Нещо повече, то съдържа потенциала да се превърне в бъдеще в техен контрапункт, налагайки нови критерии за интеграция и сигурност.
В този смисъл, независимо че подписаният договор в Аахен бе широко отразен в информационното пространство, значението му радикално се подценява.
Което е може би умишлена стратегия от страна на французите и германците, но прави впечатление и мълчанието на останалите страни от Европейския съюз, както и на Съединените щати.
А всъщност двете най-мощни европейски държави се опитват да изградят модел на сътрудничество, който надхвърля рамките на ЕС и НАТО.
Ако досега смятахме, че ЕС представлява единно икономическо пространство, вече трябва да сме наясно, че то може да бъде още „по-единно“, каквото ще е френско-германското.
Ако си мислехме, че НАТО предоставя надеждна защита за своите членове, сега имаме пред себе си много по-ясен механизъм за двустранно взаимно подпомагане.
Необвързана по никакъв начин с поведението на НАТО.
Нещо повече, двете страни намекват в договора си, че имат претенцията двустранното им сътрудничество да добива многостранни измерения.
Открито натоварват споразумението, като първи етап от изграждането на обща европейска армия, както и създават квазимеханизъм за нейното управление - т. нар. Съвет за отбрана и сигурност.
В по-общ смисъл те представят начинанието си като противовес на дезинтеграционните и популистки настроения в Европа, но на практика отварят нов дебат в Европа, относно собствената си роля в Евросъюза.
Защото в договора прозира ясно вторият му план, целящ да засили лидерските позиции на Германия Франция в ЕС.
Превръщайки се в негово ядро, което с мощната си гравитация трябва да контролира и задържа периферията.
Въпросът е, дали Меркел и Макрон не пренавиха пружината на своите амбиции.
В началото на 30-те г. на миналия век също е битувало убеждението, че Англия, Франция, Германия и Италия трябва съвместно да поемат управлението на Европа - т. нар. идея за Директория на четирите.
Но агресивността на Хитлер и Мусолини, както и недоволството на по-малките европейски държави, успяват да торпилират проекта.
Днес ролята на противовес се опитват да играят Италия и Полша.
Но те не могат да бъдат равностойни съперници в дългосрочен план.
Не само защото икономическият и военният потенциал на двете страни е несравнимо по-слаб, но и защото те могат единствени да дефинират какво не желаят да виждат в Европа, но не и каква да бъде тя.
Но все пак Рим и Варшава обозначават една друга гледна точка, която в краткосрочна перспектива, вместо да тушира френско-германските амбиции, може да се превърне в нов деструктивен център за европейския проект.
Защото опозицията срещу прекалената консолидация може лесно да се изроди в разпалването на големи дезинтеграционни процеси.
Които могат да погребат под себе си ЕС или да го превърнат в клуб, раздиран от противоречията на два враждебни лагера.
И последният аспект от договора се изразява в невероятно нарасналата икономическа мощ на Берлин.
Не звучи политкоректно, но е факт, че една от мечтите на германския империализъм от миналия век е вече реализирана - Европа се превърна в стопански придатък на Германия.
Нейното положително търговско салдо с останалите страни-членки на ЕС е 55 млрд. евро и всяка година нараства.
Образно казано и тази година цяла една България, като стойностно изражение, ще мине в „джоба“ на Федералната република.
Неслучайно френските националисти реагираха остро на договора от Аахен.
При него прозира не толкова подчинената роля на Париж, а заплахата от загуба на френска идентичност.
За да се добере до ползите на германската икономика, Франция е готова да жертва постоянното си място в Съвета за сигурност на ООН и да сподели управлението на ядрените си сили.
Нещо повече.
Париж не просто върви към по-тясно сътрудничество с Берлин, той застава на пътя на размиване на границите между двете държави.
И не само в административен, а и в културен и национален план.
Предвижданата интеграция предполага в граничните райони да се налага създаването на двуезични общности, което по същество е опит за подмяна на националната идентичност.
Ако е успешен, с течение на времето той може да се разпространи върху самите държави и да приобщи нови.
Може би първата стъпка към изграждането на чисто европейската идентичност предполага налагането на двуезиково самосъзнание.
Като способ за дистанциране от националните корени.
Разбира се това са най-дълбоките „вълни“ на договора за приятелство между Германия и Франция и е трудно да се прогнозира отсега тяхното въздействие.
Но първият тест за силата на оста Берлин-Париж се задава на хоризонта.
И той ще се изрази в конструирането и работата на бъдещата комисия на ЕС.
Ако Меркел и Макрон съумеят да наложат волята си относно нейния състав и политика, останала Европа ще трябва да се нагажда към новата реалност след „пакта“ от Аахен.
****
Източник: glasove.com
{BANNER_ID-4}
{BANNER_ID-3}
