Янис Варуфакис: Ангела Меркел беше лоша за Европа и света

Янис Варуфакис: Ангела Меркел беше лоша за Европа и света
02-10-2021г.
3
Гост-автор
Властването на Ангела Меркел ще бъде запомнено като най-жестокия парадокс на Гемрания и Европа. От една страна, тя доминираше политиката на континента като никой друг лидер в мирно време и оставя гемранското канцлерство значително по-могъщо, отколкото го завари. Но начинът, по който тя изгради тази мощ, обрече Германия на секуларен упадък, а Европейския съюз – на стагнация.
Янис Варуфакис: Ангела Меркел беше лоша за Европа и света

Днешните избори в Германия бележат същинския край на 16-годишното управление на Ангела Меркел. Янис Варуфакис обяснява за Jacobin как тя стана най-доминиращият в мирно време лидер на Европа – на цената на самата Европа.
 Упадък, подхранван от богатство

Няма съмнение, че Германия днес е икономически и политически по-силна, отколкото беше, когато Меркел стана канцлер през 2005 година. Но самите причини, поради които Гемрания е по-силна, са същите, заради които е гарантиран нейният упадък в една стагнираща Европа.


Германската мощ е резултат от три огромни излишъка: нейният търговски излишък, структурният излишък на нейното федерално правителство и притокът на чужди пари във Франкфуртските банки в резултат на бавногорящата, перманентна криза на еврото.

Но ако Германия плува в кеш благодарение на тези три излишъка, то този кеш е до голяма степен пропилян. Вместо да бъде напомпан в инфраструктура на бъдещето, публична или частна, той или е изнасян (инвестиран в чужбина), или е използван за купуване на непродуктивни активи в Германия (апартаменти в Берлин или дялове в Сименс).


Защо не може немски компании или федералното правителство да инвестират тези реки от пари ефективно в Германия? 

Защото – и тук се крие част от жестокия парадокс – причината, поради която тези излишъци съществуват, е че те не са инвестирани! Иначе казано, под владичеството на госпожа Меркел, Германия направи фаустовска сделка: ограничавайки инвестициите, тя придоби излишъците от останалата част на Европа и света, които вече не можеше да инвестира, без да се лиши от бъдеща възможност да извлече още излишъци.


Ако потърсим по-дълбоко техния произход, огромните излишъци, които засилиха Германия по времето на г-жа Меркел, са резултат от принудата на германските и впоследствие и на европейските данъкоплатци, да спасят Франкфуртските безумни банкери, за да могат те да създадат хуманитарна криза в периферията на Европа (по-специално Гърция) – средства, с които правителството на Меркел наложи безпрецедентен остеритет върху германските, а също и върху не-германските работници (диспропорционално, разбира се).

Накратко, ниски вътрешни инвестиции, универсален остеритет и настройване на гордите европейски народи един срещу друг бяха средствата, с които последователните правителства на Меркел прехвърлиха богатство и пари на немската олигархия. Уви, тези средства доведоха също и до разделянето на Германия, която сега пропуска следващата индустриална революция в рамките на фрагментирания Европейски Съюз.


Три епизода дават представа за начина, по който Меркел упражняваше властта си в цяла Европа, за да изгради, стъпка по стъпка, жестокия парадокс, който ще остане нейното наследство.


Епизод 1: Пан-Европейски социализъм за германските банкери


През 2008, когато банките на Уолстрийт и Лондонското Сити се сгромолясваха, Ангела Меркел все още се грижеше за имиджа си на финансово предпазлив, стиснал юмрука си Железен Канцлер. Морализаторски насочила пръст към разточителните банкери от англосферата, тя правеше сензации в речта си в Щутгарт, предлагайки на американските банкери да се консултират с всяка домакиня от Швабия, която би могла да ги научи на някои неща относно менажирането на финансите им. Представете си нейния ужас, когато скоро след това тя получи купища гневни обаждания от финансовото си министерство, централната си банка и собствените си икономически съветници, всяко от които съдържаше необяснимото послание: Госпожо Канцлер, нашите банки също са в банкрут! За да продължат да работят банкоматите, ни трябва инжекция от 406 милиарда евро от парите на тези швабски домакини, за вчера!

Това беше самата дефиниция за политическа отрова. Докато световният капитализъм преживяваше спазъм, Меркел и Пер Щайнбрюк, нейният финансов министър – социалдемократ – въвеждаха остеритет за германската работническа класа, защитавайки стандартната самоопровергаваща се мантра за затягането на коланите посред могъща рецесия. Как би могла тя да се появи пред собствените си депутати – пред които години наред е изнасяла лекции за стискането на всяка стотинка за болници, училища, инфраструктура, социални осигуровки и околна среда – и да ги моли да напишат такъв колосален чек на банкерите, които само допреди секунди са плували в реки от кеш? И понеже нуждата е майка на насилственото смирение, канцлер Меркел пое дълбоко дъх, влезе във великолепната сграда на Бундестага, проектирана от Норман Фостър, съобщи лошите новини на онемелите си парламентаристи и си излезе с искания чек.


Поне се свърши, сигурно си е помислила. Само дето не се свърши. Няколко месеца по-късно нова камара обаждания изискваше подобна цифра милиарди за същите банки. Защо? Гръцкото правителство беше напът да банкрутира. Ако това се случеше, 102 милиарда евро, които то дължи на немските банки, биха изчезнали и скоро след това правителствата на Гърция, Италия и Иралндия нямаше да бъдат в състояние да изплатят заемите си към германските банки на стойност може би около половин трилион евро. Помежду си лидерите на Франция и Гемрания имаха интерес от около 1 трилион евро да не позволят на гръцкото правителство да каже истината. Тоест, да признае банкрута си.


„Ангела Меркел небрежно измисли хуманитарна криза в моята страна, за да замаскира дотацията на полу-криминалните немски банкери.“


Това беше времето, в което отборът на Ангела Меркел стана много успешен, като намери начин да дотира германските банкери за втори път, без да казва на Бундестага че прави точно това: щяха да представят второто дотиране на техните банки като акт на солидарност със скакалците на Европа, народът на Гърция. И да накарат други европейци, много по-бедните словаци и португалци, да платят за заем, който да отиде веднага в хазната на гръцкото правителство, а след това да кацне при германските и френските банкери.


Незапознати с факта, че всъщност плащат за грешките на френските и германските банкери, словаците и финландците, както и французите и германците, повярваха, че трябва да поемат дълговете на друга страна. По този начин, в името на солидарността с непоносимите гърци, госпожа Меркел пося семената на омразата между горди народи.


Епизод 2: Пан-Европейски остеритет


Когато Лимън Брадърс банкрутира през септември 2008, последният им изпълнителен директор умоляваше правителството на Щатите за гигантска кредитна линия, за да задържи банката на крака. Да предположим, че в отговор американският президент беше казал: „Няма дотация, а също така, няма да ти позволя да обявиш банкрут!“ Би било крайно абсурдно. Обаче точно това каза Ангела Меркел на гръцкия премиер през януари 2010, когато той отчаяно молеше за помощ, за да избегне обявяването на гръцката държава във фалит. Сякаш да кажеш на падащ човек: няма да те хвана, но и нямаш право да падаш на земята.


Какъв беше смисълът на такова абурдно двойно nein? Предвид факта, че Меркел щеше винаги да настоява, че Гърция взима най-големия заем в историята – като част от скритата втора дотация на германските банки (виж по-горе) – най-вероятното обяснение е и най-тъжното: нейното двойно nein, което продължи няколко месеца, успя да предизвика такова отчаяние у гръцкия премиер, че в крайна сметка той се съгласи на най-съкрушителния остеритет в историята. По този начин два заека бяха убити с една дотация: Меркел крадешком финансира германските банки за втори път. А всеобщият остеритет започна да пълзи из континента като горски пожар, започнал в Гърция и разпространил се след това навсякъде, включително във Франция и Германия.


Епизод 3: До горчивия край


Пандемията предостави на Меркел последен шанс да обедини Германия и Европа.


Огромен нов публичен дълг беше неизбежен, дори и в Германия, защото правителствата трябваше да заместят приходите, изгубени по време на локдауните. Ако някога е имало момент за скъсване с миналото, то това беше този. Моментът крещеше германските излишъци да бъдат инвестирани в една Европа, която, успоредно с това, да демократизира процесите си за взимане на решения. Но последното действие на Ангела Меркел беше да се увери, че и този момент ще бъде пропуснат.


През март 2020-а, в съзвучие с хармоничната паника от локдауните в целия ЕС, тринайсет лидери на правителства от ЕС, включително френският президент Еманюел Макрон, поискаха от ЕС емитирането на общ дълг (така наречения евробонд), който да помогне да се вдигнат нарастващите национални дългове от слабите плещи на страни-членки на ЕС, и по този начин да се предотврати остеритетът по гръцки маниер в годините след пандемията. Канцлерът Меркел, което не беше изненада, каза nein и им предложи утешителна награда под формата на фонд за възстановяване, който прави точно нищо, за да облекчи нарастващите национални публични дългове, или за да помогне да се натъпчат акумулираните германски излишъци в дългосрочни интереси за германското общество.


В типичен стил „Меркел“, целта на фонда за възстановяване беше да изглежда че прави минимума от нужното, което е в интерес на мнозинството европейци (включително мнозинството германци), но без всъщност да го прави! Финалният акт на саботаж на госпожа Меркел имаше две измерения.


Първо, размерът на фонда за възстановяване, умишлено, е макроикономически незначителен. Което ще рече, че е твърде малък, за да защити най-бедните народи и общности в ЕС от остеритета, който ще дойде, веднага щом Берлин даде зелена светлина на „фискалната консолидация“, за да обуздае разрастващите се национални дългове.


Второ, фондът за възстановяване всъщност ще прехвърли средства от по-бедните северняци (като германци и холандци) към южноевропейските олигарси (като гръцки и италиански контрагенти) или към германските корпорации, управляващи публични съоръжения (като Fraport, които сега управляват гръцките летища). Нищо не е в състояние по-ефективно да гарантира допълнителното отравяне на европейската класова война и разделението Север-Юг от фонда на госпожа Меркел – финалният акт на саботаж срещу европейското икономическо и политическо единство.

Заключително ридание


Тя небрежно създаде хуманитарна криза в моята страна, за да замаскира дотацията на полу-криминалните немски банкери, като настрои гордите европейски нации една срещу друга.


Тя умишлено саботира всяка от възможностите за обединение на европейците.


Тя умело заговорничеше за осуетяването на всяка възможна зелена транзиция в Германия или в Европа.


Тя работеше неуморно за скопяването на демокрацията и за предотвратяване на демократизирането на безнадеждно антидемократична Европа.


Обаче, гледайки стадото безлики, банални политици, блъскащи се да я заменят, много се страхувам, че ще ми липсва Ангела Меркел. Дори и моята оценка за управлението й да остане аналитично същата, подозирам, че не след дълго ще мисля за управлението й с известна нежност.

Автор: Янис Варуфакис

Източник: Гласове

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.