Един забравен пророк, чието време дойде

Един забравен пророк, чието време дойде
01-09-2021г.
4
Гост-автор
Може би по отношение на здравето Илич беше най-радикален. Той осъди „сакрализацията на живота“, отделена от единството на Живота и фетишизирана като отделена имунна система, която да бъде менажирана от спермата до червея от „Прекрасната нова Биокрация“ на модерната медицина. За Илич ваксините, чистата вода и простата хигиена, като миене на ръце, бяха отговорни за здравния напредък. Но той беше безпощаден в критиката си на нашата медицинска система, ориентирана към отлагането на края възможно най-дълго. „Сега ние виждаме, че множеството от тези медицински постижения са измамни и подвеждащи, защото на практика удължават страданията на лудите, сакатите, дементните и чудовищата“, написа той.
Един забравен пророк, чието време дойде

 

Радикалната критика на Иван Илич на нашите модерни убеждения резонира силно сред днешната криза


Притеснени в тези дни от непрестанните последствия от климатичните промени и изпадането в дисфункция на нашите социални институции, си заслужава да си припомним Иван Илич, един забравен пророк, чието време дойде.
За щастие, две книги за апостола на епохата на ограниченията от седемдесетте години ни припомнят за неговото правдиво откровение – „Иван Илич: Интелектуално пътешествие“, публикувана от неговия приятел и дългогодишен събеседник Дейвид Кейли през тази година и „Пророкът от Куернавака: Иван Илич и кризата на Запада“ от Тод Харч.
Книгата на Кейли има предимството на неговото дълго лично познанство и неизброимите му разговори с Иван Илич през годините. Харч, който никога не е срещал Илич, предлага по-обективен поглед, формиран от критичната дистанция от неговия обект. И двете проследяват Илич от ранните му дни като енорийски свещеник в бедните пуерторикански квартали на Ню Йорк до избирането му за заместник-ректор на Католическия университет в Пуерто Рико и продължителния му период в Куернавака, Мексико, където той работи за деимпериализирането на католическите мисионери и приютява радикалните мислители на онова време, последвано от поразителната история на неговото страдание и кончина.

Илич беше източник на невъзможните истини, истини толкова радикални, че подлагат на съмнение самите основи на модерните убеждения – прогрес, икономически напредък, здраве, образование, мобилност. Както той правилно твърди, ние се качихме на влак и пътувахме в обратната посока толкова дълго, че е трудно да се разбере как, в някакъв практически смисъл, това движение може изобщо да бъде спряно. И точно това Илич искаше да ни посочи. „Сянката, която нашето бъдеще хвърля“ вече затъмнява небето на настоящето, както той предупреждаваше, и сега е време да преосмислим тази негова мисъл.

Основната теза на Илич беше, че личностите са свързани същества, чиято матрица е създадена от естествения космос, добронамереното общуване с другите и Божията милост, в която той все още вярваше, макар да беше отпаднал от свещенството. С погледа на неординерен мислител, той видя как Западната модерност разлъчи това многоизмерно единство на „Живота“.

Според Илич през 17. век науката се оттласква от миналото като поставя човека в привилегированата роля на висше същество, отделено от всички останали същества във вселената. Правейки това, тя на практика заявява „смъртта на природата“, превръщайки я в „ресурс“ за подхранване на „плеонексия“ или радикалната алчност, която движи „развитието“ и „прогреса“ и трансформира безкрайните „искания“ в „потребности“.

Илич смяташе, че универсализирането на социалните технологии – ще рече институции, управлявани от други хора – нарушава традиционните граници на различните местни общности и впряга човешките усилия в траекторията на безграничня прогрес, създавайки „радикален монопол“ върху начините и средствата на живеенето, което води до потушаването на всякаква алтернатива на индустриализираните желания на консуматорското общество. В този процес личности и общности еднакво бяха лишени от практическото познание да формират инструментите според собствените си определени нужди и избори. Ограбени от такава способност, те се подчиниха на логиката на тези институции, вместо да се случи обратното.

Добронамереност срещу Продуктивност

Илич дефинира добронамереността като „автономно и творческо взаимодействие между личности и взаимодействие между личностите и тяхната околна среда“. Той противопоставя това на „необходимия отговор на личности, спрямо които са наложени изисквания от други“, отдалеч и отгоре, в името на прогреса. „Смятам, че добронамереността е индивидуална свобода, осъществяваща се в личната взаимозависимост на хората и по този начин представляваща етическа ценност“, пише той в „Инструменти на добронамереността“. „Вярвам, че във всяко общество, в което добронамереността е намалена под определено ниво, никакво количество индустриална продуктивност не може ефективно да задоволи нуждите на членовете на това общество.“

Илич не спира до тук. Най-великото му прозрение е, че когато добронамереността бъде заменена с продуктивност, монополизирането на институциите, чертаещи една единствена пътека в масов мащаб, ще стане контрапродуктивно на първоначалното намерение отвъд определен праг. По неговите думи, „Нарушавайки границите, наложени на човека от природата и историята, индустриалното общество поражда неспособност и страдание в името на елиминирането на неспособността и страданието... Затоплянето на биосферата прави невъзможно мисленето на индустриалното развитие като прогрес. Сега то ни се представя като агресия срещу състоянието на човека.“

В своята книга „Енергия и капитал“ Илич илюстрира този възглед по начин, който може лесно да бъде разбран. Както всеки, който е карал по магистрала, ще се съгласи, индивидуалната мобилност се превръща в колективно задръстване, когато всеки има кола. В това отношение той споделя възгледа „малкото е красиво“ на мислителите от неговото време, като Леополд Кор (австрийски икономист, вдъхновител на теорията „малкото е красиво“ и на идеята за малки автономни общности – б.пр.) и Е. Ф. Шумахер (британско-германски статистик и икономист, автор на теориите за човешки мащаб на икономиката и за децентрализирани и подходящи технологии, както и на книгата „Малкото е красиво: Изследване на икономиката в светлината на човешката значимост, класирана като една от 100те най-влиятелни книги на 20. век – б.пр.)

Добродетелта на Достатъчното

По своя радикално провокативен начин Илич проповядваше „добродетелта на достатъчното“ като най-простият начин да се избегне главоломното бързане към несъстоятелно бъдеще. И наистина, през осемдесетте години той живееше в една малка махала на Окотепек, на около 50 мили от Мексико Сити, където аз го посетих едно лято, заедно със съпругата ми и бившия губернатор на Калифорния Джери Браун. Улиците нямаха настилка и осветление. Глутници бездомни кучета, кокошки и магарета се разхождаха свободно. Скорпиони притичваха по подовете и стените. Скромната стая, в която Илич спеше, беше украсена само с едно огромно разпятие. В дъното на махалата, като пълно несъответствие, имаше селска библиотека, пълна с редки томове на латински, където той работеше „на нивата на словото“, подобно на един от кумирите си, Хюго от Сен Виктор. Той често канеше на обед на водниста леща и разреден плодов сок „Червените епископи“ от Куернавака и Чиапас, за да се пошегуваме дружески. Вечер сядахме да пием евтино бренди Президенте, размишлявайки за съдбата на цивилизацията.

Илич прокарваше темата си през целия институционален ландшафт на модерното общество. В една от най-противоречивите си книги „Дешколуване на обществото“ (Deschooling Society – англ.) той оспорва, че акредитираните дипломи на масовото образование всъщност направиха хората по-невежи, поставяйки стандарти върху това какво могат да знаят и за какво могат да мислят.

В тези ранни дни на кибернетиката той се надяваше, че рекурсивните самообучаващи се вериги на информационните системи могат да помогнат да се установи „екология на съзнанието“, така както я маркира антропологът Грегъри Бейтсън – да се преинсталира личността в по-голямата матрица на битието. Но той подозираше, че в крайна сметка това няма да се получи, и дори не хранеше илюзията, че хората могат да избегнат ограниченията на състоянието си със свои средства. Както сега започваме да виждаме, алгоритмите на Биг Тех са, все пак, само математически основи, програмирани да подсилват най-модерните убеждения, които Илич фундаментално оспорваше, и ускоряващи „прогреса“ по неустойчивата траектория, която ще продължава да прозивежда унищожение на планетата и да намалява, вместо да засилва, автономията на личността.

В това отношение той отразява вижданията и на други мислители от неговото време, като Жак Елюл. Френският теолог предвиди бдителния капитализъм на дигиталната ера, смятайки че технологичното общество в крайна сметка оковава личностното самоопределяне, а не го освобождава.

Прекрасната Нова Биокрация

Може би по отношение на здравето Илич беше най-радикален. Той осъди „сакрализацията на живота“, отделена от единството на Живота и фетишизирана като отделена имунна система, която да бъде менажирана от спермата до червея от „Прекрасната нова Биокрация“ на модерната медицина.

За Илич ваксините, чистата вода и простата хигиена, като миене на ръце, бяха отговорни за здравния напредък. Но той беше безпощаден в критиката си на нашата медицинска система, ориентирана към отлагането на края възможно най-дълго. „Сега ние виждаме, че множеството от тези медицински постижения са измамни и подвеждащи, защото на практика удължават страданията на лудите, сакатите, дементните и чудовищата“, написа той.

В книгата си „Медицинската Немезида“ Илич говори за „ятрогенната болест“ – болест, причинена от „бюрокрацията“ на лекари, изоставили древната идея за здравето като „баланс“ в рамките на околната среда, в която личността живее. Подобен здравословен баланс не може да бъде постигнат, посочва той, в нездравословна околна среда, отровена от необуздано индустриално развитие.

Илич преживя думите си буквално. В последните си години той страдаше от злокачествен тумор, който порасна до размерите на бейзболна топка от едната страна на лицето му. „Отказвайки“ биократичен мениджмънт на собственото си здраве, Илич отстояваше „хигиеничната автономност“ на самообгрижването и „правото да умре без диагноза“. Когато болката беше твърде силна в последната фаза от живота му, той търсеше облекчение като стоеше на глава подпрян на стената или като пушеше опиум в малка лула, която носеше навсякъде със себе си.

В по-обскурните си и по-малко публични наблюдения Илич разглеждаше деперсонализираното „милосърдие към странниците“ на Католическата църква като корупция на християнския акт на милосърдието, институционализирана като някакъв вид неавтентичен патернализъм. В своята книга Кейли предполага, че всеобхватната критика на Илич към институциите на Западната модерност е била метафора за атака към перверзията на личното преживяване на въплъщението, изповядвано от Католическата църква, каквато атака не е пожелал да извърши фронтално, някаква скрита теология, която е втъкана във всичките му работи. Доколкото тази критика на един блуждаещ пилигрим спрямо разцепването и разпарчетосването на единството на Живота може да бъде наречена теология, тя не е толкова скрита и е конституираща за цялото мислене на Илич.

Не е нужно човек да възприема романтичния поглед на Илич към предмодерните времена, за да улови неговите откровения за бъдещето, което стои пред нас. Ние вероятно сме на прага на нова повратна епоха, в която модерните убеждения, така старателно оспорвани от него, са пред изчерпване, отваряйки най-сетне социалното въображение към някакво фундаментално преосмисляне, което може за времето на Илич да е изглеждало твърде радикално, но не и днес.

Автор: Нейтън Гардълс

Източник: "ГЛАСОВЕ"

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

Banner

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.