Джон Милбанк: Либерализмът е антропологична грешка

Джон Милбанк е англикански богослов, професор по религия, политика и етика в университета в Нотингам.

Автор е на книгата “Политиката на добродетелта” заедно с Ейдриън Пабст. 

В нея Джон Милбанк, теоретик на “синия социализъм”, предлага алтернатива на либерализма с връщане към една етика на добродетелите и социална пазарна икономика, основана на сътрудничеството.  

 ***

- В книгата ви “Политиката на добродетелта” критикувате много “либерализма”, който според Вас е в “метакриза”. Какво имате предвид?

- Либерализмът може да означава много неща.

Преди всичко това е антропологична грешка: интуицията на Хобс и Лок да изградят политическа теория, изхождайки от изолирани индивиди, откъснати от всякакви връзки.

Индивидът е описан като тревожно и желаещо да докаже своята воля създание, а не като същество, изградено чрез своите връзки с другите.

Този либерализъм мисли абстрактно за индивида, извън всякакъв културен, социален и исторически контекст.

Той се стреми да определи каква трябва да бъде непременно една политическа система, правейки заключения от едно хипотетично естествено състояние, без културни черти.

Въпреки че либерализмът често се свързва с оптимизма, той всъщност показва радикален антропологичен песимизъм, дори и да се смята, че е социално подобрен от чудото на невидимата ръка. 

Друга форма на либерална антропология е тази на Русо, който също смята индивида за изолиран от всичко, като първоначално добър.

Според него съдружието има склонността да покварява индивида, въвеждайки съперничеството, алчността.

Това включва различен тип социално инженерство, за да се създаде общество, което свежда до минимум съперничеството.

Това са две форми на песимизъм: песимизъм на индивидуално ниво, смятайки човека за вътрешно егоистичен, или песимизъм на нивото на културния процес, смятан за вътрешно покваряващ.

И в двата случая се основава на дуалността, установена между природа и култура. 

- В коя антропология се корени “политиката на добродетелта”?

- Ние, които се определяме като част от Аристотело-томистката антропология, смятаме хората за естествено културни животни.

Целите на човешкото общество - да има добри отношения, участие в политическия процес, създаване на приятелства, постигане на познание, трябва да бъдат подчинени на метафизична основа.

Опасявам се, че без трансцендентност постлиберализмът може да поеме по пътя на фашизъм, който почита като нещо свято националната държава, или по пътя на някакъв прогресизъм, който не признава индивидуалните права, или признава само екологията като колективен проект, определяйки всички други културни посредничества като произволни форми.

Основните съперници на либерализма: недържавният социализъм на гилдиите (в смисъла на Прудон), католическият персонализъм или консерватизмът на Токвил бяха прогонени.

- Вие сте един от теоретиците на “радикалната ортодоксия”. Какво е това движение?

- Това е преди всичко богословско движение.

Важно е да се подчертае факта, че християнската ортодоксия се състои не само в съблюдаването на серия традиционни ритуали, но тя притежава силата на радикално преобразяване.

Това означава да се наблегне на една цялостна представа за природата и благодатта, разума и вярата, богословието и философията.

Невъзможно е да се отдели християнската вяра от начина, по който мислим за етиката, за социалните науки.

Не мисля, че има граница между богословието и философията.

От друга страна, трябва да се противопоставим на идеята, че християнството е хуманизъм като всички останали.

Християнството е алтернативен модел на модерността, такава, каквато тя произлиза от Просвещението.

Посткантианската идея, че бихме могли да затвърдим знанието в познавателни структури, без да ги закрепим в една метафизика, се задържа дълго време.

Фуко и Дельоз бяха полезни, когато подчертаваха дълбокия релативизъм, до който непременно води един хуманизъм, лишен от трансцендентност: в действителност всичко е нестабилно и знанието е несигурно.

Довеждайки докрай предпоставките на един безбожен хуманизъм, те парадоксално показаха, че единствената възможна стабилност е трансцендентността.

- От Просвещението ли идва проблемът?

- Аз не обвинявам пряко Просвещението, което беше само реакция на едно обедняло богословие, станало твърде догматично, еднозначно и изгубило всякакъв мистицизъм.

Превръщането на познанието за Бог в логично, ясно, сигурно и обективно познание породи риска от скептицизъм.

Богословието се възпроизведе по логическия модел на епистемологията.

Мисля, че дългосрочно проблемът беше загубата на една християнска метафизика, основана на аналогията, т.е на идеята, че всичко на земята е повече или по-малко отражение на божественото.

Идеята, че ние сме тела, въплътени в света, а не откъснати зрители, и можем да имаме интуитивно познание за нещата. 

- Възможно ли е да се обяви връщането към етика на добродетелта в един свят, в който релативизмът е толкова силно вкоренен в манталитета?

- Ако човек е християнин, тогава той е твърдо убеден, че съществува обща морална основа.

Смятам, че има инстинктивен и популярен бунт срещу крайния морален либерализъм.

Някои искания на сексуалните малцинства, например, които настояват за премахване на разликата между мъжете и жените и опитът за премахване на тази разлика в една “трансджендър” идентичност, се сблъскват дълбоко със здравия разум.

Тук виждаме границите на релативизма.

Разбира се, че е трудно да се противопоставим на логиката на теорията за джендъра, но е възможно, например, да посочим противоречията на един хиперрелативистки дискурс.

Секуларизираният дискурс, например, трудно установява граница между това, което произтича от природата, и от избора. 

Виждаме го в дискурса за “трансджендъра”, който във визията си за сексуалността се колебае между чистия детерминизъм (“родън съм такъв”) и чистия избор (“аз избирам сексуалната ми ориентация”).

Това противоречие се проявява и при феминистките, които защитават идеята за солидарност между жените, отричайки същевременно идеята за естествена женственост, която обаче би трябвало да ги свърже в тази солидарност.

Този дуализъм на постмодерността, който разграничава чистия детерминизъм, от една страна, и чистата воля, от друга, води до задънена улица.

Ако доведем докрай постмодернистките предпоставки, настъпва хаос.

Но, за щастие, повечето хора действат така, сякаш все още имат традиционен морал.

Ние всеки ден използваме аргументи, които не са напълно доказани. 

- В книгата си критикувате въздействието на капитализма, особено върху популярната култура… Антикапиталист сте?

- Ние защитаваме една социална пазарна икономика, която критикува едновременно и капиталистическия пазар, и бюрократичната държава, защото, както и повечето мислители комунитаристи, ние смятаме, че това са двете лица на един и същ проблем.

Суверенната държава и пазарът са близнаци, които си служат взаимно.

Социалната държава е отговорът на една неподходяща икономическа система.

Ние критикуваме идеята, че една икономическа сделка спонтанно се основава на частния интерес на страните.

Според нас икономическите сделки не бива да се отделят от социалното, както показа Карл Полани във “Великата трансформация”.

Икономическият обмен може да се опира и на обща цел.

Това не е въпрос на чист алтруизъм, а на взаимността, която е характерна за всички човешки отношения, когато те не са изкуствено разрушени. 

- Какъв тип икономика проповядвате?

- Искаме да възстановим социалната връзка на икономическите сделки.

Бизнесът може да доведе по печалби, но може да има и социални цели.

Може би трябва да се промени културата.

В нашето общество получаваме почит и уважение, когато печелим повече пари.

В по-традиционните култури парите не са единственият критерий за социална почтеност.

Това не е утопично.

Например, германското законодателство изисква компаниите да имат социална цел.

Ако трябва да има пазар, трябва да има справедливо разпределение на печалбите, рисковете и резултатите.

Ние защитаваме модел, основан на съдружието и взаимността.

Пледираме за взаимоспомагателен модел на предприемачеството, застраховането и жилищното настаняване.

Не всичко може да бъде кооперативно.

Аз не съм против частната собственост, но съм в християнската традиция, където собствеността е свързана с личността и е нейно продължение.

Но мисля, че няма абсолютна частна собственост.

Собствеността винаги е задължение и отговорност.

Тя винаги е въпрос на доверие.

- Какво означава “синият социализъм”, течението, за чието създаване допринесохте?

- Днес съществува течение, наречено “сини лейбъристи” (Blue labour) в рамките на Лейбъристката партия.

Традиционно в Англия торите имат син цвят, а лейбъристите - червен цвят.

“Синият социализъм” е икономически радикален, но социално консервативен.

Той вярва в местата, локалното, традициите, семейството, съсловията.

Аз съм съгласен с Жан-Клод Мишеа, когато казва, че социализмът е различен от левицата.

Това, което отличава десницата и левицата от Френската революция насам, е, че десницата изпитва носталгия по Стария режим, а левицата е либерална и индивидуалистка.

Социализмът е трети път.

Ние се опитваме да обновим наследството на Лейбъристката партия с традицията на Бърк.

Често се смята, че аристокрацията и демокрацията са противоположни.

Но без аристокрация, без стремеж към съвършенство, без елит в служба на общото благо, се оказваме с визия за политиката само като манипулация на масите.

Това са годините на Блеър, когато пиар специалистите достигнаха кулминационната си точка. 

- Демокрацията сама по себе си не е ли добър режим?

- Трябва да има постоянен дебат, не за това какво искат хората, а за това което е свойствено добро.

Демокрацията работи, само когато е начин на смесено управление: в Аристотело-томистката традиция, ние смятаме, че един добър политически режим е смес от демокрация, аристокрация и монархия в технически смисъл.

В него трябва да има роля за един ангажиран елит.

Необходима е монархическа функция във властта, която въплъщава дългосрочността и политическата приемственост, но също и нуждата от неотложност и изключение. 

Дори и в най-демократичните времена, всяка страна има свой лидер: това е забележителен факт, постоянство, което е съумяло да устои на модерността.

Но аз мисля, че трябва да се обновят местните и неформални форми на демокрацията, в която вземат участие всички заинтересовани страни (démocratie participative).

Всеки трябва да има роля в своя квартал, на своята улица, в своя град, на работното си място.

В средновековна Англия един от всеки десет души е имал някаква представителна роля, колкото и малка да е била тя: бихте могли да бъдете “пазач на бирата” във вашето село.

Противно на това, което се твърди, Средновековието е било може би по-демократично, отколкото днес, в смисъл, че хората са имали повече влияние върху обикновения живот!

Превод от френски: Галя Дачкова

***
Източник: www.glasove.com

{BANNER_ID-4}