Добри намерения и примамливи илюзии: Сцени от дългия провал на Афганистан

Твърде често генералите въвличаха медиите заедно със себе си в това упражнение по самозаблуда. Гледайки дванайсет години назад към моите репортажи от Афганистан, това е болезнено признание. Тези статии често изразяваха скептицизъм по отношение на голямото начинание, но продължаваха да документират, година след година, амбицията за успех на генералите. Това беше не толкова голяма лъжа, колкото поредица от малки балони фалшив оптимизъм.

Талибански боец стои на стража на чекпойнт (пропускателен пункт) в Кандахар, 17 август

Когато скептичните политици оспорваха стратегията, висшите военни командири отиваха при приятели в Конгреса, като сенатор Джон Маккейн (Републиканец от Аризона). „През тези години, военните бяха употребявани от някои висши политически лидери, за да прокарват определен дневен ред, вместо да действат самостоятелно“ – това ми каза в интервю тази седмица пенсионираният генерал Джоузеф Дънфорд Младши, бивш началник на Военния щаб и бивш командир на коалиционните сили в Афганистан. „Нашата професия се обърка през последните няколко години и нашите гласове се възприемаха като част от какофонията на специалните интереси“.

Най-странното е, че военната победа никога не е била истинската цел на Съединените Щати. Ние се стремяхме да създадем патова ситуация, която да отслаби талибаните достатъчно, за да ги накара да приемат дипломатическо решение на въпроса. Започнахме преговори с талибаните още през 2009-та, когато легендарният Ричард Холбрук беше специален пратеник и сериозните разговори бяха в ход две години по-късно, при неговия наследник Марк Гросман.

Президентът Барак Обама обяви официалния край на бойната мисия на Съединените Щати през 2014-та, но тя продължи. Президентът Доналд Тръмп опита за кратко да постигне победа, надявайки се, че огромното експлозивно устройство, известно като „майка на всички бомби“, ще уплаши талибаните. Когато то не ги уплаши, той се отказа и накара пратеника си Заламай Халилзад да договори мирен договор. Тръмп беше твърде разтревожен за рисковете, за да изтегли наистина войските, но президентът Байдън, който имаше съмнения за афганистанската мисия, отхвърли предложенията на съветниците си и издърпа щепсела. Бойните части на Съединените Щати най-сетне напуснаха, а шест седмици по-късно кулата от илюзии се срути.

Байдън беше критикуван както за решението, така и за небрежното му изпълнение. Много от нас предупредиха, че с твърде бързото изтегляне на малкото останали части, без преходен план, той непредвидливо ще сложи край на евтината застрахователна полица срещу ставащото в момента бедствие. Байдън взе финалното решение, за добро или зло.

Но неприятната истина е, че този провал е споделен от поколение военнокомандващи и политически стратези, които допуснаха отделни тактически успехи в антитерористични мисии да станат пълномощно за стратегия, каквато нямаше. И беше тънко подбудено от журналисти, които посяваха съмнения в нашите глави с въпроса дали ще се получи, но оставяха висшите власти да упражняват магическото си мислене.

Новият командир на водените от НАТО Сили за поддържане на сигурността генерал Дан Макнийл говори по време на смяната на командването в Кабул на 4 февруари 2007

Кабул, януари 2008. Армейски Генерал Дан Макнийл е първият от седем Щатски командири, които интервюирах в щабквартирата на Международните Сили за поддържане на сигурността – полуразрушена сграда, гледаща към сенчеста чаена градина. През януари 2008-ма той ми каза, че зачестилите напоследък терористични атаки на талибаните са всъщност знак за тяхната слабост и същесрвеменно за силата на коалицията. Как е възможно това? Талибаните възстановяваха силите си в части от страната. Крайпътните бомби и самоубийствените атаки се бяха увеличили през 2007 година. Правителството в Кабул беше в пълен хаос. Но в ентусиазирания военен балон това, което изглеждаше като провал, беше всъщност успех. Макнийл каза, че се радва, че Пентагонът е решил да изпрати още няколко хиляди морски пехотинци в Афганистан, за да „подсили местата, на които има успех“.

Подобен оптимистичен разговор пред лицето на назряващия бунт беше зловеща реминисценция на Ирак, написах тогава. Но през същото онова пътуване срещнах някои идеалистични военни и дипломатически служители в Джалалабад, сред грубата красота в източния край на страната, които строяха пътища, язовири и училища, с помощта на това, което беше известно като Провинциална Група за Реконструкции. Не мисля, че лъжеха, когато казваха, че имат напредък. Просто грешаха.

Американски войник на борда на хеликоптер Чинук на 3 август 2006, в Северен Афганистан

Нарай, април 2008. В тази отдалечена база, навътре в планините, достижима само с хеликоптер Блек Хоук, полковник Кристофър Коленда ме просвети относно основното племе в региона, подчинените племена, клановете, историята им на съюзявания и вражди. Беше изучил това парче земя, в което беше изпратен, сякаш е любител-етнолог, подобно на британските колонизатори от времето на Радж.

Съединените Щати искаха да играят голямата игра в Афганистан. Командирите знаеха, че това е племенен народ, с почти феодална култура в селските райони. Точно зад планинския хребет е приказният Нуристан, където Ръдиард Киплинг разполага приказката си „Човекът, който ще бъде крал“, разказваща за човек, който в един миг превръща себе си в полубожество в тази част, която британците наричаха „гърба на отвъдното“.

Коленда е искрен и сериозен в своето изучаване на човешкия фактор. Но неговата мисия завърши няколко месеца по-късно и не след дълго Съединените Щати оттеглиха военното си присъствие от тези отдалечени планини.
И все така – решителна ангажираност, следвана от припряно оттегляне. В Асадабад, на източната граница на Афганистан с Пакистан, талантлив млад служител на Държавния департамент на име Алисън Блосър обяснява „пътната стратегия“ на нейната Провинциална Група за Реконструкции, амбицирана да изгради сигурност и просперитет. Групата строи двулентов път покрай буйното течение на река Конар. Фермерите ще могат да пренасят продукцията си, ще се отворят магазини, икономическото развитие ще се струи в това, което тя нарече „капилярните долини“, от които талибаните бяха избягали. С времето мирът и стабилността ще се установят. Армията е „обучаваща институция“, уверяваше ме и Макнийл в Кабул.

Това не беше лош план. Беше просто нереалистичен, за нетърпелива суперсила с къс капацитет на вниманието. Дори британските колониалисти и техните смели полкове в крайна сметка се отказват от Афганистан. До 2012-та, четири години след посещението ми в долината Конар, американците и тяхната благородна група за реконструция също са заминали.

Секретарят по отбраната Робърт Гейтс, вдясно, присъства на обедна среща с генерал Дейвид Маккиърнън, комадир на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан, 11 декември 2008

Кабул, септември 2008. Генерал Дейвид Маккиърнън, новият американски командващ, обяснява в щабквартирата си, все така нуждаеща се от пребоядисване, че Съединените Щати имат проблем в Афганистан, защото са изправени пред „бунтовническа мрежа“.

Талибанското насилие расте. Маккиърнън казва, че има нужда от още 15000 военни, освен 35000те, които Щатите вече са изпратили в страната. Бригаден Генерал Джеймс Макконвил (днес генерал с четири звезди и началник на армейския щаб) прави брифинг на пауърпойнт, разясняващ така наречения „бунтовнически синдикат“.

Докато слушам тази презентация, не ми остава нищо друго, освен да си блъскам главата. „Не е ясно дали тази мрежа, или синдикат, или както и да се нарече, представлява смъртна опасност за Съединените Щати, или даже за правителството на Афганистан“, написах. Все пак, някои американски военни анализатори описват самото афганско правителство като криминална организация.

Щатските командващи са подчертавали, тогава и винаги, че тази борба трябва да бъде спечелена от афганските военни, които според Маккиърнън ще станат двойно повече през следващите три години, от 66000 на 134000. Това няма да е само „военна операция“, каза Маккиърнън, ще бъде управление и икономическо развитие. Главите около масата кимат.
Това не се връзва, дори и за слушател, който симпатизира на мисията. „Идеята, че можем да наситим тази необятна страна с достатъчно американски войници, така че да подсигурим безопасността на населението, изглежда нереалистична, меко казано“, написах. Но, дори и професионален скептик като Секретаря по Отбраната Робърт Гейтс, с когото пътувах, изглеждаше убеден, че Съединените Щати трябва да засилят присъствието си.
През ноември е избран Обама и президентството, което поема, е дълбоко скептично по отношение на войните в Ирак и Афганистан. Но той запазва Гейтс за свой секретар по Отбраната и изпраща още 17000 войници в Афганистан, освен 36000те, които вече са там.

Борба с бунтовниците е новият моден израз, след успешното подсилване на войските на генерал Дейвид Петреъс в Ирак от началото на 2007 година. Обама прегръща катехизиса за борба с бунтовниците. Той заменя Маккиърнън като командир с генерал Стенли Маккристъл, който веднага започва да чертае планове за нов набег в Афганистан. Предпазливият Обама се съгласява да изпрати нови 30000 войници, но настоява за изтеглянето им до юли 2011, независимо от ситуацията.

Видимо единственият висш държавник, който последователно се противопоставя на усилването на частите и на проповядваната борба с бунтовниците, е вицепрезидентът Джо Байдън. Той настоява, че афганистанската война трябва да бъде фокусирана строго върху борбата с тероризма – осуетяване на опитите на Ал-Кайда да си върне убежището, от което да атакува САЩ.

Президентът Барак Обама и генерал Стенли Маккристъл на Еър Форс 1, 2 октомври 2009

Кабул, април 2009. Холбрук, този брилянтно пресметлив ветеран от Държавния депратамент, известен като „булдозера“, седи в конферентна зала в Кабул. Срещу него са лъскавите племенни вождове, с тюрбаните и дългите бради на Талибан. Един от тях е прекарал две години като затворник в Гуантанамо.

Изпечен от слънцето племенен вожд от Пактика казва на Холбрук, че Щатите трябва да спрат да убиват цивилни афганци и трябва да започнат разговори с талибаните за прекратяване на войната. „Какво привлича хората към талибаните?“, мило пита Холбрук. „Дайте ни съвет как да се помирим с талибаните. Какви други предложения имате?“
Това е шоу, долавя се влечението на Холбрук към театъра и манипулацията. Но то отразява една нова реалност, нова загадка, с която властите на САЩ ще трябва да се мъчат години наред и която продължава и до сега. Щатските държавници знаеха, че сделка с Талибан е единственото постижимо решение, но талибаните бяха неблагонадежден партньор за преговори. В онзи ден, след като наблюдавах Холбрук как омайва със сладки приказки бунтовниците, записах в бележките си, че заглавието ми е сигурно: „Булдозера срещу Кошмара“.

Американският специален пратеник Ричард Холбрук и генерал Стенли Маккристъл на 18 ноември 2009 в Кабул

Исламабад, Пакистан, април 2009. В дневната на предполагаемо безопасна къща, неуморимият Холбрук провежда нещо, което се очаква да е среща, с млади лидери от Вазиристан и други племенни райони на Пакистан.

Холбрук е възхитителен слушател, но един от племенните представители го прекъсва кратко с репликата „Ние всички сме [пакистански] талибани“. По-късно научаваме, че тези храбри посредници, които дръзват да се срещнат с американците, са арестувани от пакистанското разузнаване при опита им да се завърнат в къщи.

Холбрук се раздава до смърт, буквално, в търсене на платформа за излизане от Афганистан. През декември той умира от фатална дисекация на сърдечната аорта. Денят преди това, казаха ми, той попитал колега: „Защо Пакистан не разбира посланието?“ и спира подкрепата си за талибаните в Афганистан.

Ролята на Пакистан преследва, и вбесява, поколения военни лидери на Съединените Щати, офицери от разузнаването и политически стратези. Двойната игра на Пакистан е част от останките от политиката на САЩ в Афганистан.

Американски пехотински бригаден генерал Лари Никълсън се среща с афгански и натовски войници в лагера Ледърнек в афганистанската провинция Хелманд, 4 февруари 2010

Нава, октомври 2009. Морски Бригаден генерал Лорънс Никълсън обсъжда как да се достави това, което коалиционните стратези наричат „правителство в кутия“ до прашните, обжарени от слънцето градове на провинция Хелманд, като Нава и близката крепост на талибаните на име Маржа. Никълсън обяснява колко много време отделя за предоставяне на услуги на местните лидери, вместо да тренира своите морски пехотинци в близкия лагер Ледърнек. „Купил съм повече тъпи нарове, отколкото можете да си представите“, сподели ми той.

Никълсън, често цитиран командир, казва на пресата, че ще се достигне до повратна точка, ако морските пехотинци наложат контрол над района. Маржа в крайна сметка е превзета и нещата изглеждат спокойни, когато отново отивам там следващия април с адмирал Майк Мълън, командващ Генералния Щаб. „По всичко личи, че хората на Маржа просто искат да продължат да живеят живота си“, казва Мълън след срещата си с група мъже от племето. Но когато попитах един от служителите на провинцията дали остава да нощува в Маржа, той бързо поклати глава. Талибаните изглежда все още владеят нощта тук, след като предполагаемата повратна точка е била достигната.

Президентът Барак Обама, Майк Мълън, командващ Генералния Щаб, вицепрезидентът Джо Байдън, генерал Дейвид Петреъс и Секретаря по отбраната Робърт Гейтс пред Белия дом, 23 юни 2010

Кабул, юни 2010. Щабквартирата на Съединените Щати в Кабул изглежда по-окаяна от всякога.
Маккристъл току що е уволнен като командир. Неговите помощници отправиха упреци към служителите от администрацията на Обама, включително Байдън, за отказа им да изпратят повече войници. Медийният познавач Петреъс е на път, за да облекчи Маккристъл, а Мълън се опитва да успокои всички да не бъдат твърде шокирани. „Недейте да преигравате, недейте да се обяснявате излишно. Недейте да избягвате пресата от неудобство“, говори той на военни и цивилни служители във видеоконференция. А на среща в посолството в Кабул казва на дипломати: „Ние трябва да разкажем нашата история“.

Но с цялото дължимо уважение към Мълън, проблемът не е в историята. В реалността е.

Секретарят по отбраната Робърт Гейтс говори с войници в предния оперативен базов лагер Нейтън Смит извън Кандахар, Афганистан, 3 септември 2010

Кандахар, септември 2010. Скрепяващ момент на откровеност настъпва, след като Гейтс посещава малка оперативна база тук (той я нарича „преддверие на лисича дупка“) и казва на войниците, че е „окуражен“ от прогреса, който имат в обезопасяването и стабилизирането на страната“.

Слънцето е ослепително и няколко войника са се събрали под малкото сянка след словото на Гейтс. Сержант Майкъл Елис, който ръководи бригада за сигурност, казва за афганската армия и полиция, които са наши предполагаеми партньори: „Те са много бавни, липсва им организация“. И опсва как афганските войници започват да стрелят със своите АК-47 навсякъде в небето, в отговор на поредната талибанска атака.

„Ако беше ясно, че стратегията не работи, аз щях да съм един от първите, който да настоява за смяната й“, ми казва Гейтс по-късно в интервю. „Няма да подписвам заповеди за мобилизация и да изпращам деца на опасна мисия, в името на стратегия, в която не вярвам“.

Гейтс подаде оставка следващото лято. Стратегията остана.

Старейшини от афганското племе Пощун, 11 октомври 2010, в района Зари, западно от Кандахар, Афганистан

Зари, декември 2010. Тази талибанска цитадела западно от Кандахар е предавана в различни ръце многократно в хода на войната. Хората тук от години подкрепят талибаните, защото те гарантират груба форма на законност и ред. Амерканското присъствие увлича някои местни да подкрепят афганското правителство. Но няколко дни преди да пристигна, талибаните детонираха бомба наблизо, убивайки шест американски войници.

Ще останат ли Съединените Щати? Кейси Джонсън, цивилен помощник, ми казва, че това е въпросът, който афганците постоянно му задават, когато излиза извън загражденията, за да се срещне с жителите. „Хората чакат, стоят на оградата“, ми казва. „Въпросът е „Ще бъдете ли тук следващата пролет и лято, когато талибаните се върнат отново?““

Генерал Дейвид Петреъс, командир на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан, Кабул, 22 октомври 2010

Кабул, декември 2010. Петреъс излага своите планове в серия от таблици, дълги метър и двайсет, разположени на шест статива. Правил е това и преди, в Ирак, свършило е работа. Стратегията „Октопод“. Настъпване към врага от всички страни. Задушаване на финансовите средства, доставките, подкрепата на народа. Наоколо забелязвам няколко други висши командващи да въртят очи.

„Виждал съм Петреъс да дава много брифинги през годините и това е като да гледаш фокусник по време на работа“, написах по-късно. „Дори и вече да си виждал фокуса, и да знаеш трика, пак си втрещен.“ Изводът: „Ако брифингите можеха да печелят войни, генерал Дейвид Петреъс щеше вече да е приключил с Афганистан.“

Армейски бригаден генерал Марк Мартинс говори по време на новинарска конференция във военноморската база Гуантанамо, Куба, 11 декември 2015

Хост, юни 2011. Бригаден генерал Марк Мартинс пътува с хеликоптер Блек Хоук до столицата на провинция в планинските дебри източно от Кабул, за да демонстрира простата идея, че мислите могат да променят войната, дори и на този късен етап. Той разтваря карта на 88 района без държавен прокурор и 117 без съдии. Тя е същата като картата му на талибанските крепости. Мартинс оглавява нова Полева сила за Върховенство на закона, за да се осигури правосъдие. В Хост срещаме талибански затворник на име Мохамед Назир, доведен от килията си с окови на краката. Той обяснява какво не е наред в Афганистан. „Най-големият проблем е нашата съдебна система. Тя е корумпирана.“ Мартинс кима. Затворникът е прав.

В Кабул Петреъс е завършил едно нещо. Парцаливата международна щабквартира на Силите за сигурност най-после изглежда чиста и пригледна. Но той напуска командването след по-малко от година, за да поеме поста на директор на ЦРУ.

Заминаването на Петреъс бележи повратна точка. Обама обявява план за изтегляне на войските, който ще върне у дома 10000 войници до края на 2011. През март Обама казва, че смята „отговорно да преустанови тази война“. До септември 2012та броят на щатските войници пада на 77000.

Гросман, специалният пратеник след Холбрук, започва тайни разговори с талибаните в началото на 2011 година. Стратегията е ясна: намиране на споразумение и прекратяване на войната. През 2014та Обама съобщава, че спира американската бойна мисия.

Президентът Доналд Тръмп разговаря с репортери по време на брифинг на военни лидери в Белия дом, 3 април 2019

Обаче войната продължава, като механизъм перпетуум мобиле. Дънфорд, който става началник на Генералния щаб през 2015та, обясни в интервю, че от това време насам, военните основно осигуряват „временни застраховки“, с все по-малък гарнизон в Афганистан, който да е в състояние да осигури платформа за анти-бунтовнически операции.

Тръмп искаше да прекрати това слабо присъствие, но Дънфорд припомни за предупреждението си от 2017та, че ако Ал-Кайда удари от Афганистан и убие 1000 американци, „никой няма да може да се оправдае, че е било неочаквано.“
„Президентът Тръмп искаше да излезе, но когато се изтъкна рискът, той избра да не разпорежда пълно изтегляне“, казва Дънфорд. „Президентът Байдън избра да поеме риска от изтеглянето.“

Риск, за който е имал достатъчно предупреждения. Генерал Остин „Скот“ Милър, последният командващ коалиционните сили в Афганистан, казва, че е предупредил колегите си и Байдън, че ако и последните 2500 войници бъдат изтеглени: „Ще стане лошо и ще стане бързо.“

От всички предсказания през последните двайсет години, това, за жалост, може би е най-достоверното.