Една година Байдън – защо Америка остава разделена

Внимателно следих реакциите на политици и коментатори около годишнината от вашингтонския метеж от 6 януари м. г. Помръднали ли са САЩ от тогавашното си дълбоко разделение едва ли не на ръба на гражданската война? Политически – не. Разделението продължава и се приема от 76% от американците като най-голямата заплаха за сигурността на страната по данни от 12 януари т. г. Само 19% слагат на първо място външни фактори – въпреки шума около „руското нахлуване“ в Украйна и „заплахата“ от Китай. Това е знак, че нахлуването няма да се състои.

Да си припомним какво се криеше зад идеологическото разделение на либерали и тръмписти.Байдън и демократите не спират да ругаят Тръмп и да се боят от него. Истинското, дълбоко разделение на Америка обаче съвсем не е това. И причините за него съвсем не са лъжите, дезинформациите и налудностите на Тръмп и крайнодесните, както се заблуждават либералите.

Противниците на Доналд казваха, че той е ненормален и непредвидим – и жадуваха за връщане към нормалността и предвидимостта. Поддръжниците на „Оранжевия“ чувстват, че тази „нормалност“ сама по себе си е ненормална,лицемерна, порочна, враждебна за обикновения човек. И продължават да го харесват, въпреки всичките лъжи и детинщини, въпреки реалните му действия в интерес на супербогатите и във вреда на бедните, защото се опълчва на ненормалната „нормалност“ и сам е мразен от нея.

Реалното разделение на Америка е между горната една десета от процент – супербогатото малцинство – и 99-те и нещо процента обикновени американци. Икономическото неравенство отдавна е над равнището от 1929 г. – навечерието на Голямата депресия. Това реално разделение не получи сериозен израз в резултатите от президентските избори по-миналата година и няма да бъде сериозно адресирано в близко бъдеще въпреки господството на демократите.

Нападението на конгреса на САШ на 6 януари 2021 г. от недоволни привърженици на Тръмп. Снимка: от тв репортаж.

Защо? Онеправданите 99 процента американци не са единни, а непреодолимо разделени помежду си по „лайфстайл“ признаци. Илюзорното деление на Америка за тръмпистите е: (1) трудова Америка (ние) – работници, дребни и други честни предприемачи, и (2) нетрудова Америка (те) – спекулантите-глобалисти от Уолстрийт, либералите-„комунисти“ от Източното и Западното крайбрежие и лумпените-хрантутници – главно от малцинствата плюс милионите нелегални имигранти – които смучат данъците на трудовите американци и за благодарност през лятото на 2020 г. палеха и грабеха дюкянчетата им.

За либералите пък Америка се състои: (1) горе – от образован, прогресивен елит (ние) и (2) долу – от онеправдани, страдащи малцинства по расов, полов, етнически, културен, религиозен и друг „лайфстайл“ (по стил на живот) признак: черно- и цветнокожи, жени, ЛГБТ, имигранти… А (3) в средата –консервативни и тиранични мнозинства – реднекс (червеноврати) тръмписти; гузни бели хора; мъже; хетеросексуални; религиозни протестанти и католици, отричащи аборта и Дарвин; грубияни с пушки и гълтащи бензин джипове; изначално зли, расистки полицаи, убиващи невинни чернокожи; е, и зловещи енергийни корпорации за нефт и въглища, рушащи природата.

И двете половини –либерали и тръмписти са в плен на идеологии,на илюзорно съзнание. Мнозинството и от двете всъщност са обикновени трудови хора с идентични реални интереси. Реално те трябва да са на едно и също политическо място, а в действителност са в различни вселени и виждат у опонентите си въплъщение на абсолютното зло. Това положение е идеално за елита. И пагубно за народа и т. нар. „демокрация“.

Да вземем следния пример. В реалния свят Джо, бял шофьор в „Уолмарт“ в Кентъки (тръмпист), и Джозефин, черна учителка в прогресивно частно училище в Ню Йорк (либералка) имат еднакви реални интереси. Примерно: „Медикеър“ за всички, т. е. социализирана медицина, тъй като и двамата не са осигурени здравно от работодателя си и не са членове на профсъюзи. Платено бащинство/майчинство, достъпни държавни детски градини, добри безплатни държавни училища във всеки квартал и безплатни държавни (щатски) университети, тъй като и двамата нямат пари за частни училища и колежи и не могат да си позволят да гледат децата вкъщи.

Джо и Джозефин в идеалния случай би трябвало да гласуват заедно за прогресивни кандидати като Бърни Сандърс. И така именно отиваха нещата през пролетта на 2016 г., преди Хилари да се намеси да му съсипе кандидатурата с фалшификации и пропаганда. Но в илюзорния свят на идеологиите, натрапвани им от медиите и от двете партии, Джо и Джозефин не виждат реалната си близост и са смъртни врагове по светоглед и стил на живот.

Джозефин е анти-Тръмп и гласува за феминизъм, аборти, гей бракове и осиновяване, и за всичко, различно от традиционния „тръмпистки“ секс и брак; иска велосипед, веганизъм, комбуча, инди-музика, съкращаване, или защо не премахване на полицията; тя обича Black Lives Matter (BLM) и Антифа. И мрази „червеновратите“, тръмпистите, „отровните“или „фашистите“, т. е. белите мъже от работническата класа от провинцията и мислещите като тях, които според нея носят омраза и насилие – и лъжливият демагог, расист и женомразец Тръмп им налива масло в огъня.

Сцена от уличните нападения и паленето на магазини в Портланд, Орегон в края на 2020 г. Снимка: Ройтерс

Джо от своя страна вярва в св. Тръмп, в Бог, в мощния си джип със знамето на Конфедерацията (на южните щати в Гражданската война); в своите пушки и автомати; иска силна, въоръжена до зъби полиция, ред и закон; барбекю с лют сос, бърбън, бира и кънтри музика. Джо мрази „комунистите“, т. е. лицемерните либерали и нафуканите интелектуалци от крайбрежията. Те искат високи данъци за него – трудовия човек, с които да се поощряват според него „мързеливите, безотговорните, развратните“ и т. н. хора, главно от малцинствата. Либералите го агитират за „джендърски“ извратености, пълнят страната с лоши нелегални мексиканци и подстрекават лумпените от BLM и Антифа към „комунистическа“ революция – което за Джо значи палене, разбиване и грабене на магазини.

Тук трябва да кажа, че ако и подпалваческите речи на Тръмп да мобилизираха десните като Джо за размирици като Шарлътсвил и Капитолия, уличното политическо насилие от 2017 до 2021 г. (годините на тръмпизма) комай идваше по-често „отляво“, от приятелите на Джозефин. Още от 2017 г. – годината на Антифа. И особено през размирното лято на 2020 г., когато водещи демократи – шефката на Конгреса Нанси Пелоси и бъдещият вицепрезидент Камала Харис – много пъти използваха по-провокативни изрази от Тръмповите, за да поощряват екстремизма, тогава изгоден за тях

При вида на тълпата, щурмуваща федералния съд в Портланд (Орегон) – сцена, в никой случай не по-мирна от щурма на Капитолия – Пелоси каза по тв: „хората правят, каквото правят“ (т. е. каквото трябва) и нарече полицаите, отбраняващи сградата, „щурмоваци“ (т. е. нацистки SA). Тези либерални политици, вместо да осъдят безусловно безредиците, палежите и грабежите, призоваваха за събиране на помощи за извършителите. BLM получиха през лятото на 2020 г. дарения от 1,7 милиарда долара и водещите дарители бяха „Банк ъф Америка“ и „Найки“.

„Лявото“ насилие в Америка обаче никога не постига никакви „леви“ цели, защото мине ли определена граница, предизвиква ответна реакция у „мълчаливото мнозинство“ и то се люшва вдясно в търсене на ред и законност. Така в края на 60-те антивоенните и правозащитни вълнения, чернокожите бунтове и хипи екзотиката накрая доведоха в Белия дом реакционния Никсън, а в суперпрогресивна Калифорния изгря звездата на губернатора Рейгън.

Така се получи в резултат и на уличните ексцеси – по замисъл против полицейското насилие – и съпътстващия ги бум на битовата престъпност и инцидентите с огнестрелно оръжие в 2020 г. Тъй че физически – от гледна точка на сигурността в градовете – оттогава има сериозен напредък.

Гражданите на Ню Йорк бързо преживяха романтичните анархистки увлечения на протестиращите младежи за съкращаване и орязване бюджета (defunding) на полицията – махалото на настроенията се залюля в обратната посока. От миналото лято насам за пръв път виждам граждани средна ръка от всички раси и начини на живот с готовност да сътрудничат на полицията за противодействие на хулиганството, фойерверките под прозорците в малките нощни часове, наглото продаване на наркотици от луксозни коли, паркирани нехайно по средата на булеварда, за да трябва автобусите на градския транспорт да ги заобикалят, рева на музикалните уредби на колите със стотици децибели и замърсяването. И уличните престрелки с пистолети, разбира се.

Намери се прост начин да се избегне безкрайното чакане на телефона за дежурния номер – появи се телефонна апликация, с която сигналите стигат до полицията за секунди и обикновено реагират до 15-20 минути. Полицията наистина се чувства окрилена, постига резултати и гордо поддържа обратна връзка с гражданството с есемеси, по телефона и със срещи на живо. За пръв път в живота ми полицаите ми изглеждат млади и добри, и всъщност доволно интелигентни момчета и момичета. Тук те трябва да имат поне две години колеж. От всички раси са. И статистиката показва, че престъпността в последните месеци стръмно намалява.

През ноември кметските избори в Ню Йорк станаха важен вододел

И двете партии осъдиха ултралиберализма на предишния кмет „комунист“ Деблазио, докарал до колапс образованието, хигиената и обществения ред. Всички се обявиха против намерението му да премахне приемните изпити за елитните държавни гимназии, които били расово недостъпни за черните и латино деца. „Критическата расова теория“ (че белите хора са виновни за всичко), която олигархията с помощта на слуги от малцинствата и правозащитните групи се мъчи да натъпче в главите на хората, вече няма успех сред тях – независимо от цвета на кожата им. Не „десегрегацията“ на елитните държавни училища, т. е. превръщането им в квартални – където не се учи и се проверяват децата на вратата с металотърсачи – е решението на проблема за лошото образование.

Двамата кандидати за кмет на Ню Йорк Ерик Адамс и Къртис Слива. Адамс беше подкрепен от демократите и спечели. Снимка: от видео

Изключително лоша услуга направиха на Деблазио някога авторитетните неправителствени организации като Американският съюз за граждански свободи (ACLU). Те упорито продължаваха крайно непопулярните си кампании срещу полицията, набедена за расистка, дори когато огромното мнозинство се беше отвратило от тях. Богатите, казваха нюйоркчани, наистина нямат нужда от полицията – имат си своите идилични островчета с частна охрана. А нас искат да оставят да се „справяме сами“ с престъпниците!

И двете партии издигнаха кандидати, свързани с полицията и реда. И за пръв път, о чудо, кандидатът на републиканците ми хареса повече и гласувах за него. Къртис Слива събра само 28%, но за републиканец в нашия град това всъщност си е достойно представяне, пък и той се състезаваше съвсем сам срещу човек на големия бизнес с недвижими имоти, зад който застана огромната политическа машина на демократите. Чернокожият Ерик Адамс, номенклатурчик с вид на близнак на Обама, обаче също с двайсет години стаж като капитан в нюйоркската полиция.

Да разкажа в заключение малко повече за неуспелия Къртис Слива. Скромен радиоводещ, той беше събрал само половин милион долара за кампанията си от малки частни дарения и нямаше големи спонсори. Макар републикански кандидат, той е принципен антитръмпист. Син е на поляк, работник и профсъюзен организатор, майка му е италианка с железен характер, дъщеря на магазинер – борец срещу мафиотския рекет в италианските квартали на Бруклин. Слива живее в боксониерата от 30 кв. м. на жена си, адвокатка; гледат шестнайсет осиновени котки. Това му е късен брак; жената му помогнала да се съвземе след тежко огнестрелно раняване в корема от бандити – буквално бил на умиране. Дотогава бил разведен, бездомен и спял на пода на радиостудиото.

Къртис е първият кандидат-кмет без завършено средно образование. Изключен като абитуриент-отличник от елитна бруклинска католическа гимназия само седмици преди завършването за организиран от него ученически протест срещу униформите, от гордост никога не взел диплома и останал без колеж. Неизлечим бунтар – любимият му автор е прочутият организатор на протести на „нямащите срещу имащите“ от 1960-те години Сол Алински. Смята, че книгата на Алински „Правила за радикали“ (Rules for Radicals) трябва да се изучава в училище. Съгласен съм! Какво общо обаче има всичко това с републиканците – заклети консерватори, антирадикали – ми е загадка над загадките!

В разгара на престъпността в 80-те като работник нощна смяна в „Макдоналдс“ в най-бедния район Бронкс, Къртис Слива създал организацията „Ангели пазители“ (Guardian Angels) – бедни младежи, 80% от малцинствата, които като народни хайдути патрулирали по нощите да пазят ред – първо в метрото, после и на други места. И то с ненасилствени средства, макар че бате им Къртис ги учил малко и на карате.

Guardian Angels станали народни любимци, включително и на беднотата от градските гета. Тогавашният популярен губернатор Марио Куомо казвал, че „в морално отношение те са по-добри, отколкото градът ни заслужава“. И до днес Къртис Слива носи навсякъде униформената си червена барета на Guardian Angels. Голямата му мрежа приятели от малцинствата във всички квартали на града, с които често се снимаше в най-непринудени пози, разбиха опитите на демократите да го изкарат расист и будеха спонтанни симпатии към него дори у закоравели либерали интелектуалци.

Да не ми се разсърдят съвсем либералите, ще завърша с това, че на всичко отгоре и жена ми от известно време – и то с успех – се зае да превъзпитава черните тийнейджъри, които висят пред заведенията и магазинчетата по нашата улица, да не хвърлят боклуци по тротоара и платното. Дава им личен пример – сама почиства – и те питат дали да й помогнат. Лошото у младите е само тънка коричка – обелиш ли я, отдолу излиза съвсем друго.

   Aвтор: Валентин Хаджийски

   Източник: e-vestnik