Кой беше Степан Бандера, спорната фигура на украинския национализъм?

Владимир Путин никога не пропуска възможността да заклейми “украинските националисти”, които оприличава на “нацисти”. Така беше и при речта му от 3 март, седмица след началото на инвазията в Украйна, където един трети термин обаче заслужава да бъде споменат и коментиран и който не беше преведен в репортажите, нито в субтитрите на тази реч: “бандеристи” (на руски “бандеровци”). Зад тази загадъчна дума, която всъщност дава ключа за путиновото оприличаване на украинските националисти на неонацисти, се крие една едновременно много важна и спорна фигура, последователно митологизирана и демонизирана в украинската история: Степан Бандера. В Лвов и Тернопил се издигат статуи с неговия образ. Улици носят името му в много населени места в Западна Украйна, но също и в Киев. И така, бандеристи ли са днешните украински националисти? Лесно можем да разберем, че фигурата на Бандера е непоносима за Владимир Путин с неговата постоянна русофобия. Добре документираните връзки на Бандера с националсоциализма не отчитат обаче неговата твърде сложна връзка с нацистите, които просто не са могли да го смятат за един от своите, разсъждава Давид жилбер, доктор по богословие и история, преподавател по църковна история в Католическия институт в Париж.

 

Със смущаваща за западняците настойчивост, Владимир Путин обяви “денацификацията” на Украйна за една от основните цели на “специалната военна операция”, провеждана от Руската федерация от 24 февруари. Тази на пръв поглед анахронична, дори безумна придирчивост - и тя наистина е такава -, е напълно разбираема, ако я пренесем в историята на съветското политическо, а след и това и руско въображаемо.

В многото текстове и речи, които е посветил на Украйна след Евромайдана и последвалата руска намеса през 2014 г., с анексирането на Крим, Владимир Путин никога не пропуска възможността да заклейми “украинските националисти”, които оприличава на “нацисти”. Така беше и при телевизионната му реч от 3 март [1], седмица след началото на инвазията в Украйна, където един трети термин обаче заслужава да бъде споменат и коментиран и който не беше преведен в репортажите, нито в субтитрите на тази реч: тези украински националисти нацисти са, според Владимир Путин, “бандеристи” (на руски “бандеровци” [2]).

Зад тази загадъчна дума, която всъщност дава ключа за путиново оприличаване на украинските националисти на неонацисти, се крие една едновременно много важна и спорна фигура, последователно митологизирана и демонизирана в украинската история: Степан Бандера (1909-1959 г.) [3].

Истинско плашило в руския “национален разказ” за Втората световна война, но също, поради други причини, и в полската колективна памет, Бандера остава почитан от някои днешни украински националисти; но извън тези кръгове той остава фигура, позоваването на която не е забранено.

В два важни града в западната част на страната, Лвов и Тернопил, се издига статуя с неговия образ. Улици носят името му в много населени места в Западна Украйна, но също и в Киев.

Деца играят около паметника на Степан Бандера в Лвов Снимка: архив

 

Степан Бандера е роден през 1909 г. в Галиция, област в Западна Украйна, по онова време част от двойната австро-унгарска монархия. Той е син на гръко-католически свещеник, самият той украински националистически борец. Дядото на Бандера по майчина линия също е гръко-католически свещеник. Този факт не е анекдотичен и заслужава обяснение, защото дори ако не бива да се преувеличава принадлежността на Бандера към тази Църква, и дори към свещеническия род, няма съмнение, че той самият е възприемал тази принадлежност, със сигурност по-скоро в политически и културен, отколкото в чисто духовен план, като важен елемент на своята украинска идентичност и националистическата си ангажираност.

Гръко-католическата църква е силно вкоренена в Украйна, главно в западната част на страната: тя е, както показва името ѝ, Църква от гръцкия или византийски обред, като този, който се използва в православните църкви; но, за разлика от православните църкви, тя е в пълно общение с Църквата в Рим. През 1596 г. в Брест, град, разположен днес в Беларус, недалеч от украинската и полската граница, синод - т.е. събор - на “православни” епископи, както бихме казали днес - тогава се е казвало “гръцки”, препращайки към тяхната богослужебна традиция - признава първенството на папата, като по този начин се отделя от общението с патриарсите на Константинопол и Москва [4].

По онова време епископите са определяни, етнически казано, като “рутени”: тази дума, чийто смисъл впрочем е много спорен поради криволичещото историческо развитие, обикновено се използва за назоваване на източните славяни, населяващи територията на огромната Полско-литовска държава[5], която включва западната и централната част на днешна Украйна. Като православни поданици на католическия крал и велик княз на Полско-литовска държава, тези рутени са отличават от съседите си на Изток: московците, поданици на православния московски княз или цар. Контекстът на това решение е сложен. От една страна, Константинополската патриаршия, под турска опека от близо век и половина, отслабва; току-що е създадена Московската патриаршия, през 1589 г.: новият патриарх Йов получава титлата си от константинополския патриарх Йеремия II, по онова време на обиколка в Източна Европа: след като е преживял доста премеждия, след това е изгнаник в Родос, той иска да потвърди духовната си власт извън пределите на Османската империя и допълнително да събира средства за задоволяване на нуждите на своята Църква… От друга страна, в Полско-литовската държава все по-голяма част от рутенското благородство преминава към Римокатолическата църква - от латинския обред - и се полонизира. Следователно Брестката уния може да се тълкува като опит на част от рутенската епископия да запази източнослявянската църква от гръцкия обред от латинизиращия и полонизаторски натиск на Запада, но също и от пренареждането на църковните сили на Изток, между неизбежното отслабване на Константиполската патриаршия и утвърждаването на новата Московска патриаршия, която възнамерява да се наложи като естествен защитник на православните, живеещи в съседната и вражеска Полско-литовска държава.

Това отклонение към ХVI век, необходимо, за да се разбере откъде идва украинската Гръко-католическа  църква, хвърля светлина върху политическите и религиозни напрежения, които структурират до наши дни историята на тази “Рутения”, превърнала се в Украйна, на кръстопътя на полско-литовското, московското и византийското влияние. Принадлежността към тази Църква, католическа поради общението си с папата и гръцка с обредната си традиция - и, следователно, нито московска, нито полска - е станала силен маркер на украинската идентичност, без очевидно да се свежда до дея. Неслучайно много свещеници от тази Църква енергично се ангажират от ХIХ век в популяризирането на украинския език, култура и традиции.

Именно в такова свещеническо семейство се ражда и израства Степан Бандера - тъй като Гръко-католическата църква, според обичая на повечето източни църкви, допуска ръкополагането за свещеници на женени мъже.

На двадесетгодишна възраст, през 1929 г., Степан Бандера се присъединява към чисто новата Организация на украинските националисти (ОУН),

основана във Виена от Евген Коновалец, която има за цел да обедини вече съществуващите националистически движения. Той бързо се утвърждава като един от водачите на тази организация, която възнамерява да защитава със сила украинската нация от “потисничеството” на новата полска държава, на която са дадени голяма част от териториите, населени с украинскоговорящи. Националистите от ОУН прибягват до убийства не само срещу полски личности, но и срещу украинци, които се противопоставят на тази кървава борба. Подобни практики, напълно скандални и неоправдани в нашите очи, трябва да бъдат поставени обаче в цялостния насилствен контекст на политическия живот в много европейски държави между двете световни войни: политическото убийство не е рядкост, както показват убийствата, със сигурност различни, на Матиас Ерцбергер и Валтер Ратенау в Германия, на Пол Дулер, Луи Барту и на краля на Югославия Александър I във Франция, на Енгелберт Долфус в Австрия, без да забравяме, касапницата на испанската гражданска война, както и различните форми на елиминиране на противници при фашисткия, националсоциалистически и съветския режим.

В борбата си срещу поляците Бандера естествено насочва погледа си към германците, особено след 1933 г. и завземането на властта от Хитлер: не може ли Райхът да бъде обективен съюзник на украинците в борбата им срещу полското господство?

Затворен от 1935 до 1939 г. заради участието си в убийството на полския министър на вътрешните работи Бронислав Пиерацки, Бандера е освободен благодарение на германското нахлуване в Полша. Разчленяването на страната, станало възможно по силата на германо-съветския пакт от август 1939 г. е възможност, от която Бандера възнамерява да се възползва, за да осъществи мечтата на живота си: създаването на суверенна украинска държава.

Именно тук започва най-противоречивият период от живота на Степан Бандера - този, който оправдава в очите на Владимир Путин отъждествяването между украинските националисти, бандеристи и нацисти. Подобно уравнение обаче не издържа на исторически анализ, защото след подялбата на Полша между Германия и СССР, украинското националистическо движение се разделя, като Бандера е много далеч от постигането на единомислие. Освен това, дори и да няма съмнения в симпатията на Бандера към националсоциализма и неговия насилнически антисемитизъм, прекалено е представянето му като нацист поради простата причина, че самите нацисти никога не биха признали за един от своите украинец, принадлежащ към “низшата раса”, която са славяните.

Бандеристкият проект за създаване на независима украинска държава - поне номинално, защото тя неизбежно би била фактически сателит на Райха - се сблъсква с категоричния отказ на Хитлер,

който има съвсем други планове за обширните и плодородни украински земи: желаейки да разшири Lebensraum (жизненото пространство - бел.пр.) на арийската раса далеч на Изток, Фюрерът предвижда грандиозна операция на германска колонизация, която естествено ще се осъществи в ущърб на евреите и циганите, обречени на изтребление, но също и на славяните, обречени на поробване и депортация [6]. От наивност или невежество, Бандера не е в състояние да приеме, че неговият проект за украинска държава е абсолютно несъвместим с хитлеристките планове: присъединявайки се доброволно към националсоциалистите, той може да бъде в най-добрия случай агент, пионка в техните ръце, но не и държавен глава, нито дори идеологически другар.

Проектите на Бандера са още по-неосъществими, тъй като лидерските му амбиции не се приемат от всички украински националисти. В рамките на самата Организация на украинските националисти (ОУН) той се сблъсква с човека, който след убийството на Евген Коновалец през 1938 г. в Ротердам от агент на НКВД, го наследява начело на организацията: Андрий Мелник (1890-1964 г.), който се връща през 1939-а след една година в изгнание. Мелник иска да бъде по-предпазлив от Бандера в използването на насилие и сътрудничеството с германците. В резултат на това неразбирателство, което е едновременно личностен конфликт, поколенчески конфликт (Мелник е с почти двадесет години по-възрастен от Бандера) и конфликт на методите,

Организацията на украинските националисти се разцепва на две непримирими крила: с Бандера, ОУН-Б; с Мелник, ОУН-М.

Оттук нататък в Украйна вече няма единна националистическа организация; освен това, дори преди разцеплението, ОУН не може да претендира, че представлява различните тенденции на украинския национализъм, като не всички  подкрепят принципа на въоръжената борба [7].

Новата география на Източна Европа, установила се след германското и съветското нашествие (без да забравяме, от страна на СССР, нападението срещу Финландия, нахлуването в Естония, Латвия и Литва и накрая, нападението срещу Румъния), не продължава дълго, тъй като хитлеристка Германия започва на 22 юни 1941 г. операция “Барбароса” срещу Съветския съюз: въоръжените германски сили проникват бързо и дълбоко във вражеската територия, а именно в украинските територии, възвърнати от СССР през 1939 г. за сметка на Полша. Заедно с тях се бие един украински легион от няколкостотин души, създаден по инициатива на Степан Бандера.

Трябва ли да се смята тогава, че пред украинските националисти и оттам пред украинската нация ще се разкрият нови перспективи? Ще стане ли възможно създаването на единна украинска държава? Степан Бандера смята така, но той тежко се лъже. За да изправари ОУН-М, ОУХ-Б обявява едностранно, само осем дни след нахлуването в СССР, предстоящото

създаване на украинска държава, предопределена да заеме мястото си до Велика Германия в новия световен ред, срещу московското и болшевишкото потисничество [8].

По този начин, Бандера и неговите последователи се лишават доста непредпазливо от подкрепата на Хитлер, който нарежда методична разправа с украинския национализъм, като се започне с ОУН-Б. Бандера, който вече е бил вкарван за четири години в затвора от поляците и на косъм избягва екзекуцията, отново е арестуван на 5 юли 1941 г., след което е затворен в Германия.

През това време членовете на ОУН-М се опитват да водят борбата си по-дискретно от своите братя врагове в ОУН-Б: залагайки също на германската карта, мелникистите изчакват по-благоприятен час, за да провъзгласят независима украинска държава - защото това е и тяхната цел. Това протакане позволява на ОУН-М да си запази известно поле за маневриране пред германците. Но ОУН-Б, преследвана от германците, се впуска в най-лошата политика, убивайки мелникисти - несъмнено по-лесни мишени от германските офицери. Ефектът от тези убийства е катастрофален: германците засилват репресиите срещу ОУН-Б, която в крайна сметка обезглавяват, без да я ликвидират напълно, както трагично показва

избиването на поляци, извършено в Западна Укрйна през 1942-1943 г. от членове на Украинската въстаническа армия (УВА), въоръженото крило на ОУН-Б.

Същевременно германците засилват наблюдението над ОУН-М, която вече е единственото структурирано и толерирано образувание, олицетворящо украинския национализъм.

През април 1944 г. германците освобождават Бандера, надявайки се да го използват в саботажни операции на Източния фронт, за да възпрат настъпващата Червена армия. Този проект обаче бързо се проваля: оглавявайки директно Украинската въстаническа армия (УВА) при завръщането си в Украйна, Бандера се впуска в разнопосочна, напълно напразна битка срещу Съветите, германците, поляците, дори срещу своите украински противници. В края на войната Украинската въстаническа армия постепенно се разпада: съпротивата срещу Съветите става невъзможна, така че Бандера емигрира през 1946 г., първо в Австрия, после в Германия.

Той се установява в Мюнхен, където приема фалшива самоличност, за да избяга от съветските служби, след като е осъден задочно на смърт в СССР. Едва тринадесет години след бягството, през 1959-а, украинският агент на КГБ Богдан Сташински успява да отрови Бандера в дома му в Мюнхен.

Както се вижда, пътят на Бандера е не само хаотичен, но и обективно кървав.

Можем да разберем до известна степен, че пропагандата на Кремъл, днес, както и по съветско време, го отъждествява с нацист и третира като неонацисти онези, които го смятат в Украйна за положителна фигура в историята на страната. Подкрепата на Бандера за германците не е просто тактическа сметка: тя е резултат от неоспоримо влечение към националсоциализма, дори ако, като славянин, Бандера очевидно не може да споделя всичките расови теории на Хитлер и приближените му. Трябва обаче да се подчертае, че към русофобията и полонофобията, широко разпространени сред украинските националисти по онова време, Бандера добавя и яростен антисемитизъм.

Като се има предвид престижа му сред част от тогавашното украинско население, как да оценим неговата отговорност за доказаното участие на украинските помощници в жестоките геноцидни кампании, провеждани от айнзацгрупите (Einsatzgruppen)? Това е трудно, още повече, че Бандера е бил в затвор в Германия от 1941 до 1944 г. Това затваряне, както и преследването на членове на ОУН-Б и на Украинската въстаническа армия от нацистите, илюстрират цялата двусмисленост на отношенията на Бандерата и неговите последователи с хитлеристките сили. На симпатията на Бандера към националсоциализма, отговаря презрението на нацистите към този славявин; желанието му да сътрудничи не му пречи да води много самотна и лична игра в опита си да провъзгласи украинска държава през юни-юли 1941 г., която е била също особено злощастен опит за маргинализация на ОУН-М; освободен от германците през 1944 г., за да стане техен помощник срещу Съветите, той много бързо се превръща, след като се завръща, в противник на германците - и, в крайна сметка, на всички онези, които не споделят неговите идеи, нито неговото безразсъдство.

И така, бандеристи ли са днешните украински националисти? Лесно можем да разберем, че фигурата на Бандера е непоносима за Владимир Путин с неговата постоянна русофобия. Добре документираните връзки на Бандера с националсоциализма не отчитат обаче неговата твърде сложна връзка с нацистите, които просто не са могли да го смятат за един от своите.

Да се каже, както направи Владимир Путин на 3 март, че “хората на Бандера и другите привърженици на нацистите” са се “биели заедно с Хитлер по време на Великата отечествена война” напълно замъглява факта, също неоспорим, че Бандера и много от неговите привърженици още в първите дни на юли 1941 г., следователно много скоро след началото на Великата отечествена война, са били преследвани от германците. Някои анализатори самодоволно изтъкват видимото присъствие на някои националистически групи, развяващи знамето на Украинската въстаническа армия и позоваващи се на Бандера по време на Евромайдана от 2014 г. [9]. Последвалата политическа история на Украйна обаче показа маргинализацията на тези партии и движения. В замяна на това, на Площада на независимостта в Киев през 2014 г. хората вече умираха, развявайки знамето на този Европейски съюз, към който Украйна поиска да се присъедини няколко дни след руската инвазия на 24 февруари, преди Грузия и Молдова да я последват.

Очевидно за Владимир Путин да бъдеш украински националист означава просто да се съпротивляваш на армията на Руската федерация. В този случай националистите не са само избирателите - малобройни - на партия “Свобода”, нито дори само онези, които смятат Степан Бандера за велика фигура в украинската история: цял един народ в огромното си мнозинство не гледа на първо място към миналото отпреди осемдесет години, сложно, изпълнено с омраза и твърде лесно манипулируемо, а именно към бъдещето, което въпреки че е трагично несигурно, иска да носи цветовете, толкова подобни, на суверенна Украйна и, може би, на обединена Европа.

 

 

 

[1] https://www.revuepolitique.fr/intervention-de-vladimir-poutine-du-3-mars/

[2] Pour une commode mise en perspective de ce mot, l'on peut se reporter à l'article de Raisa Ostapenko, https://cambridgeglobalist.org/2015/01/29/success-russias-propaganda-ukraines-banderovtsy/

[3] Grzegorz Rossoliński-Liebe, Stepan Bandera: The Life and Afterlife of a Ukrainian Nationalist: Fascism, Genocide, Cult, Stuttgart, Ibidem-Verlag, 2014.

[4] Laurent Tatarenko, Une réforme orientale à l'âge baroque. Les Ruthènes de la grande-principauté de Lituanie et Rome au temps de l'Union de Brest (milieu du xvie siècle – milieu du xviie siècle), Rome, École française de Rome, 2021.

[5] En 1569, par l'Union de Lublin, le royaume de Pologne et la grande-principauté (ou grand-duché) de Lituanie forment ensemble une « République des Deux Nations » (« Rzeczpospolita Obojga Narodów » en polonais, « Abiejų Tautų Respublika » en lituanien), dont le roi est élu par la noblesse. Cette « union réelle » ne fait en réalité que consolider l'« union personnelle » du royaume de Pologne et de la grande-principauté de Lituanie, inaugurée par le mariage de la reine Hedwige de Pologne avec le grand-prince de Lituanie Ladislas Jagellon en 1386.

[6] Christian Ingrao, La promesse de l'Est. Espérance nazie et génocide 1939-1943, Paris, éditions du Seuil, 2016.

[7] Ainsi, le métropolite grec-catholique de Lviv, Andreï Cheptytsky, incarne un patriotisme ukrainien d'un style bien différent du nationalisme de l'OUN : non violent, pragmatique, soucieux du sort des Juifs durant la persécution.

[8] L'on trouvera une traduction partielle de cette déclaration dans Pierre Lorrain, L'Ukraine. Une histoire entre deux destins, Paris, Bartillat, 2019, p. 347.

[9] Pierre Lorrain, L'Ukraine…, op. cit., p. 592 sqq.

Автор: "Figaro"

Източник: "ГЛАСОВЕ"

Превод от френски: Галя Дачкова