Хайде да си кажем някои неща честно. Без партийни опорки, без заучени фрази

Хайде да си кажем някои неща честно. Без партийни опорки, без заучени фрази.

Мразя войната!!! Не я понасям!!!  Не искам да виждам сираци, не искам да слушам сирени, вой на ракети и скърцане на ковчези... Искам всички онези, дето се мислят за велики геополитици, да си седнат на дебелите задници и да се разберат, докато не им побелеят брадите, и не им се разкървавят хемороидите....
Обаче ние тук имаме един друг проблем. Проблемът с нашата си, родна хипокризия…

Помните ли, когато ни лъгаха, че правили „ремонт на шахти“ на гражданското летище в София? И когато военните самолети кацаха тихомълком, ние си мълчахме? Вярвахме безрезервно... Беше ни гот да ни баламосват, че това са просто някакви си „учения“…

И какво стана днес? Днес някой излезе и каза истината. Рече: „Вижте какво, член сме на военен съюз. Наше военно летище – повтарям, военно, а не гражданско – ще приеме летателни средства на съюзник“…

И к'во стана? Скочихме до небесата! Оратория, писъци, народно въоръжение на езика…

Ама ,  вие какво точно очаквахте???

Нали бяхме страхотно горди и щастливи, когато влизахме в Алианса? Помните ли онези министри, дето плачеха от щастие в един Трабант? Днес същите тия хора отдавна са сменили Трабанта с мезонети и черни Мерцедеси, ама тогава беше голям патос... Реваха за НАТО от трибуните.

А младежите? Онези, дето днес ги гледам да протестират пред авиобаза „Безмер“... Ами че те тогава подскачаха от кеф, че няма да ходят в казарма... Че няма да търкат кубинки 1 година и да метат плаца... Да ги зареже гаджето, да ядат чорба от вода... Е, супер беше тогава, нали??? Без казарма, свобода, евроатлантизъм.... 

Сега обаче ... рев. „Ама защо тук, ама защо на нашето летище...“

Е, няма как. Хем оная работа докрая, хем душата в рая... такова животно няма. Никъде по света…

Сключил си договор. Подписал си се. Гордял си се, че си в клуба на силните... Е, в тоя клуб се плаща членски внос. И той не винаги е с пари. Понякога е в компромиси, задължения и реален риск…

Аз пак ще го кажа – искам мир!!! Искам дипломация и нито едно детско око да не плаче!!! Но докато онези с рижавите глави,  не се разберат и докато договорът важи, нямаме голям избор...  Или спазваме това, под което сами сме се подписали, или спираме да се правим на велики съюзници, когато ни отърва, и на уплашени гълъби, когато сметката дойде на масата…

Всичко останало са празни приказки. Не знам, дали съм прав. Това мисля, това казвам.... Не на войната!!!

Автор: Иван Янев