Формира се един нов свят

Един нов свят се формира – бавно, трудно, но неизбежно. С Тръмп или без Тръмп, с Америка и Европа или без тях.

На 6-7 октомври, 2014 г. в Рим бе проведена осмата сесия на Азиатско-европейското парламентарно партньорство (АЕПП). Докато ръководителите на делегациите обсъждат плана си за работа и основните точки на окончателната резолюция, представителите на Европейския парламент (ЕП) са много активни (дори досадни). Позволяват си да поучават делегатите на азиатските държави; настояват да включат в проектодокумента на финалната декларация (от сесията) необходимостта да се увеличи ролята на ЕС в Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН). За нас недопустимо, но за страните от АСЕАН напълно естествено, шефовете на делегациите на тези държави категорично обявяват предложенията за нежелателни!

В комичната ситуация става наложително да се припомни на представителите на Европейския парламент да се съобразяват с волята на страните от АСЕАН, „дори и някои от тях да са били колонии на основателите на ЕС“. Защото днес те са независими държави и това е тяхната организация, „разположена достатъчно далеч от Брюксел“.

В края на краищата, въпреки натиска от страна на ЕП, всички изменения, предложени от представителите му са отхвърлени! В същото време, броят на привържениците на ЕС сред азиатските делегати, намалява още повече.

На 28 януари, 2013 г. във Владивосток е проведена 21-ата сесия на Азиатско-тихоокеанския парламентарен форум (АТПФ), включващ 27 страни-членки, сред които и Руската федерация (РФ). Участие взимат делегации от над 30 държави и международни организации. Като председател на форума, на руския сенатор Андрей Климов, е поставена задачата да подготви проект на финалната декларация и да изработи около десет различни изявления от името на АТПФ в рамките само на два дни. Когато поглежда списъка на предложенията от делегациите, той си казва: „Това е мисия невъзможна!“[1]

Липсата на време и принципът за единодушно вземане на решения (всеки член на Комисията на форума има право на вето!) не са единствените проблеми. Повечето от въпросите, поставени за обсъждане са горещи (от напрежението на Корейския п-в, до най-опасното огнище на регионални спорове: Южнокитайско море (ЮКМ).

Въпреки това обаче, съгласие е постигнато и парламентарната сесия приема всички проектодокументи единодушно!

Как се постига такъв успех?

При почти непрекъснати дискусии в рамките на 24 часа, в приятелска атмосфера на равнопоставеност и уважение. Наред с волята за решаване на общи проблеми, постигането на взаимноизгодни резултати е подпомогнато от отсъствието на американски делегати. САЩ обикновено игнорират подобни форуми, на които успехът им не е гарантиран.

През 2009 г. Международната конференция на азиатските политически партии (МКАПП) проведе първата си съвместна сесия с Постоянната конференция на политическите партии в Латинска Америка и Карибите (ПКППЛАК) и в момента поддържа контакти с основните политически партии в Африка.

Партия „Единна Русия“ не само участва в основните дейности на МКАПП, но има и едно място в Постоянната комисия – основният политически център на тази организация.

Една от първите срещи на Постоянната комисия на МКАПП се проведе във Владивосток през май 2014 г.  Тя е организирана по молба на лидерите на страните от МКАПП, които искат не само да разгледат неформалната столица на руския Далечен Изток, но и да чуят руското обяснение на драматичната обстановка в Украйна. За разлика от техните колеги от ЕС, САЩ и Канада, най-известните парламентаристи и водещи политици от Азия не отхвърлят прекия диалог с Русия по този въпрос и започват дискусията без никакви предубеждения и забележки. Сред азиатските гости са представители на много различни страни – от комунистически Китай до Япония и Южна Корея.

През 2018 г. Москва бе домакин на 10-ата Генерална асамблея на МКАПП, която участват над 50 държави от Азия и Европа, Африка и Латинска Америка.

Във всички тези и много други организации и форуми са изразени ясни общи позиции срещу всеки опит за външно влияние във вътрешния политически живот, включително всякакъв вид изнасяне на идеологии и революции (особено „цветни“).

Тази година, юбилейна за ООН[2], се превърна в годината на председателството на Русия в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). В контекста на пандемията COVID-19, особено на фона на застаряващите глобални институции, ШОС се оказа по-гъвкава и адекватно реагираща на системно-структурните промени. Светът все повече говори за потенциала на ШОС като ефективна платформа за сътрудничество и диалог, която ще играе значителна роля в световните процеси. „ШОС демонстрира единство; в кулоарите на организацията все повече хора говорят за равенство, докато в ООН има само разногласия…“, отбелязва ректорът на Финансовия университет към правителството на Руската федерация Михаил Ескиндаров. Днес ШОС е почти 60% от територията на целия евразийски континент, около 45% от населението на целия свят, поради което решенията, които се вземат в организацията, със сигурност засягат не само евразийското пространство, но и света като цяло. ШОС не си поставя задачата да промени системата на управление и развитие на тези общества, за разлика от ООН, където още през 1948 г. САЩ започват да налагат демократични ценности, наред с интересите си. ШОС възприема всяко общество и неговото ръководство такова, каквото е. До консенсусът се стига при оптималното съгласие на всички партньори. Организацията отрича модела „лидери“, които налагат правила и „изоставащи“, които да ги следват – заради който напр. ООН не работи.

Но най-важното към момента: След дългогодишни преговори, вчера (15.11.2020 г). на регионалната среща на върха в Ханой, бе подписано Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (Regional Comprehensive Economic Partnership – RCEP) между 15 азиатски държави (10-те страни членки на АСЕАН – Бруней, Камбоджа, Индонезия, Лаос, Малайзия, Мианмар, Филипините, Сингапур, Тайланд и Виетнам), и партньорите на блока (Австралия, Китай, Япония, Република Корея и Нова Зеландия). RCEP ще представлява 30% от световната икономика, 30% от световното население и ще достигне 2,2 милиарда потребители. То изключва Съединените щати и позволява на Китай да намали зависимостта си от задграничните пазари и технологии. И за разлика от Световната търговска организация (СТО), е ориентирано към развиващите се страни, като изключва механизмите за разрешаване на спорове между инвеститорите и държавите, даващи предимство на частните корпорации.

Сделката е сключена в кулоарите на онлайн срещата на върха на АСЕАН – действаща като „колективен лидер“ в Азиатско-тихоокеанския регион (АТР) и недопускаща хегемония в региона (външна или вътрешна). Самата идея за такава среща остра съпротива, не само спрямо САЩ и Великобритания, но и спрямо Китай и Индия, което блокира всички опити да се конструира и/или управлява азиатската регионализация „отвън и „отгоре“. На регионалните лидери Япония, Индия, Китай се налага да се съобразяват с възгледите на интеграционното ядро – АСЕАН и да ги приемат като основа за обсъждане на почти всички интеграционни проблеми. На фона на дългата и трудна борба за суверенитет самата идея за делегиране на власт на някакъв наднационален орган не получава подкрепа, защото подсъзнателно е свързана с „реанимация на колониализма“. Интеграционният „идеал“ – не е универсална, а избирателна, не максимална, а дозирана интеграция под строгия контрол на националните правителства. Местните държави са готови частично и постепенно да делегират на органите за междудържавно сътрудничество някои от своите икономически правомощия по отделни секторни въпроси, но не и политическа власт.

Индия се оттегли от преговорите за RCEP през ноември миналата година, но лидерите на АСЕАН заявиха, че вратата остава отворена за присъединяването й. Причините за това, както и историята на самото споразумение разглеждам подробно другаде, но по-важното е, че оттеглянето на Индия и маневрирането й между САЩ и Китай дава поводи за прибързани изводи в посока „проамериканския вектор“ във външната политиката на Делхи. Но страната съхранява политиката си на балансиране, стремейки се успоредно с това да използва китайския фактор в своя полза, усилвайки собствените си позиции в Азия посредством взаимодействие с Русия, Япония, АСЕАН, в известна степен със САЩ, и останалите по-малки държави и регионални организации. Диалогът с Пекин продължава, тъй като и на двете страни е ясно, че без него „векът на Азия“ не е възможен. Пограничните спорове перманентно изплуват на повърхността, но страните са подписали поредица споразумения[3] за мирно урегулиране на конфликти, за да не допуснат повторение на едномесечния сблъсък през 1962 г.

Както лаконично вметва руският политолог Андрей Кадомцев, „..И двете страни разбират, че най-реалистичната алтернатива за нормализиране на двустранните им отношения винаги е само тяхното ново изостряне.“

Развитието на концепцията за „Индо-Тихоокеанския регион“ (ИТР)[4] позволява нарастване глобалната роля на Индия и легитимация на бъдещото й присъствие зад пределите на нейната традиционна зона на влияние (Индийския океан). Но доколкото тази концепция обвързва Индия с американската стратегия „Quad“ (четиристранна коалиция между САЩ, Япония, Индия и Австралия срещу Китай), пълното й ангажиране с нея ще рефлектира негативно върху китайско-индийските отношения. Засега се смята, че никоя страна не може да бъде единствената доминираща сила в ИТР и всеки опит за налагане на хегемония без съмнение ще се изправи пред силна съпротива от други регионални сили.

За момента „Quad“ не е обвързваща, но всяко по-нататъшно структуриране на четиристранната коалиция и опити за превръщането й от неформална структура в организация за членство, неизбежно ще доведе до задължения, които Индия изобщо не желае. Тук трябва да се спомене също, че Китай одобри индонезийската концепция за Глобален морски фулкрум (Global Maritime Fulcrum – GMF) и предложи да я свърже с „Един пояс, един път“. Както е посочено в документа, „Тясната връзка между Пекин и Джакарта не е политическа, а икономически прагматична (…) и не включва противоречията по островите Натуна (където напрежението перманентно се изостря, включително през януари тази година). Интересът на Джакарта да предприеме по-ефективни стъпки зависи от ръководените от Китай икономически инициативи.“[5]

С оглед на съперничеството между САЩ и Китай и появата на различни индо-тихоокеански инициативи от други страни (САЩ, Япония, Австралия), „Global Maritime Fulcrum“ цели да превърне Индонезия в глобален морски център/ос и да запази централното място на АСЕАН в АТР и ИТР. Концепцията беше окончателно приета на срещата на върха на АСЕАН през юни 2019 г. и предполага обединение на съществуващите регионални инициативи, в които механизмите, ръководени от Асоциацията, ще действат като опорна точка както за определяне на нормите, така и за сътрудничеството.

Затова, всеки опит за засилване на индийското политическо влияние с помощта на твърда сила ще изисква обвързване със САЩ, което от една страна ще затвърди зависимостта на Делхи от Вашингтон, от друга ще влоши сериозно отношенията с Китай – риск, който индийците се опитват да избегнат. Следователно участието на Индия в антикитайски схеми за сигурност, включително в „Quad“, ще остане по-скоро номинално. Китай е част от индийската политика „Действие на изток“. И двете страни водят многовекторна дипломация на принципа „multi-alignment“ и отхвърлят блоковото противопоставяне. Това ясно личи и от речта на новия външен министър на Индия С. Джайшанкар на Икономическия форум „Валдай“, в която той посочва, че идеята за хегемония на една единствена държава е остаряла и, че „светът преминава от система на алианси към конвергентна система, при която страните обединяват усилията си за решаване на общи проблеми, без да влизат в официални съюзи.“ Нещо повече, министърът отправя покана към Русия да участва в реализацията на концепцията за ИТР и приветства досегашните й усилията в тази посока: „Индия – това е силна държава в Индийския океан, със сериозни интереси към Тихия. Русия е силна тихоокеанска страна с интереси към Индийския океан. Как можем да хармонизираме нашите интереси – ето това е важно“ – подчертава Джайшанкар. По думите му, концепцията за ИТР не е насочена срещу никоя държава и в частност Китай. Мнението, че тя се насърчава от Вашингтон за сдържане влиянието на Пекин, е остаряло и присъщо на парадигмите от времето на Студената война.

Или реализацията на амбициите на САЩ за „Азиатска Антанта“ е слабо вероятна, ако не и невъзможна. Още по-малко в условията на настоящата остра вътрешнополитическа криза, в която тепърва ще се държат като „аутисти“ (по израза на Бари Бузан), насочени към вътрешнополитическите си проблеми, които ускорено се задълбочават.

Колкото до ЕС, първоначалният проект на Москва за т.нар. „Голяма Европа“ щеше да направи Съюза ключов участник в колективния проект за дълбоко влияние на евразийския континент. И обратното, новата инициатива на Русия за Голяма Евразия, маргинализира ролята на Западна Европа, тъй като важните социално-икономически и политически решения вече се вземат от БРИКС, Евразийския икономически съюз (ЕИС) и ШОС и, в рамките на Инициативата „Един пояс, един път“.

Както пише американският експерт по Китай и Югоизточна Азия Годфри Робъртс, „Русия и Китай свързват и обединяват „световния остров“ на Макиндер в обширна и все по-просперираща общност…Те „предлагат алтернатива на западния (нео)имперски модел: сигурност без принуждаване, помощ без условия и, вместо споразумения със СТО, които се оказват пречка за устойчивото развитие, договори за търговия и развитие, гарантиращи стабилност. При това, тези две държави са постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН, а техни представители ръководят пет от петнайсетте агенции на Световната организация.

Днес над суперконтинента духат топли морални ветрове и парчетата на пъзела на „новата Евразия“ постепенно се нареждат.“

В събота (14.11.2020 г.), Вл. Путин отново участва на срещата на върха на страните от Източна Азия, която се проведе в Ханой. В речта си той посочи: „Укрепване на икономическото сътрудничество в АТР ще допринесе за развитието на разнообразни интеграционни проекти. Убедени сме, че регионалните и подрегионалните асоциации, като АСЕАН, ЕИС, ШОС, могат да си взаимодействат в интерес на целия регион, като хармонично и ефективно се допълват взаимно.

На срещата на върха на ШОС беше прието съвместно изявление на лидерите, което одобри идеята за обединяване на интеграционните усилия и инициативата, предложена от Русия за създаване на голямо евразийско партньорство като единно, широко и отворено пространство за сигурност и взаимно изгодно икономическо и хуманитарно сътрудничество.“

Разбира се, САЩ и Западът трудно преглъщат тази нова реалност и естествено се стремят да възпрепятстват утвърждаването й. Опитите за дестабилизация на страните в орбитата на РФ и Китай (особено тези в ЕИС), които наблюдаваме в момента, едва ли ще приключат скоро. „Змията хапе най-силно, когато умира“ казват. Турболенцията ще се засилва и ще продължи поне още десетилетие. Но така или иначе, бившите хегемони губят относителна мощ. Позицията на САЩ като последна суперсила ще продължи да ерозира. Това, заедно с променящата се технологична структура на обществото, е сериозна предпоставка за ерозия на капитализма, който е дискредитиран в глобален план. Глобалните корпорации, на които тази система се крепи, чрез мрежите си за влияние ще продължат да оказват съпротива (използвайки всички методи и средства на хибридната война) докато все още имат силата да го правят. Но ако страните в ШОС, БРИКС, АСЕАН и техните извънрегионални партньори успеят да реализират идеята за „Голяма Евразия“,  интегралният модел на социално-икономическа организация, който тепърва ще се усъвършенства, ще е привлекателен и за много държави в и извън мегарегиона. Тогава ще може да се говори и за ново качество на социалното развитие, възможно при условие, че нова, постикономическа система на мотивация се засилва в планетарен мащаб.

На тези и много други въпроси е посветена книгата ми „Ролята на азиатско-тихоокеанския регион в глобалната геополитическа трансформация“, 2020 г., в която защитавам, че движим се към свят без хегемон и вътрешно мултикултурни макрорегионални структури. Социално-икономическото и технологично развитие на отделните държави ще зависи в голяма степен от макрорегиона, в който на даден етап ще се окажат, и в зависимост от това кои макрорегиони ще оцелеят и ще се утвърдят във времето.[6] Циклите на политическа хегемония с голяма вероятност ще приключат. Напрежението и демонстрацията на сила няма да изчезнат, но сблъсъците на държавите и регионите ще са предимно с недържавни субекти, а не помежду им.

Това е виждането ми в дългосрочна перспектива и при положение, че не възникне мащабен природен катаклизъм, който би могъл да бъде предизвикан и от военна/кибер провокация, което ще забави/възпрепятства споменатите траектории на развитие, ала едва ли ще ги спре. Виси опасността и от биотероризъм… Но и в тези случай, ще оцелеят само държави, способни на съгласувани колективни действия, а това означава готовност да се жертва личен интерес в името на общото благо!

[1] Климов, Андрей. Русия и светът. С. НД Русофили, 2019, с. 223

[2] 75 години от създаването на ООН

[3] Такива са Споразумението от 1993 г. за поддържане на мира по протежение на Линията на фактически контрол (LAC); Споразумението от 1996 г. за мерките за изграждане на доверие във военната област по протежение на LAC; Споразумението от 2012 г. за създаване на работен механизъм за консултации и координация по граничните въпроси между Индия и Китай; Споразумението от 2013 г. за сътрудничество на граничната отбрана и др. Тези споразумения изиграват положителна роля и по време на 16-дневното противопоставяне между индийските и китайските сили в източен Ладак, военната конфронтация в Бурце в равнините Депсанг в Северен Ладак през 2015 г., кризата в Доклам през 2017 г., както и при конфликта в Източен Ладак и Северен Сиким, където напрежението отново се изостри и редица анализатори прибързано започнаха да вещаят регионална война.

[4] След политиката на „Ребалансиране в Азия“ на администрацията на Обама за поддържане на американското лидерство в АТР, ключовият инструмент на новата американска стратегия е концепцията за Индо-Тихоокеанския регион (ИТР). Военно-политическият компонент на ИТР е във формиране на четиристранна коалиция (САЩ – Япония – Индия – Австралия) срещу Китай („засилване на четиристранното сътрудничество“ („Quad“) в ИТР). Икономическият компонент е създаването на алтернатива на ЕП-ЕП, с цел да възпрепятства изпълнението на последния и да преориентира поне част от участниците в него, с обосновката, че китайските инфраструктурни инвестиции… “подкопават регионалната стабилност“ (National Security Strategy of the United States of America. The White House, December 2017, рр. 46-47; Ng, Joel. The Quadrilateral Conundrum: Can ASEAN Be Persuaded? In: RSIS Commentary, No. 120, 17 July 2018, р. 2)

[5] GLOBAL MARITIME FULCRUM (GMF) PERFORMANCES TO DEAL WITH TENSIONS IN SOUTH CHINA SEA DISPUTES: A CONSTRUCTIVIST ANALYSIS OF INDONESIA‘S STRATEGIC CULTURE, THAMMASAT UNIVERSITY, 2017, р. 49

[6] Вариантите за бъдещето на Балканите и България са разгледани в последна глава и в заключението на книгата.

Автор: Вихра Павлова

{BANNER_ID-4}

 

{BANNER_ID-3}