Кой уби Андрей Луканов? Забравете!

Кой уби Андрей Луканов? Забравете!
02-10-2021г.
124
Гост-автор

Статията по-долу е от Ангелина Петрова, дългогодишна журналистка и авторка на книгата-разследване „Виновните – невинни“ за убийството на бившия български премиер Андрей Луканов (ИК „Труд“). Петима души, от които трима българи и двама руснаци, бяха осъдени за това убийство от Софийския градски съд, но след това две съдебни инстанции ги оправдаха. Така или иначе, липсата на осъдителни присъди за най-значимото убийство в България по време на прехода, поставиха страната

в положение на разграден двор, в който могат безнаказано да се убиват бивши министър-председатели и политически лидери. Отказът от ново разследване за убийството потвърждава всички критики към българската съдебна система и полиция от страна на Европейския съюз.

Кой уби Андрей Луканов? 15 години след разстрела на експремиера сигурно са малцина наивниците, които още вярват, че този въпрос ще получи точен и справедлив отговор от българския съд. Това просто няма как да се случи.

Истината за престъплението е погребана завинаги в мъртвата хватка на правилата в триинстанционното съдебно производство. След като Апелативният съд обяви с изключително спорни мотиви, че заговорниците не са осъдените от Софийския градски съд двама украинци и трима българи. А Върховният касационен съд потвърди решението на колегите си от втората инстанция.

От което следва, че петимата обвиняеми са невинни де юре. Дори ако разследването за убийството на Луканов, което трябваше да започне отначало, пак стигне до тях. Петимата имат индулгенция за невиновност и никой съд не може да ги съди за същото престъпление.

А на българските данъкоплатци им се наложи да платят 200 000 лева на единия от тях – строителния предприемач Ангел Василев. На толкова пак съдът оцени жалбата на Василев, че в делото за убийството на Андрей Луканов е било опетнено честното му име.

Засега няма данни, че новото разследване – „срещу неизвестен извършител”, работи по друга следа. Задачата е невъзможна за изпълнение. Защото никакви еквилибристики не биха помогнали и на най-амбициозния следовател или прокурор да се справи с редица безспорни доказателства от първото дело. Като, примерно, наличието на един 9-милиметров макаров, с който е разстрелян Луканов. Това е оръжието, с което преди Луканов е убит пак в София украинският гражданин Сергей Шанин. Факт, който също е безспорно доказан.

Пистолетът е купен на черния пазар в България. На правосъдието са известни участниците в сделката. Включително купувачите – руснакът Юри Кутепкин и украинският гражданин Алексей Кичатов. Който е обвиняем по дело за убийството на Шанин. Но също и по първото дело за убийството на експремиера. По тези и редица други причини 9-милиметровият макаров е един от горещите картофи в делото „Луканов”, който би охладил всеки магистратски ентусиазъм да продължи работата по делото. Какъвто засега липсва.

В Софийска градска прокуратура изглежда са загубили интерес към делото. Там и бездруго са затрупани с други дела. Това за Луканов „май че е спряно”. Допреди 3 години то било в Националната следствена служба. През 2008-а прокуратурата го иззела поради липса на напредък в законния срок.

Делото може да бъде възобновено, ако се появат факти или свидетелства, заслужаващи проверка. Но ако разследването остане така доникъде и в следващите 5 години, то ще бъде спряно окончателно. Напълно законно при това. През 2016 г. изтича 20-годишният давностен срок, даден от законодателя за работа по такива дела.

Излишно е да се пита какво става с делото за убийството на Шанин. В съдебната система има хора с възможности, които знаят, че е най-добре и този случай да дочака 20-годишния давностен срок. Иначе ситуацията ще стане много сложна. Ако се докаже, че Кичатов е разстрелял своя съгражданин, както той самият признава по време на разследването за убийството на Луканов, кой би се наел да обясни, защо признанията на Кичатов за Шанин са истина. А за Луканов не са, каквато е окончателната съдебна преценка.

Защо българската Темида се провали в търсенето на истината за убийството на Андрей Луканов?

Причините са повече от една. Но най-важната е в подхода на Апелативния и на Върховния касационен съд към свършеното от следователи, прокурори и съд до първата съдебна инстанция. Има достатъчно основания за подозрение, че целта и на въззивния състав, председателстван от съдия Галина Тонева, и на касационния, воден от тогавашния шеф на върховната инстанция Румен Ненков, е била да оправдаят петимата осъдени на първа инстанция. Но не защото липсват доказателства за вината им. А защото, представете си, волът не е родил теле!

Какво от това, примерно, че единият от петорката обвиняеми – Юри Ленев, твърди пред следователя, че шефът му Ангел Василев го посетил лично в болницата, където Ленев бил на лечение, за да му търси сметка защо другите по веригата, наети да убият Луканов, още не са си свършили работата. На съдия Галина Тонева и на колежките й от апелативната тройка им липсва свидетел, който да потвърди казаното от Ленев, пише в мотивите за постановената от тях оправдателна присъда.

Любопитно е в кой учебник по наказателно право трите магистратки са прочели, че за да бъде доказана подготовката на едно престъпление, съдът задължително трябва да разполага не само с гласни и веществени доказателства. Включително с признания на преки участници, чиито разкази при това се допълват взаимно и са в логична връзка. А заедно попълват мозайката от събития, предшестващи разстрела.

„Всичко това няма как да бъде измислено и нагласено от разследващите”, признава дори един от защитниците на подсъдим по делото. Но в частен разговор. Той, естествено, никога не би повторил думите си публично.

По подобен странен начин Тонева и другите две съдийки анализират и свидетелството на 49-годишна жена, видяла два пъти мъж с вид на клошар, навъртащ се около дома на Луканови на „Латинка” 15. По онова време жената е чистачка във фирма, помещаваща се на първия етаж в същата сграда. Първия път „клошарят” бил седнал на циментовата ограда пред входа и поискал „парички, парички” от минаващия покрай него Луканов.

Свидетелката вървяла след експремиера. След като изхвърлила боклука в кофите отсреща, просещият мъж още бил на същото място. Тя му се скарала, задето тормози хората. Така имала – единствена от други свидетели, срещали по различно време странника по „Латинка”, възможност да види нахлупената шапка, скриваща очите. Но отбелязва, че откритата брадичка е квадратна, с трапчинка в средата. До него има чанта – тип пазарска, с шарки на цветя.

Втория път свидетелката видяла същия „клошар” сутринта на самия 2 октомври 1996 г. Тогава тя била на терасата на първия етаж. В това време Луканов излязъл от входа и се насочил към очакващата го в края на сградата кола. А „скитникът” вървял по „Латинка” от парк-хотел „Москва”. Облечен в същите дрехи, носещ същата пазарска чанта.

Луканов влязъл в колата, но след малко излязъл и се върнал към входа на сградата. Свидетелката тръгнала да се прибира в офиса. В този момент чула странен пукот отвън. Последвал втори. „Нещо стана долу”, казва тя на шефа си. След секунди виждат под терасата проснатото по гръб тяло на Луканов.

Предрешеният като клошар Александър Русов е човекът, застрелял Луканов, твърдят следователи, прокурор и съдията по делото от Софийския градски съд Георги Георгиев. Но не само защото именно Русов е видяла 49-годишната свидетелка. А заради много други доказателства. Които обаче апелативните съдийки не обсъждат в тяхната взаимна връзка. Те предпочитат да извадят детайли от мозайката. И да ги громят с аргументи, някои от които граничат с четиво за бавно развиващи се.

Като, примерно този, че свидетелката не е била на улицата, когато са убили Луканов, а в офиса. Т.е., тя не е видяла Русов да стреля по Луканов. Или пък, че макар описанието на „клошаря”, „да съответства на някои физически характеристика на подсъдимия”, те „са доста общи и недостатъчни”, за да се приеме, че извършителят е именно подсъдимият Русов”.

Делото изобилства с подобни прозрения. Но също и с факти, които кой знае защо не са били удостоени с внимание във Върховния касационен съд. А и не е имало кой да поиска това. Представителят на държавното обвинение по това дело – прокурор Борислав Йотов, смайва всички с поведението си. Вместо да подкрепи протеста на колегата си от Градската прокуратура, Йотов заявява публично, че не може да прецени дали петимата подсъдими по делото са виновни. Като чета делото, обяснява той, „виждам, че Градският съд има основания да ги осъди”. Но, продължавайки да чете нататък, виждал, че и Апелативният съд е прав да ги оневини.

Имало е начин прокурорът Йотов да се справи овреме с професионалните си терзания. Необходимо е било само да прочете всички материали по делото. А не само мотивите на двете съдебни инстанции. Главният прокурор Борис Велчев отмина с мълчание тези откровения Йотови. Без да предприеме единствения логичен ход: да направи отвод на своя подчинен.

Ако обаче апелативните съдийки не бяха приложили, от своя страна, цитираните вече похвати в оценката на доказателствата по делото, те нямаше да имат какво да напишат в мотивите си към оправдателната присъда на петимата. Там щеше да остане само голото твърдение, че самопризнанията на подсъдимите са били изтръгнати с насилие.

Версията, че Ленев, Кичатов и Георгиев са били малтретирани физически при задържането им, за да дадат желани от разследващите показания, не е лишена съвсем от от основания, смята тройката от Висшия касационен съд. Само че доказателства за това липсват в правния мир. Нещо повече: дело във Военния съд приключи със заключението, че спрямо Юри Ленев не е било прилагано насилие. Следите по тялото му, констатирани от медицински експерти, се дължат, според военните магистрати, на съпротивата на Ленев при задържането му. За Кичатов и Георгиев пък няма дори съдебни процеси, в които да са разследвани оплаквания на двамата за физически тормоз.

Странна е обаче бързината, с която във Върховния касационен съд се произнасят по протеста на прокурора срещу оправдателното решение на Апелативния съд. Те го правят броени месеци след постъпването при тях на протеста. Което е сред прецедентите в съдебната практика у нас. Други дела чакат с години решения във ВКС. Върховните съдии обаче изглежда са нямали търпение да изчакат решението на военния съд по жалбата на Ленев за физическо насилие. Макар да беше публична тайна, че то предстои.

Възможно ли е точно това да се е опитал да избегне съставът във Върховния касационен съд? Въпросът е логичен. Макар че официалният отговор със сигурност би бил категорично отрицателен. А председателстващата на апелативния състав по делото „Луканов” Галина Тонева продължава и досега да твърди, че „единствените доказателства” срещу подсъдимите по делото „Луканов” „бяха изтръгнати с насилие”. И това било „важен момент” в съдебното следствие, което тя и колежките й водили над 2 години.

Вторият важен момент в тяхното съдебно дирене била липсата на „съществена част” от делото, за която апелативните съдийки разбрали от разпитания от тях бивш шеф на националното следствие. „А тя касаеше една друга линия на разследване, с други заподозрени, която продължава – учудващо за мен! – да тъне в забвение”, заявява Тонева пред в. „Труд” през март тази година. Тя междувременно е получила поста заместник на главния прокурор Борис Велчев.

Ако обаче има зрънце истина в твърденията й за томове материали, събрани от бившия следствен началник Бойко Рашков, които биха насочили разследването „в съвсем друга посока”, тази следа би трябвало да е била проверена вече в Националната следствена служба. Нали точно там е било дадено новото дело за убийството на Луканов „срещу неизвестен извършител”. А самият Рашков е бил подръка на разследващите, тъй като той работи там като следовател след приключване на мандата му през 2007-а като депутат от „Коалиция за България”. През 2008-а обаче делото е иззето от Софийска градска прокуратура поради липса на напредък.

Ако зам.-главният прокурор Тонева наистина се тревожи какво става с важната следа, разкрита от Рашков пред Апелативния съд, може да попита – или в Националното следствие, или в Градската прокуратура. И едва след това да хвърли в пространството фишека за неизвестни досега убийци на Луканов. Нима наистина още има наивници, които очакват от българския съд да каже кой разстреля Андрей Луканов на 2 октомври 1996 г.?

Журналистите: посредници или манипулатори?

„Къщата на ужасите” е един от най-сполучливите синоними на легендата за полицейско насилие над трима от обвиняемите по делото „Луканов”. Така журналистите нарекоха една вила на МВР в Копривщица. Там българите Юри Ленев и Георги Георгиев, както и украинският гражданин Алексей Кичатов правят първите си самопризнания за своята роля в заговора за убийството на експремиера.

Минаха години, докато се разбере, че МВР-вилата е била сатанизирана.абсолютно незаслужено. Ленев, Георгиев и Кичатов никога и никъде не са казвали, че някой ги е докосвал дори с пръст там. Оплакванията им за физическо посегателство са били винаги за действия на полицаи при задържането им. Преди да бъдат отведени в Копривщица.

„Къщата на ужасите” обаче си беше съвсем на място в контекста на заявленията на обвиняемите в съдебната зала, че се отказват от самопризнанията си, направени по време на предварителното следствие. Кой не е чувал, че в полицията бият! А през почивките между заседанията защитниците разясняваха обилно пред репортерите защо клиентите им няма как да са виновни за убийството на Луканов.

За разкритията на другата страна по делото – разследващите полицаи и следователи, журналистите нямаха време, ако искаха репортажите им да влязат в производствения график на своите медии. Полицаите и следователите пък не се чувстваха обидени от тази липса на внимание. Те бяха сигурни, че истината ще възтържествува накрая. Дори ако на някоя инстанция делото бъде върнато за доразследване.

Апелативният и накрая Върховният касационен съд обаче оправда петимата обвиняеми. Гражданското обществото не се изненада, а камо ли да се възмути. То си знаеше от медиите, че това не са убийците на експремиера Луканов.

А в БСП си отдъхнаха с облекчение. Опасността партията им да бъде дамгосана с подозрението, че хора от близката им навремето групировка „Орион” имат участие в заговора за убийството на един от най-известните български реформатори на прехода, отлетя в небитието.

   Автор: Ангелина Петрова
   Източник: e-vestnik
 
Banner

© 2023 Lentata.com | Всички права запазени.