Димчо Дебелянов и три любими стихотворения

Днес е роден един от най-четените български поети – Димчо Дебелянов.

Lentata.com ви припомня три негови стихотворения и няколко факта от живота на поета.

Защото, за да има поезия, трябва да има публика за нея.

*** 

СИРОТНА ПЕСЕН

Ако загина на война,

жал никого не ще попари -

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

 

Ала сърце ми не скърби -

приневолен живя сирака

и за утеха, може би,

смъртта в победа ще дочака.

 

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

 

Ще си отида от света -

тъй както съм дошъл бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

СЛЪНЧОГЛЕДИ

Ах, ето де ме ти изведе,

ти, който нявга властно обеща

на мойта гордост - вихрени победи

и жар всерадостна на любовта.

 

Скърбя в градини глъхнали и бледи,

обител на покрусена мечта.

Аз чувам тиха жал по утринта

на слънце невидели слънчогледи.

 

Кому бе нужна моята съблазън?

Защо съм обнищен, защо наказан -

не знам. Неведа черна заслони

 

бездънното небе на мойто Време

и то ми праща днес нощи и дни,

които само Тя ще ми отнеме.

ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ ТИХИЯ ДВОР...

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? -

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

 

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? -

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

Биографични бележки за Дебелянов

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете.

През 1906 г. в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.

След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други издания.

Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца.

 През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро).

За отличия и заслуги през втория период на войната посмъртно е награден с военен орден „За храброст“, IV степен.