Два свята - непреодолимо разделени.

Няма да крия, не съм окрилена от предстоящото протестърско лято. Такова няма да има. Енергията за протести се изчерпа, нищо вече не може да върне хората по площадите. По далеч от опашката на коня няма да стигнем.

Покрусена съм, не защото падна правителството. Това беше една предизвестена смърт… разбрах го още в нощта на изборите, когато видях глуповато нахилените лица на Харвардите…

Тези момчета така и не разбраха къде са попаднали. Не ги подозирам в корупция и извънбрачен секс (както пишеше на един плакат), не, те просто пропиляха безценен шанс да си отвоюваме държавата от мафията.

По харвардски позитивно и инфантилно подцениха тукашната свинщина. Покрусена съм, защото снощи видях с очите си Другата България, онази от Долната земя.

Беззъбите, безрадостни, обрулени от живота наши съграждани, които стискат в ръка българското знаме и къшей хляб, оставен им на седалката в автобуса. Не, това не е метафора. Буквално е. Те се снимаха с Пеевски, докато от другата страна на барикадата ние си правихме селфита с Ицо Хазарта. Това са два свята, непреодолимо разделени.
Единият се бори за свобода и независимост. Другият чака няКОЙ да му подхвърли пакетиран във фолио сандвич, защото знае, че друг шанс за оцеляване няма.

Но истински се покрусих, когато от Жълтите павета тръгнах по “Оборище”… и видях лицата…. на тези, които изобщо не знаят, че има протести. Потънали в прохладата на лятната софийска вечер, изобщо не им дреме.

Това са онези 70%, които не гласуват и не се интересуват. Всъщност те решават нашето бъдеще.