Историята с 138 СУ трябва да се гледа на две нива едновременно… като евентуално престъпление и като тест за държавата

Историята с 138 СУ трябва да се гледа на две нива едновременно… като евентуално престъпление и като тест за държавата. И най-важното… като ситуация, в която всяка грешна дума може да удари не виновните, а децата.

Първото ниво е простото… ако има тайно видеонаблюдение в тоалетни, особено със звук и насочено към най-интимните зони, това не е „нарушение“ и не е „прекалена дисциплина“. Това е създаване на материал, който по дефиниция е токсичен… и който автоматично повдига най-мрачните въпроси за педофилски интерес, разпространение и продажба. Не защото някой „търси сензация“, а защото точно такъв тип записи имат стойност единствено като стока в престъпна среда.

Второто ниво е системното… подобно нещо не съществува без инфраструктура и без власт. Камери не се появяват магически. Някой ги избира, купува, монтира, включва в мрежа, настройва достъп, поддържа. Тоест централният въпрос не е само „кой го е искал“, а как е изградена веригата… кой е имал достъп на живо, кой е свалял файлове, къде се пазят, има ли архив, има ли отдалечен достъп, кой е администратор, колко акаунта са активни. Ако държавата не даде техническа картина, а ни остави с общи фрази, това означава само едно… пази се тишината, не истината.

Третото ниво е прикритието… в училище нищо подобно не стои „скрито“ дълго без човешки фактор. Ако е имало система, тя е изисквала ток, мрежа, ремонти, проверки, хора, които „не са видели“. Това не е индивидуална грешка, а култура на страх или удобна слепота. И тук е най-опасното… когато институциите се подреждат така, че да няма кой да спре властта на един човек над среда с деца.

И сега идва частта „с мисъл за децата“… публичността е нож с две остриета. Ние трябва да настояваме за пълна истина и жестока отговорност. Но не и да превърнем училището в арена за фантазии, споделяния и лов на вещици, защото така се произвежда вторична травма. Децата четат. Децата слушат. Децата се срамуват, дори когато не са виновни. И ако възрастните започнат да говорят за тяхното училище като за „пазар на записи“, без факти и без мярка, те ще платят цената с години.

Затова правилната линия е ясна и твърда… истина до край, но с дисциплина в говоренето. Факти, не сензации. Технически отговори, не внушения. И конкретни действия, които реално пазят деца: проверка на всички училища за незаконно наблюдение… ясни правила и забрани… независими канали за сигнализиране… и санкции не само за „извършителя“, а за всеки по веригата, който е позволил това да се случи.

Ако държавата се справи, ще видим точен разказ… какво е имало, кой е знаел, кой е гледал, къде са данните, има ли изтичане, има ли следи за разпространение. Ако не се справи… ще ни дадат един изкупителен виновник и ще оставят пробойната отворена.

И точно това не бива да допускаме. Защото тук залогът не е новина… залогът е сигурността на децата.

Автор: Деян Николов, фейсбук