Към малките юначни, храбри компютърни фронтоваци.

На Шабла, мястото на морето, което двете последни поколения знаят само като плаж, място за уау, бау, мяу, пускане на бримки, кратък курс по Кама Сутра и щракане на селфита, съм бил два пъти. През август и през февруари. Преди години. Със зенитния си дивизион. Първият път като редник от редовната българска армия, а втория – като запасняк. Три дни път по железниците и после още толкова върху сандъците със снаряди в каросериите на верижните влекачи.

И още малко досадна информация. Зад зенитното 122 милиметрово оръдие не трябва да се застава на по малко от 15 метра, защото взривната вълна ще ти откъсне главата заедно с каската. През лятото след всеки залп се вдига километричен облак прах, а през зимата двайсеттонното оръдие потъва половин метър в земята. През лятото в палатките можеш да пукнеш от топлинен удар на 30-тата минута, а зиме, когато спиш върху сламата направо на земята, след половин час от животинската телесна температура на клетниците в палатката, замръзналата земя се размразява и заедно със сламата потъваш в калта. А, и още нещо - зимното слънце на Шабла е ниско, вдига се най-много две три педи над хоризонта и свети бяло и ледено, а за пронизващия вятър да не говорим. За 20 минути до вечерта може да те отнесе бързотечна двойна пневмония.

Казвам всичко това, защото то е само малък предвоенен фрагмент от онова, което може да се случи на човек в условията на истинската зверска безока война. И тогава мама няма да е на 2 километра в колата за да ти донесе топло чайче или капучино, или някой ще прелети на моторетка, за да ти донесе парче мазна пица. Просто най -много да получиш някоя осколка в главата, която да ти отнесе половината череп и да не може да те разпознаят дори и родителите ти.

 

   Автор: Недялко Славов, фейсбук