Как се стига до Австрия през 90-те и разхлабените мерки днес

Беше в началото на 90-те. Александра и аз бяхме студенти. Но не ни стигаха лудите, безкрайни ваканции на морето. Мечтаехме да излезем на Запад. И ето, приятел от Виена ни покани. Щеше и да ни подслони за 10 дни. Бях така възторжен. Купих си касети от битака с Щраус-син и Моцарт /Боже, насред Нирвана истерията/. Снабдих се с карти на Виена. Разстлах ги на пода в квартирата, за ужас на Алекс, и започнах да чертая маршрути между Кертнер щрасе, Щефансдом и Шьонбрун. Събрахме и стотина долара от познати. Вече тръгвахме, когато някой ме попита: "А визи имате ли?" А, не бях се сетил. После бързо се смъкнах в реалността. Че те, австрийците, почти не допускаха източноевропейци. И?...

 

Прекарах седмици пред австрийското посолство. Повечето време през нощта. Да пазя ред. Накрая ни отхвърлиха. Искаха да представим по 100 долара на човек на ден. Това излизаше около 2 хиляди долара. Такава сума за двама студенти по онова време беше като сега да имаш яхта и 6 местна Чесна. Обяснявах в посолството маршрутите ни, разказвах вдъхновено за Франц фон Байрос /грешка!/, палех се по епохата на Франц Йосиф /идиот съм аз/... И накрая получих своето велико и заслужено NEIN! /$2000!/.

 

Заминахме накрая, винаги съм бил комбинативен, когато става дума за пътувания. И там се сблъсках с реалния свят. Нашите 100 долара за нищо не стигаха. Трябваше да се хвана на работа. Нелегално, за 10 дни. Докато Алекс се разхождаше из парковете на Виена, аз започнах окаяния живот на чирак в ателие за реставрация на стари мебели. Там е пълно с такива. Идея нямате колко тежи една дворцова врата. Но пък за първи път ми плащаха в края на деня. Изкарахме прекрасно. Александра повече.

 

А сега с безпокойство разбирам, че австрийците са поразхлабили строгите мерки за влизане на чужденци там.

 

Автор: Степан Поляков

 

{BANNER_ID-4}

 

{BANNER_ID-3}