, правителствата все по-често се отказват от обещанията за икономическо равенство – основен постулат на либералната демокрация. С изгубването на това обещание идва и загубата на финансова предвидимост; все повече хора стават жертва на изпаряващите се обещания на социалната държава за осигуряване на старините. Тези, които са градили житейските си финансови планове въз основа на тези платени с данъци обещания, сега усещат как либерално-демократичната почва се люлее под краката им.
Миналата седмица германското списание „Билд“ (Bild) съобщи за един почти параноичен пример, който илюстрира точно как пропукването на социалната държава си проправя път в ежедневието на обикновените европейци. Предлагайки реформа в финансирането на грижите за възрастни хора в Германия, заместник-председателят на парламентарната група на ХДС/ХСС Алберт Щегерман (50 г., ХДС) предлага:
„Собствените активи трябва да се използват на първо място, преди широката общественост да плаща за тях. И той също така изрично има предвид обитаваната от собственика жилищна недвижима собственост.“

Разтърсващият характер на това предложение е добре прикрит. Ако бъде прието като закон, тази идея ще сложи край на модела, при който задължителното застраховане и финансираните от данъци социални придобивки покриват разходите за грижи за възрастни хора. Като следствие, родителите и бабите и дядовците вече няма да могат да предават скромното богатство, заложено в изплатената къща. Те ще трябва да продадат домовете си, за да финансират собствените си грижи на старини.

Наследяването на дом е централен елемент от постепенния, междупоколенчески финансов напредък. Знаейки, че могат да очакват това наследство и че самите те могат да разчитат на социалната държава, младите поколения толерират високите данъци и планират личните си финанси по съответния начин. Постепенният социален и икономически прогрес е дълбоко вкоренен в обещанието на либералната демокрация.

Докато икономиката расте като част от по-широк социален, културен и икономически прогрес, социалната държава може да удържа на обещанията си. Когато го прави, ние я приемаме, като гласуваме, действаме и говорим умерено. Допринасяме за стабилността, която ни е обещана от институциите на либералната демокрация.

Сега европейският социален модел отстъпва от обещанията си на широк фронт: в съдебната система, в парламентарната система и в държавата на благоденствието. Докато хората реагират, политическите елити остават в блажено, самоналожено невежество. Тяхното откъсване от реалността вдъхновява библейски аналогии, но също така поражда и опасения за това какво може да предстои.

Европа трябва да остави проекта за либерална демокрация зад гърба си, но трябва да го направи по мирен и организиран начин. Това, за съжаление, изглежда все по-непостижимо. Бавно ускоряващият се обществен упадък, на който сме свидетели в момента, предполага само един отговор от страна на политическия елит: удвояване на залозите за същите тези обществени експерименти, които задвижиха упадъка на Европа.

Автор: Свен Р. Ларсон

Д-р Свен Р. Ларсон е работил като щатен икономист в мозъчни тръстове (тинк-танкове) и като съветник в политически кампании. Той е автор на няколко научни публикации и книги. Неговите трудове са съсредоточени върху социалната държава, начините, по които тя предизвиква икономическа стагнация, и реформите, необходими за намаляване на негативното въздействие на голямото правителство (раздутия държавен апарат).

Източник: “The European Conservative”