Иван Николов: Македония има сили да погледне в очите натрапената „истина“ за себе си

Иван Николов: Македония има сили да погледне в очите натрапената „истина“ за себе си
10-12-2020г.
3
Гост-автор

През последните месеци, особено след заявените изисквания от страна на България за спазване на Договора за добросъседство и приятелство от 2017 г., в различни медии в Скопие се появиха статии, позиции на учени и техни апели за запазване на македонския идентитет, език и история. Ето някои от тях:

„Повлечете се од преговарања за кои немате знаење, и со кои му правите огромна штета на македонскиот народ!“ ( Отворено писмо до Зоран Заев и Никола Димитров од проф. д-р Елка Jачева –Улчар – 12.11.2020 г. ).

„МАНУ: Да за влез во ЕУ, но само под услов да не се негира и да се зачува идентитетот и државотворността на македонскиот народ“ – 15.11.2020 г.

„Не може комисии да преговараат за македонскиот идентитет“ (Отворено писмо на 62-ма интелектуалци – 24 11.2020 г. ).

Има и новинарски текстове, например: “Бугариjа го вовлече и Свети Климент Охридски во своjата квазиисториска реторика“ – 25 11.2020 г. от Далибор Станкович.

Това съвсем не е новост. Ако се разтворят архивите на МАНУ, на Института по македонски език „Крсте Мисирков“ и на други институции, свързани с проблемите на хуманитаристиката, ще се види, че подобни текстове по различни поводи и почти с едно и също съдържание, се пишат и публикуват вече повече от 7 десетилетия. И за да не влизаме в ново издание на „научното“ празнодумство, аз предлагам няколко теста за лоялност към автентичните книжовни паметници.

I

Понеже във всички подобни апели и меморандуми се повтаря най-много името на „македонеца“ Свети Климент Охридски нека да прочетем как описват личността, делата и чудесата му древните автори. На науката са известни два агиографски документа за Свети Климент – Пространното житие от Теофилакт Охридски – XI век и Краткото житие от Димитър Хоматиан – XIII в.

ПЪРВО. Заглавието на Пространното житие гласи: “Живот, дейност, изповедание и изложение на една част от чудесата на светия наш отец Климент, БЪЛГАРСКИ епископ, написано от пресветия и славен архиепископ на Първа Юстиниана и на ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ господин Теофилакт, който има званието магистър на ораторите в Константинопол“.

Житието се състои от 29 глави и 79 абзаци, в тях думите „българин“ или „български княз“, „български цар“, „български светци“ се повтарят 43 пъти и нито веднъж не се среща думата „македонец“ или Македония. Например, във втора глава „Изнамиране на азбуката“ четем: „Понеже славяните или БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД не разбирали писанията…светците смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна на БЪЛГАРИТЕ…“

В трета глава има подзаглавие „Покръстване на българите , в което четем: „Освен това великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словата си и БЪЛГАРСКИЯ КНЯЗ БОРИС…“ И по-нататък : „Този Борис изобщо бил и с много здрав ум и бил склонен към доброто. При него и БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД започнал да се удостоява с божественото кръщение и да се християнизира. Когато тези светци, имам предвид Кирил и Методий, видели, че има много вярващи… но че те напълно са лишени от духовна храна, ТЕ ИЗНАМЕРИЛИ АЗБУКАТА, както казахме и превели писанията на БЪЛГАРСКИ ЕЗИК… Така БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД от скитско заблуждение, познал истинския и най-правият път – Христа…“

В глава XIV – „Заминаване за България“ авторът пише за изгонените от Моравия ученици на Кирил и Методий, като възкликва: „Закопнели за БЪЛГАРИЯ за БЪЛГАРИЯ си мислели и се надявали, че БЪЛГАРИЯ е готова да им даде спокойствие“. В глава XV четем: „Климент като взел със себе си Наум и Ангеларий, се отправил по пътя, който водел към Дунава. И XVI глава: „Като пристигнали при Борис, те били приети с почит и както трябвало да бъдат приети почтени във всяко отношение мъже и били разпитани за случилото се с тях… Те разказали всичко отначало до края… След като князът изслушал това, той много благодарил на Бога, че му е изпратил такива служители като благодетели на БЪЛГАЛРИЯ..“

В глава ХХ „Климент става епископ“ житиеписецът продължава: „Когато мълвата, която правела Климент велик…завладяла напълно и цар Симеон и го направила почитател на добродетелта на учителя, тогава царят повикал при себе си светеца… той го назначил за епископ на Дремвица или Велика и ТАКА КЛИМЕНТ СТАНАЛ ПРЪВ ЕПИСКОП НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК…“

В глава XХII „Литературна дейност“ се подчертава: „Той (Климент – б.а.) съставил прости и ясни слова за всички празници… но които са понятни и за най-простия БЪЛГАРИН. С тях хранел душите на по-простите БЪЛГАРИ, поейки с мляко тези, които не могли да приемат по-твърда храна. И СТАНАЛ НОВ ПАВЕЛ ЗА НОВИТЕ КОРИНТЯНИ – БЪЛГАРИТЕ… И в последната ХХIХ глава „Заключение“ Теофилакт възкликва: „…О ти, който приготви на господа ИЗБРАН НАРОД, равностоен на добрите дела, които те видяха в тебе…“

ВТОРО. Заглавието на Краткото житие гласи: „В същия ден 27 юли, памет на Светия наш отец архийерарх и чудотворец Климент, епископ на БЪЛГАРИЯ в Охрид“.

Житието съдържа 14 точки, в които са описани делата на светеца. То започва така: „Този велик наш отец и светилник на БЪЛГАРИЯ бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае като БЪЛГАРИ…“

Тук думата „българи“ в различни варианти се повтаря 9 пъти.

Тези два изворови текста поставят няколко въпросa: преведени ли са те на македонската езикова норма, изучават ли се като основополагащи документи за живота и дейността на Климент Охридски и как се интерпретират те пред ученици, студенти, в медиите и в научните трудове в РС Македония?

Позволявам си да предложа на професор Елка Ячева – Улчяр, понеже в нейното „Отворено писмо“ обвинява премиера Заев и министър Никола Димитров, че „немате знаење“, да организира една среща с дипломатическите представители на европейските държави в Скопие, на която тя да разтълкува тези две жития на Св. Климент, като два автентични документа, утвърждаващи дълбоките корени на македонския език и идентитет.

Да не забравяме, че първият превод на Пространното житие на български език, издаден през 1896 г. в Пловдив, е направен от талантливия лингвист Димитър Матов, родом от град Велес, който за съжаление почива твърде млад. Преводът е озаглавен „Животописъ на Св.Климента, български архиепископъ“, от Теофилакта, Охридски архиепископъ.

Лингвистите в Скопие не споменават нищо за Димитър Матов, все едно, че той не съществува. А той е посветил няколко съчинения на Македония, разбира се, от позициите на обективната наука.: „Кратка разправия по етнографията на Македония“, в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец“, кн. 34 и кн. 35, 1890 г., „Сръбско-българската етнографска препирня пред науката“ -1893 г., „Македония според най-новите книжовни вести“ – 1895 г., „Пътуването на Вайганда в югозападните балкански области“ – 1896 г. и др.

II

В обширен текст, озаглавен „Вистина и факти за македонскиот jазик“, с подзаглавие „Реакциjа на Институтот за македонски jазик „Крсте Мисирков“ на наjновите провокации од бугарските лингвисти“ е отделено значително място и на научната дейност на словенския лингвист от края на XIX в. Ватрослав Облак. По познатата рецепта от неговото творчество е селектирано всичко, което би могло да породи някакво съмнение за връзка с българската наука и с българския език. Използва се като аргумент заглавието на един негов труд „Македонски изследвания“, издадени посмъртно от неговия учител Ватрослав Ягич, за да се генерализира регионалното название Македония и прилагателното „македонски“ до смисъла на държавотворното и национално обособеното.

А в научната си дейност Облак е в постоянна връзка с българските му колеги и неговите теренни изследвания на диалектите в няколко села около гр. Солун са принос в развитието на българското езикознание. Например той още в 1890 г. започва да пише рецензии върху лингвистичните изследвания на Марин Дринов, Иван Д. Шишманов, Беньо Цонев, Любомир Милетич и др., които публикува в „Archiv für slavische Philologie” („Архив за славянска филология”). Той е състудент и приятел на Димитър Матов, като е поканен от него и от Иван Д. Шишманов да сътрудничи на редактирания от тях „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

Заслужава интерес и рецензията, която пише Облак за труда на Антони Калина, посветен на българския език. Тя е озаглавена „Einige Capitel aus der bulgarischen Grammatik“ – „Няколко глави от българската граматика“. През 1894 г. в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ е публикуван труда му „Принос към българската граматика“, в която отново развива и обогатява с нови факти възгледите си за българския език.

В „Macedonische Studien“ („Македонски изследвания“), за които скопските езиковеди са се хванали като удавник за сламка, Облак пише: „Ако някой се интересува от гръцкия или влашкия диалект в Македония, той успява, но за човек, който проявява интерес към българския диалект е трудно… Интензивните връзки с българските селяни, учители и попове веднага причиняват много голямо недоверие и водят езиковедските научни пътувания до нежелан завършек…“

Изводът се налага от само себе си: „Когато от цялостните научни изследвания на Ватрослав Облак върху спецификата на диалектите в няколко Солунски села се извади една част, която се абсолютизира и се противопоставя на основните му изводи и заключения, това вече е форма на злоупотреба и фалшифициране.

С някакво предчувствие за късни манипулации с неговите научни разбирания, в рецензията за труда на приятеля си Димитър Матов „Сръбско-българската етнографска препирня пред науката“, публикувана в Archiv für slavische Philologie, 1894, XVI, с. 313 той е категоричен: „Започвайки от Григорович и стигайки до Калина и Лавров, македонските диалекти като цяло са били разглеждани – със съвсем малки изключения – като част от българския език и според днешното ни разбиране за тези диалекти едва ли има сериозен изследовател, който да отхвърля тази им връзка…“

На кого да вярваме? На професорите от Института за македонски език „Крсте Мисириков“ или на научните заключения на самия Ватрослав Облак? Отговорът е ясен.

III

С особено лека ръка професорите от Института за македонски език „Крсте Мисирков“ във „Вистина и факти за македонскиот jазик“ променят заглавия, съкращават неудобните текстове, премълчават имена, факти и събития. Най-потърпевш от завидната им изобретателност е периодът на Възраждането и неговите творци. Няма милост. Не е пощаден никой. Духовният образ на всички е префасониран според наложената „свише“ матрица, за да се насочи мисленето на малки и големи по посоката на „правия път“. Примерите са в изобилие.

ПЪРВО. Професорите говорят за издадения в Москополе Четириезичен речник през 1802 г. Според изворите, които съм ползвал, печатницата в Москополе е създадена от охридския архиепископ Йоасаф /1718-1745 г./, който е отпечатвал там житията на свети Климент и свети Наум. Четириезичният речник се появява през 1740 г. Може би същият речник да е преиздаден през 1802 г.!? Това са съществени моменти, които заслужава да бъдат уточнени. Извън тази подробност, професорите пропускат да изтъкнат, че в него има и една благодарност към битолския митрополит Нектарий, който е помогнал парично за издаването на труда. В благодарността Нектарий е титулуван „Пелагонийски митрополит, ипертим и екзарх на цяла Българска Македония“ (Митрополитис Пелагониас, ипертимос ке Екзархос пасис Вулгарикис Македониас ). Тук професорите правят едно много важно за тях уточнение: „Именувањето, пак, на jазикот како „бугарски“(болгарски ) каj пишувачите и составувачите на зборници никако не може да се интерпретира во современен контекст…“

Думата „българин“ в различните й варианти е „плевелът“ който те бързат да изтръгнат до корен.

ВТОРО. Според „правилата“ на същата технология се променя, съдържанието на творческото наследство на всичките възрожденци – от братя Миладинови до Марко Цепенков. Ще се спра на най-очебийните. Например като разглеждат книжовната дейност на Кирил Пейчинович, съкращават заглавието на основния му труд, който е: „Книга сия зовомая огледало, описася ради потреби и ползования препростейшим и не книжним язиком БОЛГАРСКИМ долния Мисии…“. А професорите от Скопие казват така: „…се посветил на книжовната работа и ги издал книгите „Огледало“ во Будим 1816 год. И „Утешение грешним“…

Като споменават съвсем срамежливо, че Йордан Хаджиконстантинов –Джинот именувал своя език како „славено-болгарски“ или „болгарски“, те веднага прехвърлят „топката“ към уредникот на „Цариградски вестник“, който в 1851 г. го критикува за диалекта, на който пише. По същия начин търсят конфликт и на Кузман Шапкарев с българските вестникари, който бил критикуван също във в. „Ден“ през 1875 г. заради диалектните думи в езика си. Да не забравяме, че във възрожденския печат дискусиите за езика са нещо нормално, тъй като в него все още преобладават диалектните форми от Тулча до Охрид и от Ниш и Пирот до Лозенград и Одрин, да не говорим за турцизмите и гърцизмите. Подобни дискусии не са нещо непознато в журналистическата и издателската практика и на Иван Богоров, и на Петко Славейков, и на Константин Фотинов и т.н. Така че да се абсолютизират забележките на редакторите към езика на Джинот и Шапкарев е също част от стратегията за противопоставянето с днешна дата на всичко българско на тогавашното „македонско“…И за да не бъда голословен ще предам думите на самия Джинот от текст, публикуван в „Цариградски вестник“, който потвърждава единството в народностните чувства по това време: „Нека служим роду моему, ако е и за крива Бога. Не е честно мене Болгарину да отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин е прави и верни и благородни человек. Болгарин е любитель всякое добро, БОЛГАРИН Е СРАМОТА ДА СЕ ОТРЕКУВА ОТ СВОЯ РОД И ЯЗИК, той Болгарин, който родо свой си хули, му е ни ден, ни нощ. АЗ САМ БОЛГАРИН, ПЛАЧАМ ЗА НАШИТЕ ИЗГУБЕНИ БОЛГАРЕ, които са во Долна Мисия, затова должни сме да ся жертвеваме за бракята наши пресладки болгари.

Многоревстний Юрдан х.Константинов („Цариградски вестник“, 1851, бр.44)

IV

На 24 ноември 2020 г. в. „Нова Македония“ публикува поредната статия на известния професор културолог и литератор Венко Андоновски. Тя е озаглавена: „Писмо до бугарскиот приятел: Да не гребеме со нож по палимпсестот, за да не се погребеме!“

Като обяснява за по-широката публика, че палимпсестът е стар текст, написан върху изтрито от пергамента по-старо писмо, той предупреждава въображаемия си и непознат български приятел да не дълбае върху стародавните “македонски“ ръкописи, за да изпише там българските си измислици за миналото на негови прастар народ.

Браво за патриотизма на Венко Андоновски! Браво за решимостта му да брани с всички средства на културологията историята на своя народ, от посегателствата на бугарскиот шовинизъм. Браво!

И все пак учудващо е как е възможно духовността на един човек с изтънчени сетива за изкуство, естетика и култура, да носи в себе си с безкритично умиление непробиваемия щит на идеологическите внушения за автентичността на собствената си същност!? Зад очевидно школувания изказ и целенасочено дресираната мисъл той не стига по-далеч от стената, която се изпречва пред него и така остава завинаги вкопчен в „ценностите“, на следвоенна Македония. Изпълнените с добронамереност думи не попадат в целта, защото над тях се носи неприятния, не усещан все още от мнозина, дъх на разпадащите се представи за досегашното ти битие, кариера, успехи и благополучие.

Вие, македонски интелектуалци! Докога ще живеете със заблудите за себе си, за народа си, за миналото, традициите, героите, творците?

И Вие господин Андоновски, защо пришивате на личност като Григор Пърличев, човек с толкова фини сетива, душевност от груб шаяк? Младежката му пристрастеност по естетическото съвършенство в творбите на древногръцките автори не означава, че той е напуснал кораба на собствената си националност. И за съжаление, тази националност той нееднократно я декларира като българска. Препрочетете неговата „Автобиография“, полемиката му с професор Орфанидис, празничните му църковни слова, дописките му до вестниците „Время“ и „Македония“ и особено неговата реч при встъпването му като учител в Габровската Априловска гимназия през 1879 г. и разбира се, съкровената му изповед „Мечта на един старец“ в софийския вестник „Балкан“ и ще разберете цялата несъстоятелност на твърдението Ви за третия и окончателен негов обрат към някаква квази-македонистична същност.

Имайте респект и поне малко милост пред гения Пърличев!

А за националната му самоопределеност, Ви предлагам две спонтанно избликнали самопризнания:

„…Помните прочее, че майка България е в окаяно състояние; помните, че майка България е разкъсана на пет части…Никога история не забележила толика неправда. Майка България като претърпе зверский ярем в разстояние на пет векове, днес тя плаче за изгубените си чада МАКЕДОНИЯ и ТРАКИЯ. Тя плаче за плодородна ДОБРУДЖА; тя плаче за ПИРОТ, люлката на изкуствата…

…Не забравяйте никога, че имате свещена длъжност, като се развиете умом и телом, да притечете на помощ Майце си, да отриете нейните сълзи, да утешите скръбта й. Да замените черните й дрехи с бели и весели, да турите на главата й венец. Тя си има венец, но да й турите и други венец от цветя, които растат в МАКЕДОНИЯ, да турите на ръката й онзи пръстен, что се намира в ТРАКИЯ, чуден по красотата си, светъл като слънце, пръстен, когото завижда всичкий свет…“ (Встъпителна реч пред учениците на Априловската гимназия в Габрово – септември 1879 г. )

И още:

„…Дух мой…Колко ласкаво ти ми се представи в Атина, когато пред университета минаваха к вечер у костурските работници и си се разговаряха ПО МАТЕРНИЯ, ПО СВЕЩЕНИЯ, ПО БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. Помниш, как студентите като чуха БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК, презреха говора и говорителите и казаха: „Еве минуват воловете“. Тогава колко ласкаво ти ме потрепа по плещите и ми каза: “Отмъсти им! Отмъсти им за Костур и за ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД…“ („Мечта на един старец“, в. „Балкан“, София, бр. 15, 28 април 1883 г.).

Господин Андоновски, съвестта, надявам се, няма да Ви позволи да заличите тези затрогващи слова, за да напишете повторно вашия палимпсест за македонистичната същност на гения. Нали!

V

Не знам дали някога, някъде в документ на научна институция, за каквато претендира Институтът за македонски език „Кръсте Мисирков“ в Скопие, би могло да се появи такъв примитивно-пропаганден текст, какъвто откриваме в частта на „Вистина и факти за македонскиот jазик“, посветена на сп. „Лоза“, издавано от Младата македонска книжовна дружина. То започва да излиза в София през 1892 г. Част от текста на македонските професори звучи така: „…Во бугарската jавност се огласиле негативни реакции за „Лоза“ со коментар дека тие сметале дека нивната татковина е Македониjа, дека е таа населена со посебно словенско племе наречено Македонци…“

Не. Недопустимо е в позиция на учени, да се появи подобно битпазарско говорене. Дали тези професори някога са разгръщали страниците на „Лоза“? Да. Списанието е прелиствано от покойния академик Блаже Ристовски, но не за да изтъкне истинските намерения на издателите му, а да ги премълчи и фалшифицира. А днешните му колеги сляпо се доверяват на неговите „академични открития“ и ги повтарят като папагали. Вярно е, че срещу списанието има критични гласове, каквито са двете статии на Д. Левов от 18 февруари и 13 април 1892 г. в тогавашния официоз в. „Свобода“, където ги нарича „сепаратисти“, термин, който беше възприет от цялата македонистична пропаганда като основополагащ, но съкровената българска национална чувствителност на тези млади и ентусиазирани люде от Македония не подлежи на съмнение. Реакциите срещу въведените от тях с младежки ентусиазъм промени в изписването на някои вече утвърдени букви в българската азбука, може да са и основателни, но и загрижеността на тези младежи за духовното и езиково единство на българския народ не може да се отрече. Още в книжка втора на списанието те поместват „Едно кратко обiаснение“, в което надълго и на широко защитават гледището си, че тяхната грижа е единството на българския език: „…литературниот език да бъде колкуто се може и по народен в наi широкото значение на думата, сир. колкуто литературниот език е понiатен по бреговете на Марица, толку да е понiатен и на тие на Вардар…“. Случайно ли по-късната тяхна деятелност ги направи почти всички имена в историята – Дамян Груев, Петър Попарсов, Иван Хаджиниколов, Димитър Мирчев, Георги Баласчев, Евтим Спространов, Христо Попкоцев, Георги Белев, Андрей Ляпчев, Тома Карайовов. Величината на по-късната им обществена и революционна деятелност извая в едри щрихи мисъл, дух, воля и затова тези от тях, които оставиха писани спомени, към „сепаратизма“ си се отнася като към нещо приписано им отвън, като злонамерен етикет.

Всеки, който е разгръщал списанието, остава впечатлен от изострената чувствителност на издателите му към всичко, което се пише по проблемите на Балканите и по-конкретно за България и Македония. Позицията им е винаги една: в защита на единството на българския народ, като разглеждат Македония като неразделна част от българското езиково и народностно пространство. Не пропускат да анализират и възникнали проблеми, и дребни конфликти между българи от Княжеството и някои бежанци от Македония, като използват понятията „свободните“ и „неосвободените“ българи. В този смисъл заслужават да се отбележат редица статии. Например във втори брой е поместен текст със заглавие „Няколко думи по въпроса за народността“, чийто автор Христо Матов твърди: „…Само едно сравнение на оние етнографически черти, които характеризират Македонците (разбирай македонските българи )…доста е да ни покаже и да убеди секиго, че народността на македонците не може да бъде друга освен, българска…“ и т.н.

В третия брой е публикувана позицията на редакцията под заглавието „Необнародваниот отговор во в. „Свобода“. Ще приведа само финала на този текст, който е достатъчно красноречив: „…Остава, следователно още веднъж да издигнем гласът си смело пред целия български свят, че Дружината ни е далеч от всякакви сепаратистични замисли, които тъй прибързано се хвърлиха върху нея и да заявим, че идеалът на Младата Мак. Кн. Др. е не сепаратизъм, а единството на целокупния български народ… От Черно море до Дрин…“.

Академик Блаже Ристовски в обемистия си труд „Крсте Мисирков“ използва огромен фактологичен материал, за да го „видоизмени“ според възприетата матрица. Той споменава и за цитирания по-горе необнародван отговор до в. “Свобода“, но вместо да го направи достояние на съвременния македонски читател, той го отпраща към бележките в края на книгата. А там споменава само заглавието, годината, месеца и датата на списанието. Това е „научният“ му подход…

„Лозарите“ със своите идейни, граждански и национални позиции, със своята интелигентност, духовност и воля остават извън опростенческите възгледи, както на редакторите на в. „Свобода“ , които виждаха в тях национални предатели, така и на цялата апологетика, която през последните 70-те години беше сътворена в Скопие.

VI

В документа „Вистина и факти за македонскиот jазик“ отново се възпроизвеждат митовете и за „основоположникот“ на този език Кръсте Мисирков, като по правило се цитира неговият „фундаментален“ труд „За македонцките работи“ от 1903 г. Споменава се за решението на АСНОМ от 2 август 1944 г. за създаването на нова езикова и писмена норма. Споменава се и за трите езикови комисии, но не се обяснява защо е разтурена първата комисия, а докладчикът на предложената от него азбука Георги Киселинов е наклеветен от Блаже Конески, хвърлен в затвора и пребит от надзирателите. Не се споменава и защо „сътворената“ азбука от втората езикова комисия е посрещната „на нож“ от обществеността. Не се споменава и как в края на април 1945 г. с телеграма от Белград Милован Джилас привиква Малински, Конески и Венко Марковски и в присъствието на сръбските професори Радомир Алексич, Радослав Бошкович, Михайло Стеванович и Радован Лалич им нарежда да вмъкнат петте букви от сръбската Караджица и да изхвърлят компрометиращата буква „Ъ“, връзката с българския език.

Най-големият парадокс в тази езикотворна енигма е фактът, че Институтът за македонски език в Скопие, носещ името на Кръсте Мисирков, не използва буквите на своя патрон , а тези на Вук Караджич. Тук има някакво разминаване между целите и средствата на пропагандата. Мисирков създава „За македонцките работи“, след като през 1902 г . Стоян Новакович като посланик в Русия, организира в Санкт Петербург Славяно-македонско научно и литературно дружество, начело с Димитрие Чуповски от с. Папрадище, Велешко и храненик на специално създадената за пропаганда на сръбските идеи в Македония структура „Свети Сава“. Член на това дружество е и Кръсте Мисирков, който е натоварен да напише под диктовката на самия Новакович този основополагащ труд, в който сръбските букви – какъв пропуск – отсъстват. Тази грешка на Стоян Новакович от 1903 г. беше поправена едва през 1945 г. от Милован Джилас.

И така днес си имаме македонска азбука със сръбски облик.

Въпреки всичко Мисирков е най-тачената историческа личност в Скопие. Той е избран и за македонецът на ХХ в. Той е стожерът, около който е завъртяна цялата митология на македонизма. И никой не си задава въпроса, този човек не е ли писал и след 1903 г.? Няма ли книги, изследвания, статии? И защо Институтът за македонски език не вземе да издаде цялостното словесно наследство на своя патрон? А той е оставил многобройни публицистични и изследователски текстове. Професорите-езиковеди зад Осогово много добре знаят, че техният патрон още през 1908 година се отказва от възвеличаваната от тях творба „За македонцките работи“, но загадъчно мълчат. А ето какво пише самият Мисирков за този си труд: „…Читателите на тая статия ще бъдат вероятно изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея в сравнение с онова, което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми „За македонцките работи“. За отгатването на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там изстъпих като импровизиран политик…(Одеса, 30 декември 1908 г., сп. „Българска сбирка“, XVII, януари 1910 г., кн.1).

А какво говори Мисирков за себе си по това време? Ето какво:„…БЪЛГАРСКИТЕ, т.е. МОИТЕ РОДНИ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДАНИЯ И ПЕСНИ за Крали Марко станаха понятни за мен само след пребиваването ми в Сърбия…Запознаването със сръбския епос веднага събуди в паметта ми БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕДАНИЯ ОТ МОЯТА РОДИНА за Крали Марко…“ („Южнославянские эпические сказания о женитьбе короля Волкошина, в связи с вопросом о причинах популярности короля Марка среди южных словян“, Одеса, 1909 г., с. 6)

През 2008 г. успоредно в София и Скопие, на съответните езикови норми, беше публикуван трудът „К. П. Мисирков – дневник 5 VII – 30 VIII 1913 г.“ Това са двата напрегнати месеца на Междусъюзническата война. В почти всекидневно отбелязаните размисли и оценки за протичащите военни действия, Мисирков е категорично на страната на България и разсъжденията му са като на стопроцентов българин. Това разбира се, с нищо не промени отношението на официално Скопие към личността на Мисирков, което е знак за безсилие пред лицето на обективната фактология.

И още едно признание на Мисирков, което и след 96 години звучи актуално:

„Ние ще бъдем повече македонци, отколкото българи, но македонци със свое различно от вашето сръбско самосъзнание, със свое историческо минало, със свой литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църква.“ („Народността на македонците“, в. „20 юли“, бр. 5, 11 май 1924 г.)

Това не е ли формула, която заслужава да се преосмисли от позициите на днешните реалности?

VII

Няма да говорим за морал.

Методите за довеждане на обществото до състояние на колективна амнезия за собствената му същност са изцяло криминални. ЗАРАДИ ТОВА ТЕ ТРЯБВА ДА СА ОБЕКТ НА ПРАВНО-ПОЛИТИЧЕСКА ЕКСПЕРТИЗА, А НЕ НА НАУЧНА.

Изобретателността на специалистите по пластична хирургия на душата е виртуозна.

Колективният транс на самоотричането и възвеличаването на узурпаторите на свободата е налице.

И така до днес, 76 години все с този жилав инстинкт за самосъхранение, както и с коварния и самооневиняващ стремеж за „творчество“, колкото условно да е то, но поставящо жертвите в услуга на своите палачи…

VIII

В една от поетичните си творби класикът на полската поезия Адам Мицкевич възкликва:

„Без дух и сърце

има скелети само…“

РС Македония е единствената държава, в която 30 години след разпада на Югославия, продължават да се разнасят, като върховна народностна същност, скелетите на една мизантропска етностратегия, сътворена в лабораториите на сръбския шовинизъм и Коминтерна.

Не е възможно потомците на Братя Миладинови, Пърличев, Джинот, Гоце, Даме да продължава безропотно да тънат в това духовно Средновековие.

Македония има достатъчно сили, ум, талант и смелост, за да погледне в очите натрапената „истина“ за себе си. Зад истеричната вакханалия, режисирана от облагодетелстваните до сега обществени слоеве там, все повече се чуват и трезвите гласове на пробуждащата се гражданска съвест.

Тези гласове ще се множат. Обратният път е невъзможен! /БГНЕС

——-

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.

Източник: БГНЕС

{BANNER_ID-4}

 

{BANNER_ID-3}

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.