Изгубените семейства на Северна и Южна Корея

Три дни. Толкова си е мислел, че ще отсъства Ро Хий Куан.
През първите месеци на Корейската война през 1951-ва, войската с млади студенти войници, в която е бил 20-годишният Ро, трябвало да се премести на юг от граничния град Кесонг.
„Военните казаха, че това е стратегическо оттегляне“, казва Ро, който сега е на 87, слабичък и с гъста побеляла коса. „Казаха ни да си приготвим храна за три дена“.
Вместо това се оказва, че това ще е последният път, в който вижда майка си и двамата си по-малки братя. Когато опитал да се върне в Кесонг, градът вече бил подчинен на Северна Корея и така Ро загубва следите на роднините си.
Корейската война, която разделя полуострова от 1953 година насам, също така е разделила и милиони хора. Докато Северна и Южна Корея се подготвят да застанат заедно под едно и също знаме на предстоящите олимпийски игри, хората се надяват, че това ще бъде шанс семействата отново да се съберат.
Времето не е на страната на тези разделени семейства. Повече от 60% от тези в списъка на Червения кръст са над 80-годишни.
Повече от половината от общо 130 хиляди, които първоначално са се записали, вече са починали. Между 3,500 и 3,800 от списъка умират всяка година. Това прави около 10 човека на ден.
Ро е един от 59 хиляди южнокорейци, които са регистрирани в Червения кръст в програма, която иска да събере разделените семейства от Северна и Южна Корея. Двете Кореи са организирали само 20 такива сбирки от 2000-ната година насам.
Последната е била през октомври 2015. На такива срещи са разрешава на групи от 100 човека от Южна и Северна Корея да прекарат три дена заедно, като не ги оставят без надзор.
„Необходимостта да се правят срещите расте, защото хората остаряват“, казва Янг Джей Юн, заместник ръководител на междукорейското сътрудничество на Червения кръст.
Програмата за събиране е подчинена на политическите отношения между двете държави.
Олимпийските игри ще отбележат първото стопяване на ледовете между тях за последните две години. Официалната комуникация започна в средата на януари, когато делегации и от двете държави осъществиха преговори в граничното село Панмунджон, за да обсъдят плановете Северна Корея да участва в Олимпиадата.
Южна Корея тогава повдигна въпроса, но Пхенян обяви, че няма да предприеме нищо, докато Сеул не върне група севернокорейски сервитьори, които напуснали нелегално страната през 2016-та.
„Надяваме се, че разговорът покрай олимпийските игри ще предизвика разговори и срещи за програмата за разделените семейства“, казва Янг. „Надяваме се набраната сила да продължи.“
В случая на 85-годишната Лий Джин Е, раздялата е трябвало да бъде само за пет дена.
Бидейки твърдоглаво момиче, което тъкмо било завършило шести клас през 1947-ма, тя отишла на пътешествие с група семейства от родното си село в северна Корея до Сеул.
Японската окупация на Корея завършва през 1945-та, а страната е разделена на 38-мия паралел. Някои хора вече бягали от комунизма в северната част към южната.

{BANNER_ID-3}

Лий просто искала да разгледа Сеул. Песничката, която децата в училище пеели за Сеул го представяли като вълшебно място – изпълнен с неща, които да си купиш и с много маймунки в зоопарка.
„Бях млада и наивна,“ спомня си Лий. „Една вечер реших да се измъкна и извиках на баща си, че отивам в Сеул и ще се върна след пет дена.“
Това бил последният път, в който го е видяла. Пътуването до Южна Корея било по-трудно, отколкото очаквала. Майка й тръгнала след нея, за да я върне обратно вкъщи, но щом влезли там, семейството решило, че ще е по-добре да останат.
По-малката й сестра Джин Сук дошла по-късно. След избухването на войната баща й, по-голямата й сестра и двамата й по-малки братя не успели да дойдат.

„Винаги чувствах, че имам специална връзка с баща си,“ казва тя. „Той винаги ме возеше до училище на колелото си. Това е топъл спомен.“ Тя също е включена в списъка на Червения кръст.
Лий и сестра й знаят, че животът им в Южна Корея е бил много по-добър, отколкото е щял да бъде в Северна Корея. И двете са горди със семействата си, които включват много правнуци. Но за хората, които са били разделени, нещо все пак липсва.
„Съжалявам, че съм нямала шанс да кажа на баща си за дъщерите, внуците и правнуците му“, казва тя. „Щеше да е много щастлив и горд“.
Ро също е имал пълноценен живот и успешно семейство. И все пак още мечтае за родния си град и се чуди защо е трябвало да преживее такава раздяла.
Въпреки че има шанс да се види с изгубеното си семейство, той не е сигурен какво иска да им каже първо.
„Има толкова много за казване,“ казва Ро. „Мина твърде много време. Откъде да започна?“

***
Източник: www.usatoday.com

{BANNER_ID-4}