Как български дипломати ме насочиха към германско гражданство…

Как български дипломати ме насочиха към германско гражданство…
06-09-2021г.
3
Гост-автор

Живея в Мюнхен. 15-годишната ми дъщеря реши, че иска да прекара в София при баба си, последните дни на ваканцията. Купихме билетите, но се оказа, че за да пътува самостоятелно се налага с баща й (гръцки гражданин), да направим декларация.

Отиваме в гръцкото консулство, където ни приемат в малка будка до зданието. Записват ни и след десет минути сме поканени в голямата сграда на посолството, в съответния офис и попълваме декларациите. Хората са любезни и след десет минути ни изпращат. Окрилени от бързото обслужване, решаваме да повторим операцията и в българското консулство и да приключим. Леко ми е на душата, детето ще лети.

Спираме пред голямата сграда на родното консулство и виждаме тълпа от поне двайсет човека, които седят под плющящия дъжд с чадъри, накацали като врабци по оградата. Поглеждам невярващо и се запътвам към мокрите сънародници.

– Какво става, защо чакате на дъжда? – питам възрастна двойка, свила се под огромния чадър.

– Ами тук е така… И да имаш час, пак чакаш…

Зад тях красиво младо момиче с наведена глава.

– А вие със записан час ли сте?
Момичето вдига смутено глава и ми отговаря:

– Ами аз съм тук вече трети ден. Откраднаха ми чантата и чакам да получа пасаван, за да пътувам до България. С приятелят ми вече трети ден плащаме хотел, живеем далеко от Мюнхен и ако и днес ме върнат, оставаме без пари. Не знам, какво да правя?
Момичето говори с тих глас, сякаш притеснена за неприятностите, които създава… До нея приятелят й, гледа в земята и нервно чупи пръсти.

Чувствам се, като участник в евтина пиеса, затисната между отчаяните погледи на хората и неспирният порой, който се излива от небето. Приближавам входа на зданието и кръстосвам поглед с огромен мъжага, който вероятно играе ролята на портиер. Видът му е като на барокова мутра от късния преход.

– Добър ден! Имам спешен случай и бих искала да се свържа с някой във връзка с декларация, която трябва да подпиша.

Мутрата ме гледа невярващо, мълчи две минути и изригва:

– Ам’чи ти в час ли си, ма? Кой тий казал, че тук тъй си идваш нали, и влизаш?

Аз съм още по-ошашавена от тежкия диалект, грубото отношение и тона.

– Как така кой ми е казал? От летището ме предупредиха, че дъщеря ми се нуждае и от българска декларация. Полетът е утре сутрин и затова се нуждая от бърза услуга.
Онзи вече е пред нервен срив.

– Кви’ са тей, дет ми ги говоришь, ма… Я чакай сига да извикам аз каката отгори и да вийш ти…

Понася туловището си нанякъде и след малко „каката“ пристига. Само като я виждам и ми прималява. „Каката“ е с още по-тежък диалект, с мъка разбирам обясненията й, за точния ред в „Министерството на истината“ и как нещата не могат да се случат просто току-така. Слушам я известно време и й казвам:

– Искам среща с консула, СЕГА!

Двамата отскачат като попарени и ме гледат с невярващи очи, свидетели са на светотатство.

– Глухи ли сте, аз съм български гражданин и искам да се срещна с консула, СЕГА!
Мутрата и „каката“ са изненадани и преглъщат безмълвно.

– Какво ме гледате, вие луди ли сте, бе? Държите хората на дъжда, като просяци. Защо не ги поканите да изчакат реда си вътре в сградата? Телевизията ли трябва да викаме?
Вече са в тежък мозъчен дистрес. Почти мога да видя как мислите на мутрата се стрелкат до плоското му чело и обратно.

Малката групичка зад мен вече се раздвижва. Окуражени от „новата Райна Княгиня“, те наобикалят потресените служители и един през друг започват да се възмущават.

– Как не ви е срам, седим в този дъжд от часове, мокри сме като кокошки…

– Хубава работа, ама българска…

– Три дена чакам, не мога повече…

– Къде се е чуло и видяло такова нещо, ние хора ли сме или не?

– Добре, че дойде жената, за да се появи някой…

Всички крещят, а „каката“ решава, че е за предпочитане е да пусне „Антихриста“ в сградата, пред вероятността да се изправи пред нежна революция…

И така, вътре съм в самата светая-светих. Влизам в осветената, топла сграда и в коридора ме посреща консулът.

Тук „дива селяния“ няма, представя се вежливо и пита:

– Как мога да помогна?

Иска ми се да си уредя проблема тихо и мирно, но „сърце юнашко, не трай“, а и вече съм набрала инерция.

– Извинявайте, но на какво прилича това, което се случва пред консулството? Защо хората седят с часове на дъжда, а не ги поканите в сградата? – изстрелвам аз на един дъх.

За секунда виждам същото очудване, като на туземците пред портата, но тук се е учила „висша дипломация“ и дежурната, чиновническа маска бързо покрива истинските мисли.

– Няма къде да ги поканим, сградата се ползва единствено от вътрешни служители. Документите на гражданите се приемат в гаража до нея и няма къде, да се съберат всички – отговоря той със спокоен, модулиран глас…

– Какво говорите, току що идвам от гръцкото консулство. Там приемат хората в сградата, където изчакват, защо не може и тук? Знаете ли, че отвън има момиче, което спи на хотел вече три дена, а вие постоянно я отлагате за утре?… Ами възрастната двойка, приличат на мокри пингвини. Как може?

– Наистина съжалявам – с мазен глас отговаря местният губернатор, но такива са ни наредбите.

Ушите ми шумят… Главата ми ще се пръсне… Какви наредби, какви ги говори тоя мушморок? Всеки сантиметър наоколо, е платен с парите на нещастниците отвън…
Суверенът, за който всички партии се дерат с кървави сълзи, стои като мокър пес на оградата, а неговият подчинен се шири в огромната, светла сграда и миглата му не трепва от неудобство.

Запазвам тези мисли за себе си, въпреки, че отвътре ме изгаря неистово желание, да му отвъртя един на мазната физиономия, та да помни кога го е шамарил суверенът…

Естествено моята работа не може да бъде свършена, „защото имат ужасно много работа, а и хората виждате, чакат“.

Остава за утре… Нищо, че аз пак ще презаверявям билети и ще плащам грешни пари, нищо че едно нежно момиче не знае къде ще спи след поредния ден на чакане, нищо че една възрастна двойка трепери под дъжда… Нищо…

Обръщам се и заявявам:

– Знаете ли, никога досега не съм се срамувала, че съм българка. Никога не съм мислила да взема немски паспорт, но днес вие ме накарахте да разбера, че вие отдавна сте ни отписали. Време е и ние да ви отпишем.

Поглежда ме с безразличие и отегчение. Явно не съм първата.

Излизам през вратата. Дъждът ме перва силно през лицето. Сивата купчинка от хора ме поглежда с надежда, а аз само поклащам глава и се надявам, дъждът да е премил сълзите. Не искам Суверенът да разбере, че е загубил още една битка…

  Автор: Екатерина Трифонова, фейсбук

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.