Диктатура на дъгата

АВТОР: Владислав Апостолов

Юни е месецът, в който цветовете на дъгата потичат от логата на всевъзможни бизнес организации – от глобални корпорации до малки хипстър-куиър кафенета, които предлагат 25 вида тиквено лате и тост с авокадо.

Монументални маркетингови усилия се впрягат с двойна цел.

Търговска – да вземем парите на традиционно по-заможните представители на LGBT общността, които празнуват своя прайд месец с повишено икономическо либидо.

И идеологическа – да демонстрираме възможно най-шумно своята подкрепа за нещо, което вече има подкрепата на повечето официални институции в Западния свят.

„Знамената на гей правата“ са медийно, пазарно и политически предпочитаните и одобрени символи на идентичност, гордост и влияние.

Разбира се, отдавна вече не става въпрос за репресирани малцинства.

Брандирането на целия месец юни в цветовете на една конкретна идеология сигнализира власт и сила.

Показва ни културната хегемония на едно движение, което уж започна с умерена реторика за равни права и мирно съжителство, а се трансформира в мека диктатура над обществения пейзаж и контролен механизъм над допустимите действия, думи и мисли.

Усеща ли се вече сетивна преумора от наситената маркетингова и институционална промоция на LGBT естетиката? 

В София – едва ли.

Но в други големи западни градове ситуацията около юни е дистопична.

Миналата година заварих Дъблин малко след изтичането на прайд месеца и ирландската столица изглеждаше като превзета и окупирана от армиите на дъгата.

Добре познатите многоцветни знамена бяха навсякъде.

Нямаше друг флаг или символ, който да доминира така драматично иначе динамичния градски пейзаж на Дъблин.

Всичко беше LGBT – частни резиденции, пъбове, витрини на магазини, тераси и прозорци, покриви, общински сгради, фасади на институции.

Зрелищна заявка за политическа и културна власт.

И доста добре като за символ на репресирано малцинство, съставено от жертви на лошата, бяла, патриархална система.

Днес Дъблин е прогресивен град. Не само, че знамената на дъгата бяха буквално на всеки 100 метра, но в самия център на града уютно се беше настанила самообявила се за марксистка книжарница, украсена с флаговете на Куба и Палестина.

Не знам дали тези хора си дават сметка как стоят нещата с гей правата – и изобщо правата – в тези страни.

Има нещо страшно комично и мазохистично в типичното за модерните леви пропагандиране на противоположни идеи.

Нелепият им опит да помирят и промотират брутално и тотално изключващи се послания е обречен на банкрут.

Дъгата може да е цветна, но дори и на нея няма място едновременно за палави гей прайдове и режими, в които избиват гейове със закон и камъни.

Подобен феномен се видя дори и на Софийския прайд, където един от най-одиозните екземпляри позираше гордо с цветовете на Палестина на лицето и с плакат срещу капитализма и за масовата миграция.

Истината е, че в антикапиталистически и палестински условия, тези хора ще бъдат унижени и унищожени преди да могат да довършат изречението „Refugees welcome!“

Но да се върнем за малко в пределите на Ирландия.

Дано Дъблин през юни не е това, което очаква целия Западен свят до няколко години.

Красивата архитектура, наситена с история, става декор за модерна идеология с открито враждебни намерения към същата тази архитектура и същата тази история.

За щастие съвсем не всички гейове и лесбийки се идентифицират с LGBT движението и прайд месеца на всеобхватното брандиране „под дъгата“.

За сметка на това страшно много хетеросексуални либерали, предозирали с омраза към Запада, агресивно се пришиват към всевъзможните прайд активности.

Ожесточението на тези хора постоянно ескалира.

Преди дни звездата и икона на прогресивния елит Сара Силвърман призова вицепрезидента на САЩ Майк Пенс буквално да бъде хвърлен в затвора, защото отказал LGBT знамената да бъдат издигнати наравно с американското пред посолствата на Чичо Сам в различни държави по време на прайд месеца.

Сред милионите  последователи на Силвърман в „Туитър“ имаше твърде много хора, които изглежда бяха съгласни, че  да не издигнеш флага на дъгата  вече трябва да е престъпление.

За тази ескалация предупреждаваха преди години.

Както пише публициста Дейвид Коул: „За левичарите компромисът е временна стъпка, стратегия. Но те никога няма да са доволни и никога няма да спрат – колкото и отстъпки да им правите. Започват с рационално искане за уредено съвместно съжителство и стигат до трансджендър тоалетните и съсипването на живота на граждани и малки бизнеси за несъгласие с партийната линия.“

Но ескалацията ражда и ответна реакция. Все повече мъже и жени ще се идентифицират като хора, които отказват да търпят тоталитарна идеология в цветна опаковка.

****
Източник: conservative.bg

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}