Скот Ритър: Доклад от Русия - колко близо са Европа и Русия до по-широк конфликт?

“Тази статия е резултат от посещенията ми в Русия през юни и септември 2026 г., където се срещнах с висши руски лидери, водещи учени и специалисти по военни въпроси и въпроси на сигурността.”

От Скот Ритър (Scott Ritter)

Наблюдава се вълна от безотговорно агресивна риторика от страна на Европа, която силно се позиционира за конфликт с Русия до края на десетилетието. Тази риторика идва в контекста на продължаващия конфликт между Русия и Украйна, който навлиза дълбоко в своята пета година — конфликт, за който както Европа, така и Съединените щати открито признават, че функционира под формата на прокси война между колективния Запад и Русия. Отговорът на Русия беше да ускори военните си усилия срещу Украйна, като същевременно предупреди НАТО, че всеки опит за заплаха срещу руската територия, и по-специално руския ексклав Калининград, ще срещне отговор от страна на Русия с пълния набор от военни възможности, включително ядрено оръжие. Настоящата ситуация в Европа днес в много отношения повтаря условията, съществували на континента през лятото на 1914 г., когато военната мобилизация и подготовката за война създадоха инерция, довела до война, която никой политик сериозно не е целял да започне. Последиците от войната през 1914 г. бяха катастрофа за Европа; последиците от война днес биха били фатални за цивилизацията, каквато я познаваме.

При разглеждането на геополитическата карта на Европа/Евразия днес могат да се определят четири точки на военно триене между Русия, Съединените щати и Европа. Това са Украйна, Арктика, Калининград и Космосът. Макар всяка от тях да представлява физически отделен комплекс от политически и военни проблеми, и четирите са неразривно свързани чрез общия русофобски манталитет в Европа и Съединените щати, който третира Русия като един-единствен въпрос на сигурността. Нещо повече, както Европа, така и САЩ подхождат от стратегическа нагласа, движена от логиката на „игра с нулев резултат“ (zero-sum thinking), която постулира, че Русия е структурно мотивирана да навреди на Европа и САЩ, като по този начин задушава всяка възможност за сътрудничество с Русия, което би могло да реши много, ако не и всички основни въпроси, колективно тълкувани от Запада като заплаха. От своя страна Русия действа от позицията на манталитет, произтичащ от психологията на вечна жертва, датираща от векове, и историческа основа на съпротива срещу агресията, която търси дипломатическо решение до момента, в който военната конфронтация не остане единственият изход.

Украйна: (Възприеманата) пробойна в съветската/руската броня

Настоящият конфликт в Украйна между Русия и Запада не започна през 2022 г. с руското нахлуване, а по-скоро представлява логичният завършек на поведение от страна на Съединените щати и НАТО, целящо да експлоатира крайния национализъм в Западна Украйна, за да създаде среда на нестабилност, предназначена да отслаби Съветския съюз, а по-късно и Русия, отвътре. За да се разбере този манталитет, човек трябва да се задълбочи в психологията, стояща зад концепцията за украинския национализъм. За Русия Украйна представлява част от по-голямото семейство на славянските народи, което включва руснаците и беларусите; това схващане наистина се споделя и от милиони украинци. Човек трябва само да погледне интеграцията на Украйна в културните и историческите корени на Русия през вековете, за да разбере реалността на тези настроения.

За Запада тази реалност представлява проблем, тъй като предполага съществуването на единна славянска държава, притежаваща огромни географски предимства и несравними природни ресурси, което от своя страна създава мащабен икономически потенциал, конкуриращ се със западните представи за глобално превъзходство. Нацистка Германия се опита да пречупи този славянски потенциал чрез изпълнението на „Генерален план Ост“ (Generalplan Ost) — буквалното културно и физическо унищожение на славянската раса. Съединените щати и Обединеното кралство (а по-късно и НАТО, включително новомилитиаризираната Западна Германия) продължиха тази политика на неутрализиране на славяните, насърчавайки антисъветската съпротива от страна на Организацията на украинските националисти (ОУН), включително оказвайки военна подкрепа на отряди, действащи в Украйна и лоялни на Степан Бандера — бивш съюзник на нацистка Германия, чиито сили са извършили мащабни зверства срещу евреи, поляци и руснаци по време на Втората световна война. Когато войната приключи, германската разузнавателна структура, отговорна за управлението на операциите на ОУН, беше поета от американските военни и по-късно, под егидата на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), беше използвана за насочване на антисъветската въоръжена съпротива чак до 1954–1955 г. ЦРУ продължи да оказва активна подкрепа на ОУН чрез украинската диаспора чак до 90-те години на миналия век.

Ролята на западното разузнаване, водено от ЦРУ и британската Тайна разузнавателна служба (SIS/MI6), в постсъветска Украйна беше изцяло насочена към насърчаване на украинския национализъм за сметка на Русия. Политическата кампания, водена срещу рускоезичното население на Украйна от западното разузнаване, излезе на преден план, когато президентът на Украйна с два мандата Леонид Кучма се оттегли през 2005 г., след като водеше политика за подобряване на украинско-руските отношения. Кучма подкрепи рускоезичния Виктор Янукович. За Запада президентство на Янукович би подкопало стратегическата им цел за откъсване на Украйна от Русия. Резултатът беше т.нар. „Оранжева революция“, при която изборната победа на Янукович беше отменена в полза на украинските националисти, които прокарваха отчетливо антируска политика, довела до преориентиране на Украйна към Европейския съюз и стремеж към членство в НАТО. Последното развитие се разглеждаше от Русия като червена линия, която, ако бъде прекрачена, неизбежно ще доведе до военен конфликт между Русия и Украйна. Избирането на Янукович през 2010 г. беше възприето като пречка за западните планове за Украйна, което доведе до подкрепата на Запада за насилствен преврат през февруари 2014 г., свалил Янукович от власт и заменил го с прозападни украински националисти.

Трябва да е ясно, че откритата конфронтация между Украйна и Русия винаги е била целта на колективния Запад. Опитите за овладяване на руското политическо пространство бяха претърпели провал до 2014 г. Т.нар. „презареждане“ от 2009 г. беше малко повече от политическо прикритие за операция по смяна на режима, целяща отстраняването на Владимир Путин, който управляваше Русия от края на 1999 г. (поемайки поста от Борис Елцин) и през предходното десетилетие беше повел страната по пътя на икономическо и национално възстановяване — нещо, което Западът, действащ в условията на пълна игра с нулев резултат, просто не можеше да толерира. Съгласуваните усилия на президента Обама да се намеси в парламентарните избори в Русия през 2011 г. и президентските избори през 2012 г. не успяха да свалят Путин от власт. Действията в Украйна през 2014 г. и след това трябва да се разглеждат именно в тази светлина; нищо не се случва във вакуум.

Украинският конфликт никога не е бил предотвратим, въпреки целенасочените усилия на Русия да се включи в дипломация за постигането на точно тази цел. Поражението на украинската армия през 2014–2015 г. от подкрепяните от Русия сепаратисти в Донбас доведе до приемането на Минските мирни споразумения. Вече е доказан факт, че нито Украйна, нито двамата ѝ европейски партньори (Франция и Германия), нито Съединените щати някога са имали намерение да спазват Минския процес. Вместо това той бе предназначен да спечели време на НАТО за изграждане на нова украинска армия, способна да се противопостави на Русия. И действително, от 2015 до 2022 г. Съединените щати и НАТО направиха точно това — обучиха над 80 000 украински военнослужещи, включително хиляди украински националисти, определяни като неонацисти от Конгреса на САЩ, по военните стандарти на НАТО. Обявената цел на това обучение беше да даде възможност на Украйна да овладее Донбас и Крим, анексиран от Русия през 2014 г. след подкрепения от ЦРУ преврат в Киев. Когато в началото на 2022 г. Украйна започна да струпва тези обучени от НАТО сили в региона на Донбас, Русия започна изпреварваща операция, която повече от пет години по-късно се превърна в открито призната прокси война с колективния Запад, включително САЩ и НАТО.

Заявената цел както на САЩ, така и на Европа при воденето на този прокси конфликт с Русия е нищо по-малко от стратегическото поражение на Русия. Какво означава това на практика? Преди всичко прокси войната никога не е била замисляна да доведе до украинска военна победа над Русия. Целта по-скоро беше Русия да бъде въвлечена в конфликт, който да изчерпи военния ѝ потенциал, да разруши икономиката ѝ и да доведе до срив на обществото до степен правителството на Владимир Путин да бъде отстранено от власт. Цялата тази политика се гради на постулата, че Владимир Путин трябва да бъде премахнат от властта. Поради това всяко решение, което не постига тази цел, се отхвърля априори — модел на поведение, отразяващ манталитета на игра с нулев резултат, ръководещ вземането на решения на Запад. В резултат на това всяка потенциална възможност за изход, която Русия бе готова да обмисли — от Истанбулското комюнике през 2022 г. до компромиса от Анкъридж през 2025 г. — беше отхвърлена от Запада, изваждайки наяве реалността, че за него дипломацията е само инструмент за печелене на време за допълнително военно укрепване на Украйна с цел удължаване на конфликта до желания изход — колапса на Русия. Накратко — повтаряне на сценария от Минск.

Русия се оказа изненадващо устойчива пред тези съгласувани западни усилия, насочени към нейния разпад като жизнеспособна национална държава. Руската икономика не само оцеля срещу западните санкции, но в съчетание с ефективната руска дипломация — оползотворила западните дипломатически грешки, за да изгради широка и подкрепяща я глобална общност — отбеляза растеж, намирайки чуждестранни пазари в Глобалния юг, които до голяма степен замениха загубените пазари в Европа и САЩ. Руското общество, заварено неподготвено от война, за която не беше готово, застана плътно зад президента Путин, както подчертаха и резултатите от последните парламентарни избори. И далеч от това да изтощи Русия във военно отношение, конфликтът в Украйна ѝ позволи да усъвършенства своята отбранително-промишлена база, произвеждайки значителни количества съвременно военно оборудване и въоръжение, което в голямата си част далеч надхвърля произвежданото от колективния Запад както по качество, така и по количество. Когато това въоръжение се комбинира с каления в битки състав, резултатът е, че днес Русия притежава най-боеспособната военна сила в света, далеч превъзхождаща всичко, което НАТО или Съединените щати могат да изведат на бойното поле.

Накратко, западният ход срещу Русия се провали — руската армия днес е в пъти по-силна, икономиката ѝ е далеч по-диверсифицирана и самоподдържаща се, а населението ѝ е много по-обединено, отколкото беше през 2022 г. Нещо повече, Русия не показва никакви признаци на колебание на нито един фронт — икономически, дипломатически, социален или политически.

Същото не може да се каже нито за Европа, нито за Съединените щати. Въпреки войнствената риторика, идваща от Германия и Полша и подкрепяна от изявления на военни офицери — действащи и от запаса — реалността е, че прокси войната между колективния Запад и Русия винаги е трябвало да остане точно такава: прокси война. Никога не е имало реалистичен план конфликтът да прерасне в пряк сблъсък между Русия и НАТО, най-малкото защото НАТО просто няма капацитета да генерира достатъчно сили, способни да водят бойни действия с висока интензивност за продължителен период от време. Военната мощ на НАТО до голяма степен закърня през десетилетията след края на Студената война, изисквайки сериозни инвестиции във времето за нейното възстановяване, каквито Европа в момента не изглежда способна да осигури. Самите Съединени щати са в състояние на глобално оттегляне, стремейки се да се изтеглят от Европа, вместо да възобновяват позиция от времето на Студената война, която не е нито политически, нито икономически жизнеспособна.

С оглед на това, че Русия очевидно затваря вратата пред възможността за споразумение със Запада чрез преговори за Украйна, Европа и Съединените щати са изправени пред неудобната истина, че техните стратегически цели в Украйна няма да се реализират. Русия ще продължи да настоява за военно решение, постигащо всички нейни заявени цели, включително онази целенасочена денацификация, която би премахнала именно оня яростен украински национализъм, който винаги е подхранвал западните усилия в Украйна срещу Русия.

Казано накратко, няма да има война между Европа и Русия заради Украйна. Европа ще подкрепя Украйна, докато тя не изчерпи ресурсите си — човешки сили и икономика — и след това ще наблюдава безпомощно как Русия консолидира позициите си върху онова, което е останало от украинската държава. „До последния украинец“ изглежда е концепция, която както Украйна, така и нейните западни поддръжници са приели присърце.

Арктика: Икономическият спусък на потенциален конфликт

В един рационален свят колективният Запад би се прегрупирал след предстоящото си поражение в Украйна и би се опитал да възстанови значителните си загуби. В света на играта с нулев резултат обаче това не е възможно. Руската победа в Украйна изисква, в съзнанието на онези русофоби на Запад, които все още мечтаят за колапса на Русия на Владимир Путин, някаква „победа“, която да изравни геополитическите везни. Като се има предвид реалността, че едно от последствията от проваления украински ход на Запада е икономическото съсипване на Европа, въпросите от икономическо значение съвсем естествено придобиват по-голяма тежест при оформянето на геополитическото противопоставяне спрямо Русия след края на украинския конфликт.

Един от основните въпроси, пред които е изправена Европа днес, е изграждането на последователна икономическа и външна политика по отношение на Китай. Европейската дипломация в това отношение се оказа пагубна, довеждайки до срив на ключови сектори на европейската икономика (например автомобилостроенето) в резултат на недомислените концепции за „намаляване на риска“ (de-risking) — понятие с американски произход, предназначено да прикрие истинското намерение на тази политика, а именно „прекъсване на връзките“ (de-linking). Но човек не може да говори за „намаляване на риска/прекъсване на връзките“, когато липсват жизнеспособни алтернативни пазари, способни да заменят онези, които се изоставят чрез провежданата политика.

Стратегическата цел на Европа да изолира Русия от Китай се обърна срещу нея — днес именно Европа е все по-изолирана, а руско-китайските отношения, включително икономическите, са силни и продължават да укрепват. Една от ключовите области на сътрудничество между Русия и Китай е развитието на Североизточния морски път или, както често го наричат в Китай, „Ледения копринен път“ — 5500-километров воден коридор, простиращ се от Беринговия проток на изток до Баренцово море на запад. Използването на този воден маршрут става все по-възможно и печелившо, позволявайки на контейнеровозите да правят курса от Източен Китай до европейски пристанища като Ротердам с около 20 дни по-бързо в сравнение с маршрута през Суецкия канал, използван от повечето корабни компании.

Североизточният морски път преминава изцяло през руски териториални води. Той пресича и арктическата зона, което означава, че през по-голямата част от годината неговото функциониране зависи от руските ледоразбивачи. Този коридор действа и под чадъра на руските норми за сигурност и право. Икономическият потенциал на Арктика преди беше от изключителната компетентност на Арктическия съвет, чиито членове редовно се срещаха за координиране на политиките, засягащи икономиката, сигурността и екологията на региона. През 2022 г. обаче, след нахлуването в Украйна, Русия беше изключена от Арктическия съвет. А след приемането на Финландия и Швеция в НАТО, Арктическият съвет зае позиция изцяло в рамките на алианса, като политиките му отразяват стратегическите цели на неговото колективно членство — а именно стратегическото поражение на Русия.

Изменението на климата промени геополитическите реалности в Арктическия регион — топенето на ледените шапки не само открива морски комуникационни линии, които преди бяха недостъпни или ограничени от климата, но прави физически възможно и финансово изгодно икономическото усвояване на значителни минерални ресурси, открити от отстъпващия лед. При нормални условия Арктическият съвет би се стремил да регулира достъпа до Арктика, за да балансира икономическите и екологичните съображения в рамките на система за сигурност, в която се вземат предвид интересите на всички страни.

В света на играта с нулев резултат обаче руско-китайското икономическо проникване в Арктика се приема от колективния Запад като заплаха, изискваща военен отговор. Тази реалност беше подчертана по време на наскоро проведената Европейска среща на върха за Арктика, организирана от Финландия в средата на септември. Ръководството на Европейския съюз, позовавайки се на необосновани твърдения за „значителни и дългосрочни заплахи“ от страна на Русия за евроатлантическата сигурност, пое ангажимент да укрепи позицията си за арктическа сигурност — т.е. милитаризацията на региона — фокусирайки се върху военната мобилност, трансграничната свързаност и изграждането на необходимата инфраструктура в най-северните райони на Арктика.

Факт е обаче, че НАТО не може да се конкурира с Русия по въпросите на сигурността в Арктика. Това, за което Европейската среща на върха за Арктика само говореше на думи по отношение на милитаризацията, Русия вече напълно го е приложила и продължава да го развива. Макар страните от НАТО да са способни на провокативни актове, като например неотдавнашното задържане на руски изследователски кораб край северния норвежки архипелаг Свалбард, бързината, с която норвежкото правителство действаше, за да гарантира, че подобни действия няма да се предприемат в норвежки териториални води, подчертава, че Осло няма желание да провокира пряка конфронтация с Русия в Арктика. Истинската заплаха за Запада в Арктика не са боеспособните руски военни сили, а фактът, че Русия, съвместно с Китай, налага нова, базирана на транзита икономическа реалност. Тя ще осигури изключително влияние занапред, правейки традиционните корабни превозвачи и маршрути неконкурентоспособни спрямо новия „Леден копринен път“, който Русия и Китай вече въведоха в действие. Възможността за устойчиво транспортиране на контейнери до Европа на половината от разходите по досегашните маршрути променя из основи правилата на играта и създава реалност, която Западът няма да може да настигне в обозримо бъдеще, ако изобщо успее някога.

Калининград: лесна плячка или непревземаема крепост?

Психозата на капана на нулевия резултат, в който Западът сам се постави по отношение на Русия, изисква НАТО да сътвори победа — реална или привидна — способна да компенсира неуспехите му в Украйна и безсилието му в Арктика. В този план руският ексклав Калининград изплува като възприемана руска ахилесова пета. Бившият командир на сухопътните сили на НАТО в Европа, американският генерал Крис Донахю, открито се похвали през юли, че силите на НАТО биха могли да сломят руската отбрана в Калининград за кратко време. Германия и Полша настояват за засилване на военните учения на НАТО близо до границите на Калининград с цел да предизвикат достатъчно безпокойство сред руското ръководство, за да го принудят да изтегли войски от зоната на Специалната военна операция и да ги насочи към ексклава в отговор. Редица западни военни анализатори и експерти по сигурността излязоха с оценки, сочещи, че действителното военно присъствие на Русия в Калининград е много по-слабо, отколкото се признава публично. Множество западни политици направиха декларации, твърдейки, че Русия се готви да извърши агресивни действия срещу НАТО, използвайки Калининградския ексклав като оперативна база.

Реалността обаче е такава, че макар Русия да е напълно способна да защити Калининград от всяка агресия на НАТО, в момента руската армия не е разположена в ексклава с готовност за провеждане на каквито и да било мащабни или продължителни настъпателни операции срещу своите съседи от алианса — всяко твърдение в обратна посока е просто пропагандна риторика. Както 11-и армейски корпус на Русия, така и Балтийската морска пехота — основните сухопътни бойни формирования, базирани в Калининград — имат богат боен опит от Украйна и са развили умения за водене на война с дронове, които най-вероятно биха разстроили и разгромили всяка настъпателна операция на НАТО срещу ексклава. Руската армия освен това е създала действащ резервен полк — БАРС-39, съставен от ветерани с реален боен опит, особено в използването на безпилотни апарати.

Истинската заплаха за Калининград обаче не идва от потенциална сухопътна офанзива на НАТО. Тя би се появила под формата на морска блокада на ексклава. От 2022 г. насам железопътните линии, свързващи Калининград с основната територия на Русия, са подложени на сериозни ограничения от Литва по отношение на транзита на товари от и за Русия — като съобразяването със санкциите на Европейския съюз срещу Русия лежи в основата на този проблем. На превозни средства с руска регистрация също не е разрешено да преминават транзитно през Литва и Полша. Русия компенсира тази загуба на свързаност, увеличавайки обема и мащаба на фериботния транспорт по море между основната част на страната и Санкт Петербург. Макар че успява да поддържа икономически растеж чрез тези доставки, факт е, че тази фериботна спасителна линия е много скъпа, а редица стоки, включително бензинът, се субсидират от руското правителство, за да се държат цените под контрол. Ако НАТО наложи морски ограничения върху корабоплаването към и от Калининград, както някои негови членове предложиха, икономическата жизнеспособност на ексклава ще бъде застрашена. Именно заради тази уязвимост руското правителство предупреди НАТО, че на всеки опит за морска блокада на Калининград или друг акт на военна агресия ще бъде отговорено с пълния военен капацитет на страната, включително с ядрени оръжия.

Тази демонстрация на ядрени мускули изглежда охлади ентусиазма на част от най-гласовитите застъпници в НАТО за откъсване на това, което считаха за лесна плячка. След като стана ясно, че всеки конфликт, включващ нападение на НАТО срещу Калининград, няма да се третира изолирано, а ще прерасне в сблъсък от екзистенциален характер, военните барабани притихнаха.

Космосът: Последната граница

Последната тема в списъка с потенциални точки на конфликтно напрежение между Русия и американско-европейския колектив е откритият космос. Сензорите с космическо базиране играят критична роля за събирането на разузнавателна информация в подкрепа на военните операции в Украйна, а в случая с Украйна — и за нанасяне на удари по стратегически цели в дълбочината на руската територия. По същия начин американската търговска сателитна комуникационна система „Starlink“ пое жизненоважна роля за украинските военни комуникации, включително като критичен компонент за украинските удари с дронове с голям обсег срещу руската енергийна инфраструктура.

Съединените щати наскоро обявиха, че са разположили „оръжия за водене на бойни действия в открития космос“ в орбита около Земята. Въпреки че техническите характеристики на тези оръжия не са оповестени подробно, наличните данни сочат, че те имат некинетичен характер и използват обратими технологии — като например средства за радиоелектронна борба — за временно „заслепяване“ на сателита мишена. Президентът на САЩ Доналд Тръмп загатна за използването на космическо оръжие в подкрепа на американските удари по ирански ядрени обекти през юни 2025 г.

Русия в момента разгръща собствена сателитна констелация, аналог на „Starlink“, известна като „Рассвет“. Когато заработи напълно, тя ще осигури на Русия сателитни комуникации, сравними с тези на „Starlink“. Осъзнавайки, че „Рассвет“ ще позволи на Русия по-ефективно да насочва своите дронове към целите, Украйна поиска от Съединените щати да извадят от строя руската спътникова мрежа. Русия даде да се разбере, че в отговор ще унищожи цялата система „Starlink“, използвайки кинетични средства, което би застрашило и други спътници, функциониращи в земна орбита.

Милитаризацията на космоса представлява опасна точка на ескалация, особено предвид възможността на САЩ за временно заслепяване на сателити. В света на нулевия резултат, в който пребивават САЩ и Европа, необходимостта да се покаже противовес на руската победа в Украйна и на осуетяването от страна на Русия на опитите за ескалация в Арктика и около Калининград може да се окаже твърде голямо изкушение за западните лидери, неспособни да изградят модел на поведение спрямо Москва, който да не почива на русофобски цели, изискващи стратегическото ѝ поражение.

Заключение

През последните няколко десетилетия Съединените щати и Европа заложиха политически капан, съсредоточен върху използването на Украйна като инструмент за постигане на разпада на Русия и падането на правителството на Владимир Путин. „Капанът“ е именно манталитетът на игра с нулев резултат, който ръководи прилагането на тази политика, обвързвайки политическото и икономическото оцеляване на провеждащите я с нейния успешен изход. Очертаващият се провал в Украйна създаде необходимост от търсене на нови направления, способни да придвижат политическата цел за стратегическа победа над Русия, включително варианти за разширяване на зоната на конфликт в Арктика, Балтика и Космоса.

Русия ефективно противодейства на всяко от тези усилия, които, разгледани поотделно, изглеждат като управляеми проблеми с ограничен потенциал за ескалация. В своята съвкупност обаче опасността от неразбирателство или грешни изчисления, подхранвани от вътрешнополитически императиви в държавите от американско-европейския блок, остава реална. Държави със значително влияние върху решенията на този съюз — като САЩ, Франция и Германия — преминават през политически трансформации, които биха могли да променят досегашната им позиция, включително политиките, разглеждащи стратегическото поражение на Русия като желан резултат. Врагът във всичко това не е Русия, а начинът на мислене на колективния Запад в парадигмата на нулевия резултат, който го държи обвързан с политически модел, невъзможен за успешно реализиране и способен, при агресивно преследване, да доведе до неговата собствена гибел.

(Бележка на автора: Имах възможността да посетя зоната на Специалната военна операция, Арктическия регион, петролните находища и Калининград, както и да участвам във форуми и срещи на високо равнище в Москва и Санкт Петербург. Изложените тук възгледи представляват моята лична оценка, базирана на тези срещи, и не са официален израз на държавната политика на Русия. Тази статия е резултат от независимата журналистическа дейност, която извършвам през последните няколко години, пътувайки до Русия с единствената цел да покажа руската реалност на западната аудитория, държана като заложник от корпоративните русофобски медии. Всички разходи поемам сам, благодарение на подкрепата на абонати и дарители.)

Автор: Скот Ритър (Scott Ritter)

За автора: Бивш офицер от разузнаването на Корпуса на морската пехота на САЩ и бивш оръжеен инспектор на ООН в Ирак; военен анализатор и независим коментатор.

Източник: Авторски бюлетин на Скот Ритър в Substack