Ествената женска красота е като светлина в мрака, която някой упорито се опитва да угаси.

Автор: Надя Кирякова

За първи път се осмелявам да пиша на обществена тема. Усещам обаче, че мислите и емоциите, които бушуват в умът ми, (вече повече седмица) не могат да бъдат овладяни по друг начин освен чрез превръщането им текст. Усещам, че не мога да мълча, (а съм се въздържала толкова много до сега относно теми, които са пронизвали сърцето ми!). 
Какво толкова вълнува умът ми? Церемонията по откриването на Олимпийските игри в Париж, разбира се. Целта на публикацията ми – поредният призив към размисъл и лична равносметка. Нищо друго.

Ще започна от там, че Олимпиадата в нашето семейство има осбоено и изключително  силна сантиментална стойност. (Oбещала на мъжа ми да не го изтъквам публично). Спортът, особено водните спортове са нещо, което истински обичаме. И така, застанали пред телевизора чакахме с трепет официалната церемония на голямото откриване…
Церемонията започна с бляскъв френски размах. Истински грандиозен спектакъл. Спиращи дъха визуални ефекти, цветове, неочаквани изненади и дръзки провокации. Едва ли съм била единствената, която не е отмествала поглед от екрана.

Скандалните скeчове
Относно скандалните скечове, макар, че темата вече е силно изтъркна, си позволявам да щриховам моите впечатления. Първите асоциации, които изникнаха в ума ми се различаваха от асоциациите на повечето хора, (съдейки по развихрилите се словесни битки в интернет пространството). Първоначално не разпознах емблематичния стенопис на Леонадро Да Винчи „Тайната вечеря“ в първия скеч. 

Оптивайки да разчета символа на сребърния ореол около главата на впечатляващата дама обаче, усетих ясна, макар и не категорично дефинирана като послание препратка към християнството. Докато умът ми се опитваше да отгатне дали става въпрос за Дева Мария или пък за Иисус Христос, не знам защо се сетих за филма „Догма“, в който Аланис Морисет играе ролята на Бог. Усетих провокация. Желание за разбиване на стереотип. Стремеж към представяне на християнството като закостеняла религиозна догма, която има нужда от спешна реформация. 
Относно втората провокативна сцена, тази с ексцентричния човек, боядисан в синьо, който изненадващо се появява на празничната трапеза – отново свързах сцената с картина различна от асоциациите, споделени в интернет. Сетих се за картината на любимият ми Диего Велазкес “Los Borrachos” (от испански – „Пияниците“), известна още като „Триумфът на Бакхус“. (Не се срамувам да призная, че до преди броени дни дори не бях чувала за очевидно големия Jan Hermansz van Bijlert). Предполагам, че умът ми се насочи към картината на Веласкез благодарение на любимият ми господин Боржуков от испанската паралелка, в която учех, който ни преподаваше технология на превода и който успя да ме накара да се влюбя в испанските художници като Ел Греко и Велазкес.  Спомням си как ни беше възложил задачата за домашно да направим преразказ с елементи на разсъждение върху тази картина. Още помня тезата, която бях защитила, а той оцени високо - „Арогантност на пияница, който се смята за Бог“. Това е първото, което си помислих, когато видях синият ексцентричен човек с пиянско коремче да пее въху празничната трапеза.  
Спирам до тук с разсъжденията върху скандалните скечове. Наистина смятам, че темата вече е твърде изтъркана. Освен това намирам споровете за безсмислени.

Искам обаче да ви споделя впечатленията си от грандиозната церемония погледната от персперктивата уважение и отношение към жената.

- Погледът ми попадна на кадър, с емблематичния за французите Tony Estanguet, (по настоящем президент на организационния комитет на Париж за Олимпийските и Параолимпийските игри) да държи реч под дъжда. (Кадърът е запечатън от камерата на AP News и публикуван на сайта на медията). В страни от него забелязах усмихната, симпатична млада дама, облечена в спортно облекло да държи бял чадър над главата му. Предполагам, за да предпази елегантния му костюм от измокряне от дъжда. Така и не разбрах името на симпатичната дама. Пропуснала съм да разбера също, дали допускането на жени в кавалерството е с цел постигане на равенство?

- Видях в целият му блясък Guillaume Diop – първият чернокож мъж, достигнал ранга "Danseur Étoile" в историята на величествената институция Opéra national de Paris. Респектиращо и красиво. От призмата на равноправието, обаче - не видях до него изящната Bleuenn Battistoni, номинирана, (според информация от интернет) на 26 март 2024 за “Danseuse Étoile“ на същата величествена институция.  
Париж е столица с дълбоки традиции в балетното извуство, дал на света балерини като Marie Geneviève van Goethem, (вдъхновила склуптура Edgar Degas да създаде статуята „Малката танцьорка на четиринадесет години“), Françoise Prévost, (за която казват, че е разплаква публиката с емоционалния си танц, танцувайки Les Horaces на Jean Balon), Marie-Claude Pietragalla, (която е удостоена с титлата “ Étoile“ („Звезда“) на Opéra national de Paris за периода 1990 – 1998). По повод гостуването ѝ в Софийската опера и балет през април 1998, (Култура - Брой 14 (2288), 10 април 1998)  – проф. Боянка Арнаудова пише за нея: „Мари Клод Пиетрагала е гастролираща звезда, каквато от години не се е появявала на българското балетно небе“. 
Мисля си, дали това, (отсъствието на френска прима балерина до талантливия Guillaume Diop)  е случаен или умишлен пропуск? Ако е случан, не ми остава нищо, освен да се успокоя с факта, че и най-големите творци допускат грешки. Ако обаче е умишлен, съм леко объркана. Безкопоят ме въпроси като: Дали към списъка с расистка дискриминация не е прибавено исторически несправедливото превъзходство на бялата жена балерина спрямо чернокожия мъж балетист, (подобно на дискутираната последните години историческа несправедливост, че великите класически композитори, оставили на света голямото музикално наследство са бели мъже, например)? Дали в случая е приложена позитивна дискриминация с цел постигане на историческо равновесие? Ако това е така – дали има установена времева рамка, за постигане на справедлив исторически баланс? 
(Разглеждайки отново пресата тази сутрин, все пак съзрях Marie-Claude Pietragalla – танцуваща с олимпийския огън на 14 юли в Лувъра в Париж, където участва в щафетата. Това частично облекчение, все пак не ми помогна да се справя в разочарованието от отсъствието на настоящата звезда на Парижката опера и балет, Bleuenn Battistoni, редом то талантливия Guillaume Diop). 
- Бях възхитена от естествената красота на момичето в библиотеката, „уцелено“ фатално от любовна стрела, изстреляна от неустоимия поглед на атлетичен младеж. 
Бях силно изненадана обаче, когато атлетичният младеж, предизвикал любовни трептежи в красивата девойка, внезапно също беше поразен от любовна стрела – изстреляна обаче, от закачливия поглед на друг добре гримиран младеж. Останах поразена когато гримираният младеж затвори вратата под носа на нас зрителите, оставяйки ни само да гадаем какво предстои да се случи в стаята, в която тримата млади влюбени потърсиха уединение. Игривият му поглед и закачливата му усмивка предизвикаха в ума ми предположения, които неволно ме накараха да сложа ръка върху очите си. Отне ми време, за да стопля, че става въпрос за “ménage à trois“. В умът ми се развихри буря от въпроси. Осъзнах колко консервативно е възпитанието ми – в любовта да бъда първа и единствена цигулка. Колко старомодно се оказва това! Но какво разбирам аз от истинска, свободна любов, с моето консервативно възпитание?! „Всеки има право на свободна любов, извън всякакви консервативни и религиозни рамки!“, сякаш чувам възмущението на някои от вас. Разбира се! Ако говорим за равноправие обаче, защо класическата любов между мъж и жена не беше представена на церемонията в града на любовта? Ще се въздържа от спекулации с личното си мнение.

- Бях силно впечатлена от статуите на известни френски жени, (дали своя сериозен приност в извоюването на правата на жените не само във Франция, но и в света днес), които една след друга излизаха от река Сена, припомняйки ни славното минало на своите героини… 
Olympe de Gouges, Alice Milliat, Gisele Halimi, Simone de Beauvoir, Paulette Nardal, Jeanne Barret, Louise Michel, Christine de Pizan, Alice Guy и Simone Veil, разбира се. (Казват, че усърдните усилия на последната са оказали силно влияние за революционното решение на Франция да запише правото на аборт на всяка жена в конституцията си). 
Като дъщеря на биохимик и микробиолог обаче, ми направи силно впечатление отсъствието на Maria Salomea Skłodowska-Curie, известна във Франция като Marie Curie. 
Макар, и да не е феминистка в класическия смисъл на понятието, животът и биографията на Marie Curie ми се струва, че би трябвало да служи за вдъхновение на феминистките във Франция, (тя не само, че не е католичка, но това, което е официално известно за нея е че дори не е християнка). Иска ми се да припомня само някои от щтрихите в живота на тази забележителна жена.  Учи във Варшавския нелегален университет, наречен „Летящ“ защото консервативна Полша по онова време не допуска жени във официалните си висши учебни заведения. По-късно заминава в Париж, където получава своето официално висше образование и прави бляскава кариера. Буквално разбива стереотипи – на сватбения си ден носи тъмносиньо облекло вместо булченска рокля, (същото това облекло ѝ служи в продължение на много години като лабораторно облекло). 
Става първата жена преподавателка в Сорбоната. Печели нобелова награда за физика през 1903 г., (която споделя със съпруга си Пиер Кюри). Печели нобелова награда по химия през 1911. Marie Curie е единствента жена, която ярко се откроява на снимката на първата престижна конференция по физика и химия, проведена през 1911 в Брюксел, (Solvay Conference). Основава института „Curie“ в Париж. Придобива френско гражданство. 
Прави най-големите си открития, развива бляскавата си кариера и печели най-престижните си награди, докато живее и работи в Париж. Умира във Франция. Все факти, които струва ми се би трябвало да са повод за гордост на тази велика страна. 
По някакви необясними за мен причини, статуята на Marie Curie не се показа във водите на Сена. Имам няколко предположения на какво би могло да се дължи това – все пак по националност тя е полякиня, а Полша е консервативна и католическа държава, в която са забранени абортите. Това очевидно е в силен сблъсък с дневния ред на правата на жените в Европа, особено на тези във Франция, чиито права са записани в конституцията. Освен това обича мъжа си Pierre Curie до последния му дъх, когато нелепа катастрофа отнема живота му. Също така, съдейки по живота й – за нея семейството, традиционното семейство е ценнност. Колко тривиално!
Но коя съм аз да спекулирам с дръзките си внушения и волните си предположения! 
След започването на Олимпиадата изненадите от Париж продължиха. 
Боксов скандал
- От няколко дена медийният свят буквално се разтресе от новината, че Имане Хелиф  (Imane Khelf), от Алжир, (категория до 66 кг) и тайванката Лин Ю Тин (Lin Yu-Ting), (категория до 57 кг) са допуснати да се състезават в женския бокс. Оказа се, че Международната боксова асоциация (IBA) през изминалата 2023 година е забранила на същите тези състезателки да се състезават в категория женски бокс, поради неуспешно преминаване на тест за биологична полова принадлежност, (тестът е отчел наличието на XY хромозоми и у двете състезателки, което е доказателство за мъжки характеристики на пола). Оказа се, че нито решението на недопускане, нито резултатите от теста са оспорени от Имане Халиф и Лин Ю Тинг до сега. Световният Олимпийски Комитет обаче е решил да не вземе под внимание наложените забрани от Международната боксова асоциация и допуска двете състезателки до участие на Олимпиадата в Париж. Кратко видео, в което ясно се вижда как Имане Хелиф удря силно в лицето Brianda Tamara на боксовия ринг в Мексико през 2022 за часове обиколи света и повдигна вълна от възмущения и въпроси. Първата голяма новина, (в контекста на женския бокс на Олимпийските игри в Париж), която мълниеносно обиколи света беше, че италианката  Анджела Карини се отказа от олимпийската битка с Имане Хелиф,  след 46 секунди бой. Снимката на разплаканата Карини можеше да бъде видяна на стените на хиляди потребители на социални мрежи. По подобен начин социалните мрежи бяха заляти и от новината за загубата на нашата състезателка Светлана Каменова от Лин Ю Тин от Тайван. Снимката на разгневеното лице на Каменова, която прави знакът „X” с показалците си се превърна бързо в емблема на протест. По темата се появиха и продължават да се появяват все по-интересни заглавия и статии съдържащи емоционални сентенции като: „Набедени за мъже“, „Изправени пред буря от критики“, „съмнителен подход на бокса към тестването на пола“ и т.н. 
По повод разгорещените събития в света на бокса, голямата Мартина Навратилова, (една от първите жени, които смело заявява своята нестандартна сексуалност във времена, когато подобни действия бяха силно сигматизирани),  написа на стената си: „Срам за Международния Олимпийски Комитет!“. 
Реакциите на български  професионалисти също не закъсняха. Някои от тях са – бившият министър на спорта Красен Кралев, Сергей Игнатов, (бивш министър на образованието и науката, основател на египтологията у нас и бивш боксьор), както и Джоана Нуамеруе, (българска боксьорка с нигерийски корени, играла този февруари с срещу Имане Калиф).  
Ожесточените дебати и споровете относно половата идентичност на двете състезателки продължават. 
О, скъпи момичета! Наистина не знам как да го коментирам. Казват, че не е толкова просто. 
Сещам се обаче, за приказката на Андерсен „Новите дрехи на краля“ и си мисля за гениалността на любимият ми детски разказвач. По колко простичък начин Андерсен иронизира глупостта на хората, попаднали в клопката суетата, в капана на изкушението на демонстрация на интелект, на превъзходство и изискан вкус „в стилът на новото време“; на страховете да не бъдеш сметнат за не достатъчно образован и изискан, за глупак, за простак, за „Ганя“; на ужасът да не чуеш въпроси като „Кой си ти, че се смяташ за компетентен по тази сложна тема?!“ или „На кои източници на информация се позоваваш?“ или пък обвинения от рода на това, че не си усвоил умението „четене с разбиране“, че вероятно си бягал от чавовете по биология и химия в училище“ и т.н. 
В приказката на Андерсен краят на интелектуалната агония е поставен от едно малко дете, което се появява на площада, очевидно незапознато с актуалните и интелекуталните дебати на обществото и което се осмелява да назове истината на висок глас като извиква силно: „Царят е гол!“ и така поставя началото на заключителния абзац. 
Мисля си, какво ли би казало едно 4-5 годишно дете днес, (незапознато с яростните дебати в интернет относно сложността на сексуалното развитие при хората, XY, XX и XXY състояния, правила и изключени, законови рамни, нива на допустимост, съвременна наука и т.н) докато наблюдава как „набедените за мъже“ Имане Халиф и Лин Ю Тинг се бият на боксовият ринг с жени? Какъв ли би бил неговият отговор на въпроса дали това са мъже или жени? Чудя се също, кога правото на извяване на истината, на изговаряне на очевидното е делегирано единствено и само на оторизираните експерти? 
Сещам се и за думите на Христос: „Ако не се обърнете и не станете като дечицата, то никак няма да влезете в небесното царство“. (Ев. от Матей 18:3)

Расистки скандал
- Като последен акцент по темата Олимпиадата в Париж, завършвам с новина, която сравнена с тази за напрежението в женският бокс, остава някак си изтласкана в периферията.  Според новината, (която прочетох в няколко местни и чуждестранни медии), Британската олимпийска асоциация е отстранила звездата на отбора по ръгби Amy Wilson-Hardy, заради неин расистки коментар. Най-силно ме впечатли фактът, че расисткия ѝ коментар е направен в личен чат с нейна приятелка в WhatsApp. Голямата грешка, направена от Amy се оказва снимка, с черна козметична маска, която е споделила с приятелката си с коментара: „Мислех, че ще имам по-добър шанс с черните“. Силно впечатлена съм от това приятелство. Очевидно приятелката на Amy има изключително силно развито чувство за обществена отговорност и социална справедливост. Очедивно следва силни морални принципи, които я правят безкомпромисна дори към шегите на приятели, когато става въпрос за расистки коментари. Мисля си, че социално отговорната постъпка на приятелката на Amy е сравнима по достойнство с моралните избори на овехтели герои като Митко Палаузов и Павлик Морозов, които някога, хората от моето поколени изучавахме в училище. 
Случката с Amy Wilson-Hardy ми напомня на тази с публичното засрамване на  Justine Saccoo през 2013, след публикуването на не добре премислена шега, споделена от нея в Twitter “Отивам в Африка. Дано не хвана СПИН. Майтапя се. Аз съм бяла”. Като резултат от тази необмислена шега – животът на Justine Saccoo е буквално съсипан. (насърчавам ви да прочетете историята). 
След около година, журналист на име Jon Ronson, решава да защити Justine Saccoo, като пише книга със заглавие „So you’ve been publicly shamed”. (“Значи сте били публично засрамени“). В книгата Jon Ronson се опитва да събуди обществената съвест с коментари и въпроси като: „Прекарваме все повече време в социалните мрежи и се опитваме да наказваме хората. Но даваме ли си сметка, че губим моралния си компас? Унищожаваме живота на хората и дори не се замисляме за последствията от действията ни“.

И все пак струва ми се има съществена разлика между двете истории – неумесната шега на Justine Saccoo става достояние на света чрез неин публичен пост, а тази на Amy Wilson-Hardy – чрез личен чат с приятелка.  Явно нивото на социална отговорност у младите хора, 11 години по-късно, е достигнало до впечатляващи висоти). 
Лични изводи
Олимпийските игри в Париж 2024 промениха мирогледа ми. До скоро се възмущавах от войната срещу хетеросексуалния мъж, която съзирах почти навсякъде. Тези дни осъзнах, че срещу традиционната, женствена, естествено красива биологична жена също се води война – от ново поколение жени, които имат неразбираеми за мен критерии за обществена справедливост. 
Осъзнах също, че определена група хора се чувстват твърде потиснати от всичко класическо, традиционно и възприемано до този момент за красиво, включително от изящната грациозност на френските балерини, от запленяващата елегантност на френските модни икони, дефилирали по подиумите на Париж,  (Inès de la Fressange, Laetitia Casta, Carla Bruni), от традиционното семейство и разбира се – от закостенялото догматично християнство.  
(Разсъждавайки по темата няма как да не изразя впечатленията си от статията на Tim Stanley за The Telegraph, преведена и публикувана в „Гласове“. В статията си той цитира Едмънт Бърк,  философ творил преди екзекуцията на Мария Антоанета, който предрича „предрича, че липсата на кавалерство, демонстрирана пред кралицата рано или късно ще доведе до трагедия за всички жени във Франция. „В свят без етикет или отличителност, (пише той) кралицата не е нищо повече от жена; жената не е нищо повече от животно, при това животно не от висш порядък“. Опитвайки се да оформя заключението си, образът на  отрязаната пееща глава на Мария Антоанета, с която започна бляскавата церемония, (и който зловещо се настани в съзнанието ми като тудно избледняващ спомен) сякаш саркастично ме заплашва с думите: „Жените в следреволюционна Европа ще бъдат унищожени“. „Няма да стане!“ се улавям да отговарям аз.)

Промени се и отношението ми към фразата „Красотата ще спаси света!“ (признавам си, до вчера я намирах за повърхностна). Стигам до извода, че във времена като днешните естествената женска красота е като светлина в мрака, която някой упорито се опитва да угаси. 
Благодаря ви за търпението с което прочетохте дългите ми размисли. Прегръщам ви силно, мили момичета!

P.S. Простете моето невежество – вероятно не разбирам от съвременно изкуство, от свободна любов и от демокрация. Твърде старомодна съм! 
Освен това съм християнка и майка на момичета.

Бъдете благословени!