Юпита, умни, красиви – опитът по света и у нас

Юпита, умни, красиви – опитът по света и у нас
17-07-2021г.
9
Гост-автор

Напоследък една от любимите теми в медиите е за младите, евентуално красивите, образованите и лингвистично обогатени хора със солидни дипломи от още по-солидни световни университети и ролята им за измъкването на България от блатото, в което тя периодично затъва през последните 1340 години от неасфалтираната си история.

Този разговор е основателен, ободряващ, обнадеждаващ и понякога отчайващ. Заради практическите резултати, с които младите, образованите и лингвистично обогатени момчета и момичета успяват или не в материализирането на идеите си. Било поради това, че първенците ни, които са ги поканили за министри или съветници изобщо пет пари не дават за мнението на поканените, или просто защото последните тепърва започват да се учат на практически умения след дипломирането си. Вариантите са богати на детайли, на успехи и главоломни падения.

Няма нищо по-естествено и логично за един елит да използва в управлението на държавата, банката или корпорацията „The best and the brightest“ (англ. – най-добрите и най-ярките) – по думите на Дейвид Халбърстам, легендарният някога кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ във Виетнам и автор на няколко от най-добрите книги в съвременната американска история.

Най-добрите, най-образованите, най-интелигентните визионери на едно обшрество несъмнено са нейните интелектуални залежи, по-ценни от всички златни рудници и петролни залежи, взети заедно. В прочутата си книга, публикувана за първи път преди близо половин век (1972) и окичена с десетина килограма награди, Халбърстам прави безпощадна дисекция на екипа на президента Кенеди, поканил за свои ключови съветници някои от най-образованите и най-титуловани млади американнци от академичния елит на страната. Оказва се, че мнозина от тях, като Робърт Макнамара, впоследствие министър на отбраната, а по-късно и шеф на Световната банка, е нямал равен на себе си по своята арогантност. Овчедушието на Дийн Ръск и вулгарността на Линдън Джонсън допълват портрета на този отбор от „The Best and The Brightest“ в Белия дом, който поставя началото на една от най-тъжните и катастрофални периоди в съвременната американска история – тази на виетнамската война. Която завърши трагично-фарсово на 30 април 1975 г с отлитането на хеликоптерите от покрива на американското посолство в тогавашния Сайгон.

Както би казал и брадатият немски философ, прекарал значителна част от живота си в Лондон, историята често се повтаря като фарс, ако точно той трябваше да коментира среднощното изтегляне на съюзническите войски от Афганистан преди две седмици… Нещо като драматичните часове в Сайгон преди близо половин век…

Ето защо Дейвид Халбърстам използва израза „The best and the brightest“ абсолютно иронично, даже подигравателно, за да опише как иначе един много интелигентен и образован президент като

Джон Кенеди се оставя да бъде заблуден от „умните и красивите“

на своето време, за да потъне в тресавището на Виетнам и в „Залива на свинете“ край Куба, където Хрушчов през една тъмна нощ го изненада с ракетите си. После Кенеди смени курса, но беше вече късно. Както режисьорът Оливър Стоун каза по телевизия „France 24“ на 14 юли сутринта – военният елит и секретните служби на Америка не харесаха курса на Кенеди и така се стигна до изстрелите в Далас на 22 ноември 1963 г. Джон, а след няколко години и брат му Робърт Кенеди, който беше близо до президентския стол, бяха безмилостно отстранени. Именно това разказва в новия си документален филм Оливър Стоун, стара пушка от виетнамските тресавища, пристигнал на фестивала в Кан, за да представи новия си документален филм за убийството на Кенеди. 30 години след премиерата на игралния му филм JFK.

Но да не задълбаваме в тази посока, а да се върнем към юпитата.

Ако направим много бегъл преглед на политическата практика, ще забележим, че откак свят светува младите, образованите за времето си, особено ако са очарователни, визионери и успешни в личния си бизнес, винаги са били канени на масата, особено в тежки моменти. Винаги са били приласкавани, използвани и често изхвърляни след употреба. В немалко случаи обаче мнозина от тях остават в историята с добри дела и добро име, с алтруизма и морала си, с достойното си оттегляне, гарнирано с почтеност и скромност.

Хорст Телчик беше един от тези умни ординарци на канцлера Хелмут Кол, когато се надлъгваха с Горбачов за Източна Германия. Както и Джордж Кенън, блестящият млад американски дипломат в Москва, който даде най-точната картина на Съветския съюз след Втората световна война и помогна (донякъде) на управляващите в Белия дом да разберат по-добре „духа на Мечката“.

Старата лисица Андрей Громико лично избра младия тогава и талантлив дипломат Сергей Лавров, който тръгна шеметно нагоре в кариерата си, увенчана с короната на доайен на дипломатическия корпус в централата на ООН в Ню Йорк.

Бил Клинтън постави свой човек от калибъра на Лавров за поста посланик в ООН – Ричард Холбрук, а след него Джордж Буш-Младши назначи на този пост Джон Негропонте. Тези двамата – Холбрук и Негропонте, бяха избрани лично от Хенри Кисинджър да му бъдат съветници и доверени информатори от Виетнам. Като млади дипломати те споделяха една стая в хотела си в Сайгон, наметнали сивите шлифери на съветници по аграрните и други въпроси… Блестящи генератори на идеи, но и хора със собствено мислене и лична позиция.

Франсоа Митеран се беше въоръжил също с плеяда от умове, най-яркият от които тогава беше Жак Атали. И Тони Блеър си имаше подобни момчета с добри дипломи.

Даже нашият „човек от народа“

със скромния си каскет също обичаше да се обгражда с по-учени и по-титуловани от него. Съдбата им може да е била различна, но мнозина от тях с интелектуалния си капацитет оставят сякаш по-различни следи в историята, отколкото наскоро оттеглилите се експерти на Борисов в областта на юриспруденцията, администрацията, здравеопазването, асфалтирането и т. н. С времето валякът на магистралното развитие сякаш безпощадно изглаждаше гънките на мнозина от тях, гледащи вожда си с послушание и благоговение като в картина на Тинторето.

Предполагам, че младият Георг Георгиев, бившият зам.-министър на Външните работи, оставил дълбоки следи в дипломацията ни, няма да се съгласи с горното описание. Нито доскорошната му шефка.

Защо става така, че „The Best and The Brightest“ понякога надминават със сиянието господарите си, които са ги поканили да понесат на младите си плещи част от тежестта на короната, а други завършват тъжно и безславно като опозорени звезди, хванати в неудобна поза.

Отговорът сякаш ни го даде тези дни един елегантен италианец, докато тръпнехме пред телевизорите от дузпа след дузпа. Роберто Манчини, облечен класически-елегантно, със скромно излъчване на достоен човек, подсказа на милиони, че на младите, умните и брилянтните може да се разчита само когато имат кауза; когато бъдат водени от лидер, който има същата кауза; който е почтен, вярва в избраниците си и ги възпитава в съща почтеност при следването на националната кауза. Даже начинът, по койте пееха национални химн подсказваше, че сред тези момчета има нещо, което тясно ги свързва. И това не бяха дузпите…

Младият някога саксофонист и президент Уилям Джеферсън Клинтън, ако го попитате за нашето сегашно дередже, сигурно ще каже: „Каузата, глупако! Националната кауза!“, преди да седне с нашенския си колега и да запеят „Жълтата подводница“ на Бийтълс. (Без намек за ученията в Черно море).

Даже изпълващият някога с надежди сърцата български Симеон Сакс-Кобурготски разбра за по-малко от 800 дни, че и юпитата, които доведе, с всичките си дипломи и брокерски умения, няма да могат да го измъкнат от блатото на Андрешко и капана на „политическия шоплук“ у нас. Защото за избирателите неговата кауза като че ли не беше България, а реституцията на част от горите й, тъй дъхаво миришещи на утринна свежст и стари царски спомени.

Една държава, един народ успяват тогава, когато водачите й през тресавищата на историята чертаят навигацията на движението й с мисъл за „племето“, за тези, които са ги избрали, и които им пълнят хазната в крайна сметка. И Манчини е пример как се служи на една кауза, как се отглеждат, насърчават и възнаграждават млади и талантливи хора, които се учат всеки ден да работят в екип, циментиран с почтеност и достойнство.

Един лидер може да има 1000 млади професори край себе си, които да владеят стотици езици заедно и да размахват солидни дипломи пред камерите, но ако той не може да им вдъхне кураж да се борят за достоен живот на сънародниците си и за общата кауза, тя скоро става КАУЗА ПЕРДУТА, както са казвали латините…

Вероятно не е случайно, че сега, когато Слави Трифонов представи отбора си от млади и образовани хора, мнозина се питат

може ли той да бъде „българският Манчини“,

могат ли те да играят по правилата, но талантливо, бързо и с достойнство? Или е по-добре да се даде шанс на сегашната „служебна“ група от също тъй млади, образовани и надарени финансисти, икономисти и прочие специалисти с дипломи и чужди езици, но говорещи на един сдържан и доста прецизен български език, доста различен от езика на онези, които искаха да „ваканцуват“ или да „входират“ поцинкованите си идеи в народното събрание. Същото, в което имаше крещящи четинести образи, силно контрастиращи с тези на интелектуалци като проф. Иво Христов или на проф. Андрей Пантев в близкото минало.

В края на краищата всяко племе, всеки народ, всяка страна има своите the best and the brightest, но не всяка знае как да използва пълния им коефициент на полезно действие. Само умни и смели лидери имат куража да издирят, отгледат, вдъхновят и назначат до себе си по-умни и по-образовани от тях.

Колкото до съдбата на Кенеди и на елитарния му кръг от млади хора, Халбърстам казва, че те, the best and the brightest, постепенно са насочили усилията си не към величието на Америка, а към преизбирането на Линдън Джонсън, към собственото си кариерно преуспяване и създаване на приятна картина за шефа си в Белия дом. Липсата на обща цел и национална кауза доведе до катастрофата във Виетнам, намеква блестящият автор.

Ако трябва да си представим лидер, който да ни води смело и успешно напред, може би той трябва да има реалистично-еластичното мислене ма Макиавели, интелектуалния прагматизъм и англосаксонската безцеремонност на Чърчил, визионерството на Ф.Д. Рузвелт, решителността на Петър Велики и малко от себичното лукавство на умните гърци, чиито плажове тъй силно ни теглят на юг всяко лято, когато у нас доходите падат, а цените и градусите се вдигат.

Но да не задълбаваме. Може би и един днешен Раковски ни стига – блестящо образован и говорещ 6-7 езика. Но и Раковски отдавна го няма. Дано поне случим с младите докато търсим общата ни кауза.

   Автор: Енчо Господинов
   Източник: e-vestnik

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.