Гонения, спасение и Холокост в царство България 1940-1944 г.

Гонения, спасение и Холокост в царство България 1940-1944 г.
27-01-2022г.
104
Гост-автор

Бел. ред. – Този текст е откъс от едноименната нова книга на Леа Коен, подготвяна за печат.

Всеки ден по света излизат стотици публикации, посветени на Холокоста. Този интерес се дължи на обстоятелството, че темата е болезнена рана, от която продължават да страдат евреи и неевреи. Йехуда Бауер, професор – историк в Яд Вашем, казва следното: „Холокостът не е минало, той е настояще. Все още са живи много от оцелелите, а също така и техните деца и внуци, за които Холокостът продължава да бъде лична и семейна история.“[1]

На въпрос на журналист от „Льо Монд“, дали се инструментализира Холокостът, Бауер отговаря:

„Разбира се, от политици, от журналисти, от историци. Всички се опитват по някакъв повод да използват и да употребят Холокоста, често с обратен ефект, и без добре да разбират същността на събитията.“

Манипулации върху темата за Холокоста са честа практика, включително в България, която представлява по-сложен случай, тъй като в границите на българското царство от 40-те години на миналия век евреи са били спасявани, преследвани и унищожавани по едно и също време. Едно от най-парадоксалните съвпадения е, че на 4 март 1943 г. са изпратени на сигурна смърт 4 хиляди евреи, на 9 март са предприети действия за спасяване на 8 хиляди, а на следващия ден са „вдигнати“ още 7 хиляди, на свой ред до един унищожени! Това фрапиращо противоречие създава истински хаос от мнения, които обикновено се движат между две крайности: идеализация на втория факт до степен на национално героично движение,наречено „спасението“, и съответно демонизация на първия, изпращането в газовите камери на Треблинка на 11343 души.

Първата теза, за безусловното спасение, се опитва да забрави депортацията и съответно смъртта на близо 20% от еврейското население в царство България, докато втората понякога омаловажава факта на избавлението, в резултат на което са запазени 48 хиляди невинни човешки живота! На всяка една от двете версии е посветен по един камион книги и изследвания, в които едни и същи факти (или подбрана част от тях) са представени според предпочитанията на автора с патос, със скептицизъм или с езика на рекламата.

Рецепцията в българското общество на събитията от онази епоха, е може би един от най-сложните сюжети в националния публичен дискурс (и дори извън него) през последните близо двайсет години. Търсеният консенсус по отношение на оценката и възприятието, както и в излагането и тълкуванието на историческите факти, т.е. на разказите за онова, което се е случило и онова, което НЕ се е случило, но присъства в тези разкази, пречи да се състави една структурирана история на събитията от 1940 до 1944 година в царска България.

В различни версии, нерядко диаметрално противоположни, в преследванията на евреите хибридно се цитират събития в българската история от същия период (политическите, военните, икономическите отношения с Германия и Италия, партизанското движение и отношенията със съветска Русия, спецификата на политическите партии и въобще на политическия живот в България, действията на двореца и на парламента), които или нямат съществено отношение към тъй наречения „еврейски въпрос“, или са в странична зависимост спрямо него. От така получената амалгама продължават да се фабрикуват както неверни теориии даже митове за „спасението“, както и паралелно с това да се пренебрегват факти и лица с наистина положителна и дори уникална роля в контекста на събитията от 1940-1944 година, и дори преди тях.

Тук ще се опитам да разгледам някои от най-новите „гледни точки“ и възникнали върху тях недоразумения, както и да назова причините за тяхното разпространение и възможните мотиви за желание в определени кръгове да бъдат наложени в обществото спорни, а понякога и неверни тълкувания за спасението на евреите.

Имало ли е Холокост в България?

Още самият термин Холокост предизвиква у мнозина съпротива и несъгласие, когато става дума за съдбата на евреите в царска България през периода 1940-1944. В българската историография този термин е внимателно избягван още непосредствено след 1944 г.[2] Причината е, че веднага след събитията от 1944 е изработена версия, политически прагматична и донякъде разбираема, предвид усилията на България да изчисти петното от четиригодишното си съюзничество с нацистка Германия. Оцеляването на 48000 евреи в старите предели на царство България е аргумент, с който българската делегация се опитва да наклони везните при преговорите на Парижката конференция от 1947 г., която трябва да определи статута на отделните държави, сътрудничили с нацистка Германия. Понятието „холокост“ навлиза в обществено-историческа употреба в България едва след 1989 година, когато заедно с опитите за нов прочит на съвременната българска история, се преразглеждат и фактите и обстоятелствата около съдбата и гоненията на евреите.

Трябва да се признае, че понятието Холокост внася известно объркване, когато става дума за третирането на евреите в царство България, тъй като, както вече посочихме[3], „по едно и също време в пределите на царство България едни евреи са били спасявани, други – преследвани, а трети- депортирани и унищожени.“ Ако се прилага буквалното значение на думата „холокост“ (унищожение чрез пълно изгаряне), то това трагично събитие е сполетяло само и единствено евреите от завзетите от България територии – Македония и част от Северна Гърция. Широкото разбиране на Холокоста го възприема обаче като процес, при който етапно се унищожават най-напред еврейските граждански права, след това се отнема еврейската собственост, ликвидира се еврейското културно и архитектурно наследство и накрая и самите евреи.

Ако ликвидацията е унищожила физически 12000 от общо 60000 евреи в пределите на царство България след 1941 г.[4], ще рече 20% от общия им брой, то предходните фази на Холокоста са били изпитани от цялото еврейско население. Въпреки това, обществената и политическата нагласа в българското общество и до днес мълчаливо не се съгласява с употребата на понятието и го възприема като нападка срещу българската държава. Създаването на Музея на Холокоста в Скопие през 2012 г. в памет на 7000 македонски евреи, унищожени в Треблинка, се превърна в повод за остри дебати за ролята на българската държава в този трагичен епизод и дори за изостряне на държавно-политическите отношения между България и РСМ.

Спасителна терминологична стратегия

За да се защити невинността на българската държава в тези действия, извършени през 1943 г. от българска администрация, войска и полиция, през последните двайсет години бяха изобретени терминологични защитни средства. Беше създаден термина „администрирани земи“, който да замени понятието „окупация“, прилаган към политиката на царство България от 1941 година нататък спрямо части от бивша Югославия (днешна Северна Македония и малка част от Сърбия) и части от Северна Гърция. Тази подмяна буди учудване, като се има предвид , че именно терминът „окупация“ е бил използване на най-високо политическо равнище в периода 1941-1944 г. Така в тронното си слово от октомври 1942 г. цар Борис III отправя похвали и благодарности към „нашите окупационни войски“, в писмо N°1203 на Министерство на войната от 22 април 1941 (строго поверително, Военно-исторически архив) началник щаба на войската дава нареждане на командира на V армия „ Шеста пехотна дивизия да започне съсредоточението си за окупиране на Македония“, както и във всички други държавни документи от същия период е запазен терминът „окупация“. След завършването на този процес вече се използва и терминът „новосвободените земи“.[6]

Писмо N°1203 на Министерство на войната от 22 април 1941 (строго поверително, Военно-исторически архив)

 

Друг оспорван термин в същия контекст е „депортацията“. Според международните правни норми тя означава насилствено преместване наопределени групи население от мястото им на живеене в друга държава, обикновено в места за принудителна изолация. Без съмнение точно това се е случило в пределите на царство България, когато 7000 евреи от Македония и 4000 от Северна Гърция са били депортирани в Треблинка и Аушвиц.

В изследването на д-р Здравка Кръстева „Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в царство България (1940-1944 г.)“[7], се доказва не само, че българската държава от посочения период е завзела със сила и с военни средства съответните територии в Македония и Северна Гърция, но и че единствено български представители са осъществили технически депортацията на около 12 хиляди евреи, която е довела до тяхното унищожение. И ако в случая с македонските евреи , те са били депортирани от територия, „окупирана“ според едни тълкувания (цар Борис III), „освободена“ според втори (Богдан Филов) или „администрирана“ според трети (съвременната политическа лексика), 4000 евреи от Северна Гърция са били депортирани оттам най-напред в старите предели на царство България (междинни лагери в Горна Джумая или в Лом), откъдето след това са били препратени през Австрия в лагерите в окупирана Полша.

Тезата за липсата на вина на българската държава в депортациите на евреи е опровергано научно-исторически в много специализирани публикации[8].



Политиката на отричане продължава обаче да съществува, като дори се изроди през последните двайсетина години в уродливи форми, някои от които добиха известна официалност и поради това ще ги спомена.

Една от тях е тезата на Дянко Марков, бивш представител на фашистката организация преди войната Съюз на българските национални легиони, а след 1989 г. един от знаменосците на антикомунизма (Марков е бил осъден след 1944 г. заради профашистка дейност и е прекарал известно време в лагер). През 2000 година той произнесе реч в Народното събрание в качеството си на депутат от СДС, в която заяви, че „депортацията на враждебно население (еврейско) от Македония и Северна Гърция от български власти е била законна и не представлява престъпление по смисъла на международното право“.

Неговото изявление предизвика бурни протести на всички еврейски организации в България и извън нея. Партията СДС се разграничи от неговите тези и декларации, но те продължиха да бъдат защитавани от части от българската десница. Така евродепутатът Андрей Ковачев от партия ГЕРБ организира през 2014 г. специална сесия в ЕП в чест на Марков, в рамките на която той беше представен като „борец срещу комунизма“.

Самият Марков по време на комунизма няма каквато и да било обществена или политическа дейност. Той се включва в политическия живот след 1989 г., когато участва във възстановяването на Съюза на българските национални легиони. Доктрината на Дянко Марков намери подкрепа обаче сред някои публични личности, като например главния редактор на най-голямото българско издателство, който от екрана на държавната телевизия препоръча на българския президент да кани на всички национални празници и чествания Марков като национален герой, както това правят във Франция със заслужилите борци за Франция. Нескрити симпатии към Дянко Марков проявиха и политически партии, включително в управлението на страната, като през 2018 година бившият легионер и създател на доктрината за „легалната депортация на враждебното еврейско население“ беше удостоен с официален награден знак на Министерство на отбраната от министър Красимир Каракачанов, представител на крайно дясната партия ВМРО, коалиционен партньор на ГЕРБ в правителството на бившия премиер Бойко Борисов в продължение на 4 години.

Правителството на ГЕРБ продължи след 2008 г. усилията на партията на бившия български цар Симеон Сакскобургготски за омаловажаване на историческата отговорност и отричането на всякаква вина на царска България в депортацията на 12000 евреи. Това се изрази не само в лични изявления на бившия премиер Борисов и на негови министри като Екатерина Захариева на Министерство на външните работи, Красимир Каракачанов на Министерство на отбраната и други, но и в сериозни материални ресурси в пропагандирането на тази теза (поръчка на книги, статии, изложби, телевизионни предавания, преводи на пропагандни текстове на английски и испански и организирани турнета в чужбина и др.) Постепенно и с усилие не само на политически органи, но също така на академични институции като БАН, на професори от СУ, НБУ и ВТУ беше наложена тезата за пълното и безусловно спасение на 48000 евреи в България при участието на всички слоеве на социалната пирамида, като се започне от българския цар Борис III, мине се през министрите на неговото последно правителство, през депутатите и едва след това се стигне и до българския народ.

Освен че тази пирамида беше и остава и досега изцяло обърната погрешно от основата до върха, тя включва и напълно несъстоятелни от историческа гледна точка елементи. Тя е оборена не само от еврейските организации и центровете за изследване на Холокоста Яд Вашем и Музей на Холокоста във Вашингтон, но и от редица научни изследователи в България, Израел, Франция и други в техни публикации и книги.

Съществуват няколко особено

Важни фактори за спасението на голяма част от българското еврейско население от „окончателното решение“

То е договорено, както се вижда от кореспонденция и документи , запазени в българските архиви, между Богдан Филов и Рибентроп през август-септември 1942 г., а именно депортацията на еврейското население от българските земи, подкрепено със съгласието на цар Борис III за 25000 „нежелателни“ евреи. Не успява да бъде осъществено поради различни фактори:

– сравнително ниско ниво на антисемитизъм сред българското население, което дава огромен шанс на евреите за оказана им помощ от техни български съграждани.

– практическа незаинтересованост на голяма част от обществото от „окончателното решение“. Според изследователя на Холокоста Арно Лустигер, шансовете на евреите за спасение навсякъде в Европа са били обратно пропорционални на нивото на антисемитизъм. Именно поради тази причина хърватските евреи не са били пощадени в условията на остра антисемитска нагласа на хърватското население, докато българските са имали значително по-големи шансове.[9]

– голямата интеграция на българското еврейско население в социалния и професионален живот, което довежда до естествени връзки и съответно до защита от страна на професионални организации с участие на българи и евреи в тях (на занаятчии и търговци, на адвокати, на писатели), които са между първите, реагирали остро срещу Закона за защита на нацията, който лишава техните колеги от професионални права.

– завидна религиозна търпимост в България, която е довела до нормално съвместно съществуване и дори дружески връзки между различни религиозни групи. Широко известна е ролята на Светия синод на БПЦ, най-последователен защитник на евреите през целия период 1940-1944, когато нейните водачи не се колебаят не само да защитават евреите, но и да са опълчат срещу инструментите на държавата и срещу самия монарх с произтичащите от това последици.

– ролята на отделни политици и видни обществени фигури като депутатът от мнозинството Димитър Пешев, индустриалецът Атанас Буров, съпругата на бившия министър председател Петко Каравелов, Екатерина Каравелова, митрополитите Кирил и Стефан употребяват без колебание своите връзки и авторитет, за да попречат на депортирането на евреите.

– и не на последно място на активната роля на самите евреи, които благодарение на своята интегрираност разполагат с възможности и средства да влияят, макар и в ограничена степен, на събитията.

Следва: Спасение или Оцеляване?

Бележки

[1]Интервю, публикувано на 3 април 2012 в « Le Monde »

[2]Терминът (от гръцки „пълно изгаряне“) е употребен още през 1941 г., но навлиза в широка употреба едва десет години по-късно. Заедно с него се употребява и терминът „Шоа“, дума на иврит, която означава „катастрофа“.

[3]Barenbaum, Michael, 2012 The Jews in Macedonia in World War II

[4]Често се цитира недобросъвестно протоколът от Конференцията във Ванзее от 20 януари 1942 г., в който броят на евреите в царство България е указан като 48 000, без да са взети предвид други 12 000 в завзетите от България Македония, Северна Тракия и част от Сърбия. Тази грешка е поправена по искане на правителството на Богдан Филов.

[5]Вж. писмото по-горе.

[6]Богдан Филов, отговор на тронното слово на 11 ноември 1941 г. по време на Деветото заседание на Третата извънредна сесия на ХХV Обикновено народно събрание.

[7]изд. Екстаз, Берлин 2018 г.

[8]Chary, Frederick B.1972 The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940-1944. Pittsburgh: University of Pittsburgh Press. Dubova, Larisa, and Georgiy Chernjavskiy2007 Опыт беды и выживания. Судба евреев Болгарии в годы Второй мировой войны. (Experience of Misfortune and Surviving: The Fate of Bulgarian Jews during 2017 “Contrasting Destinies: The Plight of Bulgarian Jews and the Jews inBulgarian-occupied Greek and Yugoslav Territories during World War Two.”Encyclopedia of Mass Violence (2017, March 15). Available online at https://www.sciencespo.fr/mass-violence-war-massacre

[9]Lustiger, Arno, 2011 Rettungswiderstand. Über die Judenretter in Europa während der NS-Zeit. Gottingen:

    Източник: e-vestnik

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.